Страница 31 из 67
Розмари ми отправя гъста струя дим и запитва:
— Не съм ли твърде обстоятелствена?
— Съвсем не — успокоявам я. — Говорете свободно. Не правим протокол.
— Само не ми говорете за протоколи — намусва се тя. — Протоколи, стенограми, делови писма, всичко туй така ми е втръснало…
— В такъв случай следва да се предполага, че с удоволствие сте поели новата си мисия.
— Именно. В началото се припознах. Помислих, че ще бъде нещо като ваканция. И дори не се сетих, че Грабер съвсем не е от хората, които биха сервирали една добавъчна ваканция на секретарката си.
— В случай че секретарката е хубава като вас…
— Не си правете илюзии… Грабер е достатъчно пресметлив, за да си избира чиновничките според телесните пропорции. Предполагам, че е роден и отгледан в камерата на хладилник, за да израсне постепенно до степента на една внушителна буца лед.
Тя захвърля недопушената цигара в пепелника и продължава:
— Още на другия ден след посещението на непознатия шефът ме извика, даде ми необходимите подробности и ми постави задачата. Оказа се, че Гораноф е предложил на Грабер един голям брилянт, който предварително е бил известен на шефа, тъй като големите брилянти, вероятно знаете, са също тъй прочути, както и големите киноартисти. Предполагам, че разговорът между тия две хитри лисици — Гораноф и моя шеф — е протекъл приблизително тъй:
Тук Розмари се впуска в разиграването на малка сценка, която, ако не е особено богата като информация, е достатъчно забавна като мимики, защото квартирантката ми блестящо имитира двете хитри лисици с всички нюанси в израза на недоверие, изненада, колебание, недоволство и старческа алчност. Жената заема поза, сякаш разглежда намиращото се в ръката й въображаемо бижу, и започва:
ГРАБЕР. Мисля, че бих могъл да ви дам за него триста хиляди…
ГОРАНОФ. Мерси. Той струва пет пъти повече.
ГРАБЕР. Вярно, че струва малко повече. Знам точно колко струва, защото го познавам добре. Както и останалите му девет събратя. Вие навярно също ги познавате…
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите.
ГРАБЕР. Един подобен брилянт поражда законния въпрос: откъде го имате? Аз обаче не питам. Не питам между другото и затуй, защото познавам предишния му собственик. Но вие не оценявате това мое качество да се въздържам от неудобни въпроси.
ГОРАНОФ. Да допуснем, че го оценявам. Обаче не ме карайте да се разорявам заради това ваше качество.
ГРАБЕР. В такъв случай предложете камъка на някой мой колега и елате пак.
ГОРАНОФ. Дали ще го предложа, това е моя работа. Но не мисля да го подарявам никому. Имам го вече от 30 години.
ГРАБЕР. Вярвам ви. Колекцията, за която става дума, изчезна точно преди 33 години. Обаче за обсебвания от подобен род няма давност. И наследниците са живи.
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите…
ГРАБЕР. А не разбирате ли поне, че това, което говоря, има пряко отношение към въпроса за цена, а? Крадените камъни имат винаги по-ниска цена. Значително по-ниска. Най-малкото затуй, че се налага да се преполират, а значи и да намалеят по карати.
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите.
ГРАБЕР. Триста хиляди е голяма сума.
ГОРАНОФ. Добре, дайте един милион и да свършваме.
ГРАБЕР. Може би след зрял размисъл ще склоня да кача до триста и петдесет.
ГОРАНОФ. Е, хубаво де: нека не е милион. Нека са деветстотин хиляди.
— Доколкото може да се вярва на шефа, заключителната среща е станала върху кръглата цифра от половин милион — произнася Розмари като епилог на сценката. — Което означава, че Грабер е получил камъка на тройно по-ниска цена от реалната. Един действително щастлив удар. Само че Грабер не е от хората, които биха могли да се задоволят с един удар при възможността да реализират още девет други. Защото донесеният брилянт наистина се е числял към цяла колекция, добре позната на шефа, понеже сам той е помагал за нейното попълване в годините преди войната. Колекцията принадлежала на някакъв гръцки архимилионер, от тия, притежателите на кораби, ограбен на времето от нацистите, а впоследствие починал. Възможно е наследниците му също да са починали, ако изобщо са съществували, но по тоя пункт Грабер не ми е казвал нищо.
