Страница 32 из 67
— Слиса ме жестът ви — уточнява жената. — И ме слиса именно защото сте ги мислели за истински.
Тя машинално смачква цигарата, която от някое време гори на чиста загуба върху пепелника, отправя ми тъмния си поглед и произнася тихо:
— Дано не се лъжа, но с тия фалшиви брилянти вие така ме покъртихте, че…
— Оставете благодарностите за по-добри дни — прекъсвам я. — За дните, когато ще ви предложа истинските.
Сетне, сякаш ми е дошла внезапно някаква досадна мисъл, залепвам на лицето си израз на вътрешна борба и колебание.
— Не, боя се, че никога няма да ви предложа истинските. И за какво ви са те? За да ги отнесете на Грабер?
— О, Пиер! Не ми размътвайте съзнанието. Вие сте ужасен човек. Изкусител.
— Значи идеята да скроите номер на Грабер вече ви е спохождала?
— Колко пъти! Но това е много рисковано. Бижутерите, знаете, са също като масонска ложа. За какво са ми брилянтите, ако не мога да ги продам? А каква е гаранцията, че като ги продам, Грабер няма тутакси да научи и да се спусне подире ми?
— Това не е проблема — успокоявам я. — За всяко нещо си има начин. Обаче за всяко нещо си има и време. Осигурете си най-първо брилянтите, а после мислете за продажбата.
— А по кой начин вие си осигурихте тия, фалшивите? — сеща се тя ненадейно.
Един въпрос, който отдавна вече очаквам да ми бъде зададен и на който отвръщам нехайно:
— Една съвсем глупава история… Някой ден ще ви я разкажа.
— Значи така отвръщате на моята откровеност?
— Съвсем глупава история, уверявам ви. Но в нея липсват и за мене самия два-три елемента. И не мога да ви я разкажа, преди да проверя две-три неща.
— Вие не ми се доверявате, Пиер.
— За да ви доверя нещо, трябва сам предварително да го знам. Не е ли достатъчно, че се доверих да ви покажа тия камъни, макар и фалшиви. И колкото комично да звучи, намерих ги в каменната ваза в дъното на градината.
— Каменната ваза? — повтаря Розмари замислено.
Жената съобразява известно време, сетне лицето й светва:
— Тогава ясно е: неизвестният Хикс е изпратил на Гораноф заплашително послание, че ако не остави камъните в определен час на определено място — мястото, разбира се, е каменната ваза, ще бъде убит. Старецът, за да спечели време, е оставил дубликатите. Само че Хикс е разбрал, че са дубликати, и е изпълнил заплахата.
— А може би е задигнал и истинските камъни? — подхвърлям.
— Не може да ги е задигнал. Ако е успял да ги напипа, защо трябва да върши убийство? Гораноф не би имал кураж да прави оплакване, че са му откраднали нещо, което той сам някога е откраднал. А после, има и другото…
— Кое друго? — запитвам, понеже тя млъква.
— Ами това, че всички продължават да се въртят наоколо: Пенеф, Флора, оня от търга, без да смятаме Виолета, която може би не е тъй наивна, както изглежда. Ако брилянтите бяха изчезнали, можете да бъдете сигурни, че и тоя наплив щеше да изчезне. Те всички са в течение. Всички освен мене…
— Не се вайкайте — спирам я. — Инак ще ме предизвикате да ви ги намеря наистина тия брилянти.
— Не съм дотам нахална да искам такова нещо от вас. Единствено, което се осмелявам да искам, е приятелската ви помощ.
— В смисъл?
— Флора ви е хвърлила око, вулгарно казано.
— И вие ме пращате в обятията на Флора.
— Не казах това. И разчитам на добрия ви вкус. Но бихте могли да й обърнете малко внимание, да пофлиртувате, да я предразположите към разговор. Такива едри жени са чувствителни към комплиментите, понеже рядко ги получават… И не е изключено да се размекнат…
— Надявайте се.
— Във всеки случай бихте могли да я настроите за разговор. А понякога една дума може да разкрие много неща. Аз съм тъй безпомощна и тъй неосведомена, а Грабер смята, че бих могла с голи ръце да изпълнявам функциите на Второ бюро и на Скотланд Ярд, взети заедно…
— На ЦРУ и на ФБР — поправям я. — Говорете с по-съвременни изрази.
— Флора и Пенев навярно кроят нещо, а аз нямам и понятие. Може би се готвят да отвлекат нанейде Виолета и да преровят вилата или нещо друго от тоя род.
