Осъдени души

Отецът не се бе стърпял да не смръкне от емфието още в палатката си и сега идеше, облекчавайки нервите си със серия от блажени кихавици. Просълзен и зачервен от сладостните спазми в носа си, той кихна още веднъж пред двамата и постави на масата една дебела продълговата тетрадка. Фани си спомни, че това беше касовата книга на болницата. Много пъти тя беше отваряла тази книга, за да вписва в нея преводите от Брентон и Мърей.

— Братко, сипахте ли чай на нашата благодетелка? — попита отецът.

На йезуитски език това значеше: „Сипете чая и се оттеглете веднага.“ Фани бе запозната вече отчасти със сложните отношения в йерархията на ордена. По-низшият можеше да остане в присъствието на по-висшия само ако получеше покана за това. В противен случай трябваше да се оттегли. Брат Гонзало побърза да се съобрази с етикета на ордена и като поднесе чай, със смирен поздрав излезе от палатката. Всичко изглеждаше много естествено, но касовата книга подсказа на Фани веднага, че професорът по схоластика бе решил да използува момента за един по-специален разговор. Отец Оливарес нямаше дипломатически талант и се издаде веднага. „Ще проси“ — помисли Фани. Как чудесно се нареждаше всичко, колко пълно щеше да унижи и смаже Ередиа! Ето че първото число на месеца бе дошло, а тя сякаш бе забравила как се превеждаха суми в чековата сметка на йезуитите. След като отците бяха изчакали няколко дни, Оливарес искаше да й напомни християнския дълг на милосърдието.

— Защо ме наричате благодетелка? — сухо попита Фани.

— Сеньора, как да ви наричам тогава? … — благо произнесе професорът, но нова серия от кихавици му попречи да продължи. Той извади от джоба си грамадна кърпа, подобна на оная, която носеше Ередиа, и преди да скрие в нея лицето си, успя да каже: — Простете! … Извинявам се…

Фани го извини с приятелска усмивка. Неговото, безизкуствено добродушие и вечна разсеяност я предразполагаха винаги. Дойде й на ум, че Гонзало или Ередиа никога не биха смръкнали емфие, преди да влязат в обществото на дами, особено когато се готвят да просят пари. Но отец Оливарес, идвайки от палатката, бе забравил това разбиращо се от само себе си предписание. Вземайки кутията, мигновеният импулс към това единствено физическо удоволствие го бе накарал да смръкне емфие.

— Ужасно! … — каза той. — Това емфие е много силно.

Той се приготви отново да почне цветистото предисловие на речта си, но Фани го прекъсна бързо:

— Говорете направо, отче!

— Благодаря, сеньора!… — каза той признателно. Нещо го подсети, че йезуитското красноречие, което бе усвоил в младостта си чрез дълги упражнения, сега щеше само да обремени задачата му. — Тъй ще бъде най-добре. Исках да ви кажа, че финансовото положение на болницата е катастрофално.

— На коя болница?

— На нашата! … — учудено произнесе йезуитът.

— Та нима вие наричате моргата, в която живеем, болница? — хладно попита Фани. Оливарес я погледна уплашено.

— Точно това ви питам — продължи тя. — Дали нашият лагер е болница, или дружество за погребална благотворителност?

— Не зная, сеньора!… — измъчено отговори йезуитът. — Разумът ме кара да виждам нещата почти тъй, както ги виждате и вие, но…

— Това е голяма добродетел — да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.

— Не, сеньора! … Нашият преславен ангелски доктор свети Тома Аквински достига вярата по пътя на разума.

— За съжаление, струва ми се, че отец Ередиа е под влиянието на други светии… Извинете! Говоря съвсем почтително… Исках само да кажа, че отец Ередиа е открил тази болница, воден от най-дълбока, християнска ревност, но без да слуша гласа на разума си, който би го посъветвал въобще да не я открива, а да се бори срещу петнистия тиф, бедността и страданието по друг начин.

— По какъв начин? — попита монахът.

— О, има много начини, но това е чисто испанска мота, в която не желая да се бъркам… Говоря само за начина на отец Ередиа. Мислите ли, че ваксината му, подпомогната от молитвите и усърдието на всички отци йезуити, даде задоволителни резултати?

