Осъдени души

— Добре. Ще ви чакам в трапезарията — обеща тя на Оливарес. — Но къде е Доминго?

— Моли се в параклиса.

— Да не се е побъркал?… — избухна Фани. — Той от два дни непрестанно прави това!

— Как?… Не знаете ли защо? — тайнствено попита Оливарес.

— По дяволите! Не!

Оливарес поверително се наведе над ухото й и почна да шепне:

— Брат Доминго е наказан от Ередиа с пост и молитва, задето чете забранени книги.

— Какви книги?… — изумено попита Фани.

— Революционни книги, сеньора!… Издания на комунистите.

„Скоро нищо няма да ме учудва тук“ — неволно помисли Фани.

— А вие не четете ли Хегел? — попита тя внезапно. — Върху тях цензорът ви не е написал „Nihil ob“ — очите на професора по схоластика я погледнаха оскърбено.

— За бога, сеньора! … Аз мога да чета каквото искам. Аз се занимавам с Хегел, за да предпазя студентите от заразата на диалектиката.

— Но не го ли четете понякога тъй… за собствено удоволствие.

— Никога! … Нима аз мога да се поддам на тази ерес?…

И професорът по схоластика забърза в тъмнината към палатката, в която спеше, за да вземе емфието си.

Фани се отправи към параклиса. Той се намираше съвсем близо до палатката, в която поставяха мъртъвците, преди да ги опеят. Миризмата на труповете стана почти нетърпима. Вратата на параклиса бе затворена. Фани я открехна и насочи фенерчето към вътрешността. Видя коленичилата фигура на брат Доминго, който с достатъчно висок, показен шепот мърмореше латински молитви. Монахът не се обърна да види кой беше дошъл.

— Братко!… — произнесе тя.

Доминго се изправи веднага с облекчение:

— Ах!… Вие ли сте, сеньора?… Помислих, че е някой от нашите прилепи.

Фани се разсмя. Прилепи!… Той наричаше отците, духовните си началници, прилепи!

— Какво става? — бързо попита тя.

— Нищо, сеньора! … Светът върви напред.

— Защо ви наказаха?

— За да свърши всичко по-скоро.

— Какво значи това?

— Нищо не значи сеньора.

— Ще ви обясня утре… — Той се ослуша неспокойно. — Оставете ме сега! Може да дойде Ередиа и да утрои наказанието ми.

— Искате ли цигари?

— Господи! … Умирам за малко тютюн!

Фани му подаде пакета с цигарите и кибрита си.

— Благодаря, сеньора! …

От другия край на лагера се чуха внезапно някакви стъпки. Доминго отново падна на колене и молитвено наведе глава.

— Угасете веднага фенерчето!… Отдалечете се! — бързо прошепна той.

Фани угаси фенерчето и побягна от параклиса. Като се отдалечи достатъчно, за да не събуди подозрение, че е била при Доминго, тя го запали отново и тръгна към палатката, която служеше за трапезария. Миризмата на труповете я задушаваше. Вятърът полъхваше от посоката, в която се намираха. До ушите и долитаха жални, сподавени стонове. Едни искаха лимонада с клетви и псувни, други, по-скромни, настояваха само за вода и придружаваха молбата си с едно трогателно por favor#1. Тия, за които се подозираше, че могат да буйствуват през нощта, бяха вързани с въжета. От отворите на палатките лъхаше друга, още по-отвратителна воня на пот, урина и фекалии. Поради липса на хора, които да чистят редовно мивките, гърнетата и плювалниците, болните тънеха в невъобразима мърсотия. Веднъж дошли било по принуда, било с надежда да бъдат излекувани, те не можеха вече да се изтръгнат от този ад под заплаха на смъртно наказание, издадена от дон Бартоломео. Разбира се, тази заплаха се отнасяше само за селяните и дрипльовците. За военните чинове, както и за всички приятели на новото движение, се използваха другите болници. Низшият персонал, готвачи, слугини, перачки, а също и мъжете за груба работа, например тия, които заравяха труповете, бяха тъй недостатъчно, щото самите монаси трябваше да им помагат. След като дон Бартоломео по внушение на военните лекари реквизира двете машини за дезинфекция, а тая, която остана, се развали, изпарването на завивките и дрехите в казани не можеше да ги замести и палатките се превърнаха в инкубатори на въшки. Влизането в тях, особено нощно време, бе цял подвиг, тъй като при слабата светлина човек газеше върху дрипите и заразените въшки го полазваха веднага. На това се решаваха само монасите.