Тя сменя позата и се изтяга в ъгъла на дивана.
— Задачата ми беше да променя външността си и да наема жилище възможно по-близо до вилата на Гораноф, открита от шефа още веднага след визитата по метода на най-вулгарно проследяване. Трябваше да наблюдавам всички действия на стареца, за да не би той, жаден да получи по-висока цена, да се свърже с някой друг бижутер, комуто да предложи останалите камъни, значително по-едри от първия.
Розмари млъква, сякаш се опитва да си спомни нещо, и няколко минути се взира в обувките си, тия обувки с дебели токове, представляващи последния вик на модата. Сетне продължава:
— Всъщност това беше задачата само в началната редакция, защото впоследствие получих и нареждане да вляза по възможност в лично познанство с Гораноф, да спечеля по възможност доверието му и да го насоча по възможност към идеята да се раздели с тия неудобни и изобличителни бижута, разбира се, при най-добри условия. Но до това, както сам знаете, не се стигна. И не само не се стигна, а и задачата се усложни. Намесиха се други сили и очевидно враждебни: Пенеф… Флора… А сега и оня нахалник от търга.
— И той ли според вас е надушил брилянтите?
— А вие как смятате? Нима допускате, че нормален човек ще купи на двойно по-висока цена една вила, ако е уверен, че купува само вила, а не и нещо друго, скрито в нея?
— Но защо мислите, че това „друго“ са непременно вашите брилянти?
— А какво да мисля? Че се касае за злато на тухли?
Тя посяга отново към цигарите и аз й помагам със запалката.
— Размислете, Пиер: досега никой нищо не е намерил. Нито Флора чрез Пенеф, нито Виолета, нито дори полицията. Защо? Защото скритото е нещо твърде дребно по размери: една малка кожена кутийка с девет неголеми, но страшно скъпи и ужасно красиви камъка. Една малка кутийка, а не торби с луидори или злато на пръчки.
— Не представлява ли въпросната кутийка нещо подобно? — запитвам нехайно, като изваждам от джоба снощната си находка и я поставям на масата.
В първия миг имам чувството, че Розмари е на ръба на припадъка. Руменината — доколкото я има — изчезва от лицето й, но веднага подир туй се явява в двоен размер, а тъмните очи засияват странно. Жената бавно протяга бялата си ръка към кутийката, сякаш се бои да не разсее едно свидно видение. Сетне натиска бутона и капакът се разтваря, за да разкрие бляскавите камъни, открояващи се върху тъмното кадифе.
— Десет са… — произнася като в полусън Розмари.
Сетне взема предпазливо с два пръста един от камъните, оглежда го внимателно, вдига го към светлината и отново го поставя в кутията.
Приказката е свършила. Видението се е разсеяло.
— О, Пиер! — казва квартирантката ми вече е обичайния си тон. — Ако бях умряла от разрив на сърцето, вината щеше да бъде само ваша.
И прочела недоумението ми, добавя:
— Това не са брилянти.
— А какво са?
— Това са точните копия на колекцията. Само че шлифовани от планински кристал.
Розмари с рязък жест затваря кутията и я отмества към мене. Жестът е достатъчно красноречив, за да питам „сигурна ли сте“.
— Някога колекцията е трябвало да фигурира на някаква изложба. И за да не стане жертва на някоя банда, гъркът поръчва на Грабер точно копие на оригиналните камъни. Затова и Грабер ме осведоми за съществуването на тия дубликати. Макар че те не могат да излъжат никого освен някой невежа…
— … като мене — допълвам.
И унило прибирам заместителите обратно в джоба.
Жената ме поглежда изпитателно. Сетне запитва с полуусмивка:
— Вие май наистина бяхте уверени, че са истински.
— Познахте — кимам.
— Просто съм слисана… — произнася тя като на себе си.
— Какво толкова има за слисване — забелязвам недоволно. — Аз не търгувам с брилянти. Ако се касаеше за сирене, бих могъл веднага да ви кажа дали е добро, или не. Но когато е за камъни…