— Сеньора! … Аз не съм лекар и не мога да преценявам, но въпреки това мога да си представя как биха умирали тия нещастници, ако липсваше дори нашата мизерна болница.

— Тогава болните щяха да измират по домовете си, како е нормалния процес на всяка епидемия от петнист тиф… Тогава щяха да имат поне въздух и храна. Тогава кюретата не биха ги посъветвали да идват тук, да разсейват епидемията, да умират като кучета за слава на Христовата дружина…

Добродушните очи на професора замигаха от тревожна изненада.

— Сеньора… — произнесе той с привидна горчивина и гласът му стана изведнъж странно неубедителен. — Боя се, че и във вашата душа е проникнала черната легенда срещу Дружината на Христа.

— Аз не обръщам внимание на легендите — хладно каза Фани. — В момента ме интересуват само лични съображения. Поради бъркотията вие престанахте да получавате субсидията от Института по опитна медицина, нали? …

Върху лицето на Оливарес се появи израз на отчаяние.

— Да, сеньора!… — каза той с умолителния глас на бедняк, който очаква подаяние.

— А също и отец Сандовал сега не може да ви изпрати малката, съвсем малка сума, която отпускаше от касата на ордена след моето пристигане тук… Нали?

— Да, сеньора — смутено призна йезуитът.

— Видите ли? … Но тогава и аз не мога да давам повече. Не съм длъжна да давам вместо Дружината на Христа. Аз съм пред прага на разорението… Нямате право да искате повече от мене!

— Ние не искаме… Ние молим… — забъркано почна да мънка отец Оливарес. — Болните няма какво да ядат… умират от глад… Това е страшно… ужасно! … Аз… ние ви молим, сеньора…

— Защо не помолите някого от благородниците в околността? Например маркиза на Досфуентес?

Очите на Оливарес пак замигаха безпомощно и скръбно:

— Ние искахме от него… но той отказа.

— Отказа ли? Колко жалко?

— Впрочем… той пожертвува големи суми за каузата на краля и може би наистина се намира в невъзможност да ни помогне.

— А доня Инес?

— Доня Инес не е много богата жена.

— Но аз също не съм много богата жена… Не мога да ви помагам повече! Разполагам още само с една малка налична сума, която едва ще ми позволи да се прибера прилично в Англия.

Фани тържествуваше: „Ередиа, Ередиа, ще го накарам да се моли и влачи пред мене така!“ — злобно помисли тя.

— Нима мислите да ни оставите? — уплашено попита Оливарес.

— Изпитвам голямо съжаление да ви кажа, че съм решила да направя това.

Върху повехналото лице на Оливарес пробягна израз на паника, на отчаяние. Той погледна Фани, като че вкаменен от решението й, с уплахата на човек, изправен пред пълна безизходност на мислите, както и на действията си. После изведнъж долната му устна затрепера и върху това подпухнало жълтеникаво лице се разля необичайна руменина. Той остави чашата си и произнесе бързо, развълнувано:

— Не, сеньора!… Вие няма да ни оставите Вие не можете да ни оставите сега!…

— Струва ми се, че говорите странни неща.

— Няма странни неща!

Той млъкна изведнъж, като че уплашен от смелостта на думите си, в които можеше да се вложи някаква теологическа ерес. После се загледа тъжно в полите на расото си. Фани доби усещането, че в тоя поглед имаше нещо потиснато и разбито като в поглед на нещастник, осъден на доживотна каторга.

— Какво може да ме задържа тук? — попита тя с леден глас.

Оливарес бавно повдигна тъмните си очи към нея.

— Отец Ередиа — тихо произнесе той.

— Какво общо имам с Ередиа? — нервно извика Фани.

— Вие дойдохте тук заради него. и ще останете заради него.

Фани занемя. После усети, че почва да трепери от смущение и гняв. Бе странно и някак глупаво, че в тоя момент тя трепереше повече заради тайната на Ередиа и след това за собственото си честолюбие. Никой, никой не трябваше да подозира защо бе дошла тук! …

— Шегувате се… — произнесе тя с дрезгав глас.