Лъкатушейки между палатките, Фани пак почна да мисли за всичко това и съзна изведнъж, че лагерът умираше, умираше неумолимо и че скоро от него нямаше да остане нищо освен трупове и отмъщението, което обмисляше, ставаше излишно. Но сега като че самият дявол бе решил да й помага.

В трапезарията брат Гонзало бе запалил вече примуса, чийто шум му попречи да чуе стъпките на Фани. Той стоеше с гръб към входа, обърнат на изток, и много находчиво бе използвал времето, докато водата в чайника заври, да измърмори десетина молитви, за да бъде изправен във всекидневните си задължения към бога. Когато се обърна и видя Фани, той се стресна, а после придаде на лицето си още по-набожен и смирен вид. Той се поклони много учтиво с думите: „Добър вечер, милостива сеньора“, и я попита дали ще му позволи да й предложи един чай. Фани му каза да сипе чая, когато дойде отец Оливарес. Гонзало се поклони още веднъж и благочестиво постави молитвеника си в кожения калъф. От цялата му прикрита, смирена и сладникаво учтива личност лъхаше трагедията на млад повехнал човек, на оковано във вериги нищожество, което на всичко отгоре тази вечер бе някак смутено. Това личеше по забърканите му движения. Той без малко щеше да събори чайника на земята.

— Знаете ли новината, сеньора? — попита той, мъчейки се да запази достойното спокойствие на монах, който е поверил съдбата си в ръцете на бога. — Червените са предприели офанзива между Тордесиляс и Медина дел Кампо.

— Кога? — попита Фани, без да се разтревожи много.

— Тази сутрин.

— Къде са Тордесиляс н Медина дел Кампо?

— На петдесет километра от тука.

— Тогава какво ще правим? Ще бягаме ли? — произнесе тя, обзета от злобното желание да го изплаши още повече.

— Не зная… Каквото реши отец Ередиа.

— Аз предполагам, че ще реши да останем тук. Не можем да изоставим болните. Но ако червените дойдат, ще ни избият като кучета.

— И аз съм уверен в това — произнесе брат Гонзало, като не можа да овладее повече паниката в душата си. — Снощи научихме, че в Лерида са избити тридесет доминиканци, а в Хаен и Палма дел Рио просто изгаряли августинците и кармелитките живи…

— Може би това са само слухове, братко.

— Не, сеньора! … Съобщиха го по радиото от Рим.

— Ужасно! … Тогава те ще вършат същите изстъпления и тука!

Брат Гонзало въздъхна мъченически. После се замисли и след кратка пауза попита бързо:

— Имате ли бензин за линейката, сеньора? . — Имам, братко. Ако стане нужда да бягаме, вие спокойно можете да разчитате на едно място върху платформата независимо от решението на отец Ередиа.

„Ще бъде чудесно Ередиа да те види, когато офейкваш“ — помисли тя злобно.

— Благодаря ви, сеньора!… — каза той с дълбока признателност и внезапно ободрен. — Вие не трябва да се боите от неприятности с милиционерите заради мене, ако попаднем в червена територия… Аз ще бъда в цивилни дрехи.

— В такъв случай желателно е да хвърлите също разпятието и молитвеника си.

— Не мога да ги хвърля, защото е против регула на ордена, но ще ги поставя в едно сандъче.

— А ако заловят сандъчето?

— Ще кажа, че не е мое. Но рискът за това е съвсем малък, сеньора! … — изтъкна той умолително.

— Разбира се. Бъдете спокоен, братко.

— И още едно нещо, сеньора… — произнесе той загрижено. — Боя се дон Бартоломео да не реквизира бензина ви.

— О, той едва ли ще посмее да си натопи пръста в британски бензин.

— Все пак не е зле да скрием един варел някъде.

— Добра идея. Ще кажа утре на Робинзон.

— Може да го заровим в долчинката, където погребваме мъртвите — предложи той, понеже беше обмислил дори тая подробност.

Възбуденото му лице прие внезапно своя обикновен израз на смирено нищожество, тъй като отвън се чуха провлачените стъпки на отец Оливарес.