— Но вие вече се сдружихте с Виолета и сте в състояние да ги изпреварите.
— Така вие си мислите. Тя наистина ми се струва безпомощна и наивна, но тъкмо тия като нея са най-често мнителни и недоверчиви, защото съзнават, че могат да се превърнат в лека плячка. Не, с тия, безпомощните и наивните, трябва да се пипа внимателно…
— Особено когато се касае да ги лишиш от едно обременително наследство…
— Не бързайте да я окайвате. Тя си има доживотна рента и две къщи. Така че не бързайте да я окайвате. Смилете се по-добре над мене.
— А в случай че започна флирт с тая разкошна Флора — това няма ли да ви подразни?
— Ще стисна зъби и ще се опитам да запазя спокойствие.
— И ще сгрешите. Трябва, напротив, да се ядосвате, макар и без излишни прекалености.
— Това няма да е трудно — уверява ме жената. — Мисля дори, че вече усещам първия пристъп на ревност. Макар да вярвам в добрия ви вкус.
Ако нейде в късните часове — за Берн часовете след девет вечерта се смятат за късни — обикаляте през пресечките около главната улица в търсенето на отворено кафене, не може да не наскочите на Мокамбо — нощното заведение на тоя град, славещ се с липсата на нощен живот.
Нищо чудно, че и ние наскачаме, и то съвсем съзнателно. След поредната среща у нас. И след поредния бридж. И след като Розмари заявява на Ралф, че не е честно да обира парите на тримата останали.
— Бих ви ги върнал веднага, ако не се боях, че ще ви обидя — отвръща американецът. — Но ако сте съгласни да ги изпием заедно…
Моето лично мнение по въпроса е, че ако трябва непременно да пием, бихме могли да останем и в къщи. Розмари обаче ми отправя бързия си красноречив поглед и аз премълчавам. Натоварваме се в огромния смарагденозелен буик на Бентън и потегляме за Мокамбо.
Първоначалното ни намерение е скромно: да седнем в уютния бар, с отворени към улицата прозорци. Ала Розмари, продължаваща атаката си, подхвърля, че Ралф като всеки банкер трепере над стотинката, така че слизаме няколко стъпала и се озоваваме в самото кабаре.
Кабарето е достатъчно празно, за да намерим удобна маса до дансинга, и достатъчно пълно, за да не изпитваме подтискащото чувство, че сме едничките развратници в тоя порядъчен град. Келнерът в черен смокинг с церемониален жест отваря и налива шампанското, защото дамите искат шампанско и нищо друго, решили да надуят възможно повече сметката на американеца. В интерес на истината би следвало да се уточни, че опитите им да помрачат настроението на американеца остават напразни, защото Ралф е човек, у когото кривата на настроенията всъщност представлява една права, изобщо от тия типове, живеещи без илюзии, но затуй пък и без разочарования.
Оркестърът засвирва някакъв допотопен рок и аз запитвам Бентън дали няма да покани Флора, за да му сервирам и своя малък номер, обаче номерът рикошира в гърдите на Ралф и се връща към мене, понеже чувам гласа на Флора:
— Не му нарушавайте съня, момчето ми. По-добре поканете ме вие.
Няма как, ставам и се отправям с дамата към пустия дансинг, за да се превърнем тутакси в обект на всеобщо внимание. Почтително внимание, бих казал, понеже публиката очевидно смята, че това е началото на програмата. Не знам споменах ли, но могъщата Флора ме надвишава с някакви си пет-шест сантиметра. Пет-шест сантиметра, разбира се, не е бог знае каква разлика и според преданието разликата между Давид и Голиат е била значително по-голяма. Но ако към несъответствието в ръста се прибави и несъответствието в обема, а също и своеобразният стил, в който тая пищна жена тръска огромния си бюст и върти не по-малко импозантните си тазови части, мисля, ще стане ясно защо публиката възприема танца ни като малка встъпителна атракция с комичен нюанс.
Комичните атракции обаче, както е известно, рядко предизвикват комичен ефект, понеже зрителите ги смятат за прекалено преднамерени. Тъй че хората наоколо скоро престават да ни обръщат внимание и главозамайващият рок приключва някак си и аз вече с облекчение се готвя да се върна към спокойния бит на масата, но този идиот, диригентът, ненадейно подхваща нова, още по-допотопна мелодия — някакво аржентинско танго — и Флора улавя едната ми ръка, с което мълчаливо ме подканя да обвия другата около кръста й, а сетне се притиска до мене и повела ме из дансинга, прошепва: