Страница 30 из 67
Пъхвам кутията в джоба си, възстановявам реда в сейфа, заключвам го и връщам ключа на притежателя му. Време е.
Защото минута по-късно музикалното ми ухо долавя нови звуци — и пак от черния вход. В тая къща, изглежда, гостите са свикнали да влизат само от черния вход.
Поради липса на време не мога да измисля нищо по-оригинално, освен да повторя номера. Отмъквам тежкото тяло на непознатия в другия край на хола, за да разчистя мястото, поставям запаленото фенерче в спалнята и се спотайвам край вратата. Фигурата, която малко по-късно смътно се откроява на фона на едва просветващите плътни завеси, е тъй импозантна, че напълно засенчва и този оскъден източник на светлина. Налага се почти да се вдигна на пръсти, за да я обхвана в мъжествената си прегръдка. Ако Пенев би бил на мое място, вероятно би тръпнал от възбуда. Да държиш в обятията си това пищно тяло… тая разкошна Флора…
Но Флора също не е чужда на силните и внезапни преживявания, защото внезапно примира в ръцете ми — не смея да се надявам, че това става от любовен унес — и тежко се свлича на килима. Земният трус е от такава степен, че спящият от другата страна на масата проявява признаци на пробуждане. Налага се да му счупя още една ампула в устата, преди да продължа издирванията си. Четвърт час по-късно пък Флора започва да се опомня, тъй че трябва да нагостя и нея с повторна доза.
Напразно хабене на материала. Всички по-нататъшни изследвания, които би било отегчително и безполезно да описвам, се оказват напразни. Разбира се, не бих поел риска да твърдя, че съм проучил цялата вила до последния сантиметър. При подобен импровизиран обиск човек не може да бъде абсолютно сигурен, че нещо не му се е изплъзнало. Обаче „нещото“, което търся, е съвсем определено и опитът ми подсказва, че то едва ли се намира в тая вила, ако изобщо се намира някъде.
Излишно е да се подлагам повече на заплахи и да черпя ония двамата в хола с упойващи вещества. Стига наркомания. Измъквам се от гостоприемния дом и по обратния път се връщам в покоите си, като не пропускам да се отбия в кухнята и да поставя на мястото им тънките пластмасови ръкавици, които съм взел за временно ползуване измежду готварските съоръжения на Розмари.
Брилянти… Прозрачни, безцветни и ослепителни… Само че ние сме по ония, другите — по мътните и нечистите. Черните брилянти на предателството.
Реното се завръща към осем и половината заранта, и по-точно в часа на скромната ми закуска. Наблюдавам събитията през кухненския прозорец, но сега в светлината на белия ден бялата кола съвсем не е тъй ефектна, още повече че е и доста окаляна. Едва Виолета се е прибрала във вилата, когато и Пенев гарира шевролета си двайсетина метра по-нататък и с обичайните си крадливи погледи се промъква към черния вход. А няколко минути по-късно кухненската врата се отваря и до ушите ми долита репликата:
— А, вие закусвате, Пиер…
— Мога да предложа и на вас едно кафе.
— С удоволствие бих изпила чаша кафе — промърморва жената и се отпуска на съседния стол.
Тя наистина има нужда от нещо ободряващо, защото изглежда твърде уморена, и то не с оная приятна умора на човека, завършил с успех една трудна задача.
— Имате доста измъчен вид, скъпа — забелязвам, като й поднасям кафето. — Надявам се, че не сте го получили в обятията на господин Пенев.
— Пенев? — запитва тя с отпаднал глас. — Вие ме смятате за съвсем непридирчива…
— … Като Флора.
— Съмнявам се, че и Флора би легнала с такъв. Но това си е нейна работа. Ако иска — да ляга.
Тя замълчава, а аз също не любопитствувам повече и ние известно време пушим мълчаливо и пием кафето си.
— Трябва да слизам при моя Бенато — обявявам най-сетне и ставам.
Прекосявам хола и се готвя да тръгна нагоре по стълбата, за да взема сакото си, когато виждам, че Розмари ме е сподирила.
— Вие дори не питате къде съм била?
— Нима не ви е стигнало време, за да разберете, че не съм любопитен? И че нямам нужда от никакви сведения вън от движението на стоковата борса?
— Дори и от сведения, свързани с мене?
— Сведенията, свързани с вас… това е ваша работа да ми ги сервирате, ако сметнете, че е нужно.
И понеже тя продължава да стои все така посърнала, добавям:
— Вие знаете, скъпа, че откровеността не се получава чрез просия.
— Имам чувството, че изобщо не държите на моята откровеност, Пиер.
— Напротив — само че аз пък имам чувството, че тя е нещо съвсем непостижимо.
— Вие не за пръв път ме обвинявате в неискреност.
— Не ви обвинявам. Просто констатирам. На вас все пак ви е ясно, че не съм израсъл с последния дъжд. Изобщо не съм сляп, но и не ви обвинявам. Допускам, че си имате причини.
— Какви причини? Какво допускате? — запитва жената, сякаш едва сега се пробужда.
— Допускам на първо място, че през цялото време лъжете…
И понеже тя прави опит да възрази, вдигам успокоително ръка:
— Вече казах, не чухте ли: не ви обвинявам. Но ако имате някакво основание да играете вашата малка роля пред другите, то, що се отнася до мене, съвсем напразно хабите сили. Снощи, мисля, ви заявих, че не съм ваш конкурент, и това е самата истина. Тъй че излишно е да се преуморявате с мене.
При тия думи поглеждам часовника си и се готвя да поема по стълбата.
— Конкурент в какво, Пиер? — запитва напрегнато Розмари.
— Ще ме накарате да изпусна срещата с тоя мил Бенато… — промърморвам.
— По дяволите вашия Бенато! — извиква тя. — Кажете: конкурент в какво?
— Бих могъл да ви го кажа наистина. Бих могъл да ви го кажа точно и изчерпателно. Но имайте предвид, че тогава вашата откровеност с късна дата няма да струва пукната пара. И вие напразно ще пледирате за помощ или доверие от моя страна.
Тя втренчва в мене тъмните си очи:
— А ако само ме изпитвате? Ако всъщност нищо не знаете, а само ме изпитвате?
— Неверният Тома… в рокля… — избъбрям отегчено. — Е, добре: ще ви представя веществено доказателство, че знам. Но само след като се убедя в собствената ви откровеност… И след като прескоча до тоя мил Бенато.
— По дяволите вашия Бенато! — извиква наново тя.
Сетне добавя с друг тон:
— Да направя ли още кафе?
И тъй, ние седим в хола пред новите порции кафе и на обичайните си места — тя, кръстосала крака на дивана, а аз, потънал в насрещното кресло. Седим като двама безделници в утрото на тоя работен ден, когато на километри наоколо сметачните машини и автоматичните каси вече тракат с пълна скорост.
— Първо, вие не сте студентка — казвам, колкото да й помогна.
— Студентка съм — възразява тя. — Макар и формално. Във всеки случай записана съм.
— Второ, вие сте тук по нареждане на вашия шеф — добавям, за да разпръсна колебанията й. — А вашият шеф е Тео Грабер.
И като се изтягам по-удобно в креслото, подхвърлям:
— Продължавайте нататък.
— Но ако на вас всичко ви е известно…
Тя млъква, загледала ме с известно напрежение, ала туй вече не е напрежение на недоверие, а на изненада.
— Не вярвам всичко да ми е известно, обаче по-важното вероятно го знам.
— Ами това е: аз съм секретарка при Тео Грабер или, ако щете, заместник-директор, понеже тия два поста за по-икономично той ги е слял в едно. И съм тук по негово нареждане.
Розмари замълчава и посяга към цигарите.
— От самото начало ли да почна?
— Мисля, че така ще е най-добре.
— Една заран, беше някъде в първите дни на ноември, в предприятието се яви непознат господин и поиска да види шефа. Мислех да го отпратя, тъй като у нас срещите с шефа стават по предварителна уговорка, но непознатият настояваше, че се касаело за нещо твърде важно, и Грабер го прие. Не знам какво говориха, но явно бе, че става дума за сделка, и то за едра сделка, и то за необичайна сделка, тъй като по едно време шефът излезе от кабинета, връчи ми чек за петстотин хиляди и поръча да прескоча веднага до банката и да изтегля парите. Това, разбира се, ме озадачи, понеже вие знаете, че никой в наши дни не държи да получава подобни суми в брой и да ги разнася по джобовете си. Изпълних нареждането, предадох парите на Грабер, а малко подир туй непознатият си отиде. По-късно научих, че се казвал Андре Гораноф.