Осъдени души

— Не се шегувам — каза Оливарес сериозно, ала в гласа му не прозвуча уплахата на човек, който се готвеше да изнудва. Той бе уморен, скръбен глас. — Още когато вие дойдохте в резиденцията и почнахте да ме разпитвате за Ередиа, аз разбрах отношението ви към него. Моето предположение беше логично и вярно…

— Логичното не значи още вярно.

— За нас… за мене е вярно.

— Искате да кажете действително!

— Да! — каза йезуитът.

— Внимавайте! — засмя се Фани. — Значи, логиката е действителност!… Но така учи Хегел! … Улових ви най-сетне!

От гърдите на Оливарес се изтръгна също един особен, задушен смях, в който прозвучаха трагични нотки. Той сякаш бе забравил изведнъж важността на разговора за болницата.

— Не ви липсва способност да си играете с думи!… — произнесе той сухо, като изведнъж стана сериозен. — Хегел не е само това. Нашата схоластика поддържа същата теза.

— Извинете! … Глътнала съм и аз малко университетски знания. Схоластиката поддържа тази теза по съвсем друг начин… Но да оставим играта настрана! О, мълчете! … Позволете ми да говоря! … — Тя пое дъха си. — Това, което казахте, е вярно… За мене е страшно… трагично вярно! Аз дойдох тук заради Ередиа, но нямах сила да си отида, защото… защото го обичах! А сега го мразя… ужасно, неописуемо го мразя! И това е вярно, виждате, разбирате, че е вярно. Затова няма да пожертвувам нито сантим повече за Ередиа, за болницата, за проклетия ви орден…

— Но болните гладуват… умират! Ередиа и орденът не са виновни за това?

— Не са ли? … Свалете маската си, лицемерни въжеиграчо на мисълта! Не се преструвайте повече на глупак! Вие знаете къде е истината! … Тя е само в мисълта, само в логиката, само в абсолютната идея и развитието на тази идея, която е всичко, която е единствената действителност… А може би истината е само в материята, както твърдят комунистите… Но вие нямате личен бог и в двата случая вие знаете, че не може да съществува такъв бог! …

— Сеньора!…

— Мълчете!… Вие знаете, че светът е в непрекъснато движение и се развива, че онова, което е било през времето на Лойола, не може да съществува днес… Който не вижда това, е или слепец, или лицемер… Вие се отвращавате от догмите, от мечтите, от жалкото милосърдие и безцелното себеотрицание на Ередиа. Вие знаете какви са несметните богатства на католическата църква и варварската бедност на нещастниците, които лекуваме. Всичко около нас е срамна и жестока безсмислица, която оскърбява човешкия разум. Кой поддържа тази безсмислица, кой успокоява съвестта на палачите, кой дава морална сила на диктаторите, на претендента, на аристократите, на всички, които сега искат да съборят републиката, да върнат колелото назад? … Вие знаете кой!… Само духовенството, само религиозните ордени, само безумци като Ередиа!… Признайте истината, отец Херонимо Оливарес! Бъдете веднъж честен! Кажете дали съм права! Кажете „да“! Фани не крещеше, не викаше. Тя говореше полугласно или, по-точно, съскаше с някаква дива и бясна злоба срещу черквата, срещу духовенството и Ередиа. Но всъщност не мразеше ли само Ередиа? Тя все още не съзнаваше, че е попаднала в този лагер, бесът и омразата и срещу Ередиа съвпадаха с развитието на самата действителност, която отстраняваше от само себе си противоречията и абсурдите си. Очите на Оливарес гледаха лицето и с трагична втренченост. Долната му устна затрепера пак. Върху жълтеникавото му лице пробягнаха конвулсивни спазми. Нощните дежурства и безполезното суетене из лагера през деня го бяха изтощили до крайност. Може би щеше да защити осъденото си от живота съсловие, да възрази или поне да запази мълчаливо трагичната тайна на мисълта си, ако нервите му не бяха изопнати до скъсване, ако постоянната гледка на смърт и страдание не беше превърнала угризенията му в болка. Но сега тия нерви се скъсаха изведнъж, тая болка разложи личността му напълно. Разкривените черти на лицето му изразяваха ужаса на човек в морална безпътица. Години наред той бе потискал и прикривал вътрешната драма на духа си, която сега, изтерзан и уморен, в тоя късен час, искаше да разкрие, да облекчи. И чудото, което Фани желаеше само от мъст, но не очакваше, стана. Той проговори. Той каза „да“.

Той произнесе едно тихо, отчаяно „да“. И после добави:

— Аз го виждах… съзнавах отдавна, но нямах сили да го кажа.

— Защо, отче?

— Защото бе късно, защото бях станал подлец. Аз не съм луд, не съм заслепен от мистицизъм като Ередиа… Аз съзнах истината още преди да държа встъпителната си лекция в Гранада. Но бе късно. Трябваше да изляза от ордена, да стана дребен чиновник или да умра от глад. Нямах сили да се боря и да страдам като тези, които сега умират за републиката… Струва ми се, че съм ужасно разстроен. Не зная защо ви говоря тия неща. Страх ме е, че някой ни подслушва. Ние всички се подслушваме. Това е правило, установено от Лойола в тайните регули на ордена, за да се контролираме взаимно… Не чухте ли един особен шум преди малко? Сякаш някой пристъпяше на пръсти! … ! е? … О, тоя страх!…

— От кого се боите?

— От Ередиа.

— Какво би могъл да ви направи Ередиа?

— Той спада към висшата йерархия на ордена и регулите му дават право да ме отлъчи от църквата.

— Та що от това?

— Това значи да бъда изхвърлен от ордена като парцал… А аз не съм годен за никаква творческа работа. Аз мога само да чета лекции по история на схоластиката и по християнска метафизика, да пълня главите на студентите със заблуди и лъжи… Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и страхлив.

— Вие сте само нещастен… Подлеците не признават грешките си.

Той се сепна изведнъж, сякаш уверението на Фани, че не е подлец, му напомни някакъв нравствен дълг:

— Сеньора, споменах ви името на Ередиа, когато ми казахте, че сте решили да напуснете лагера, защото исках да говоря направо… защото всяко извъртане щеше да ви накара да ме презирате повече и да отхвърлите молбата ми по-сигурно. Сега я повтарям заради болните, които умират от глад… Може би затова ви признавам и всичко… Дайте парите, които ви искам!… Никое човешко съображение не може да ни позволи да изоставим болните, след като сме ги събрали веднъж. Не ви говоря за милосърдие! Не! … Апелирам само към по-достойния дълг на справедливостта! …

— Ще ги дам — каза Фани. — Утре ще имате и чека.

— Благодаря!… — изхриптя йезуитът. — Сега трябва да ви кажа всичко докрай… Простете!… Изпитвам непреодолима нужда да говоря… Единственото добро нещо в нашата система е изповедта, но и тя се използува почти винаги за най-долни цели… Да, изповедта, която облекчава тайнствено всяка съвест… Ще почна най-напред от себе си… Аз произхождам от семейство на дребни благородници, на дребни кралски чиновници. Векове наред прадедите ми са яли трохите от дворцовата трапеза и са били принудени да мълчат, да одобряват и да се покланят, когато кралят е благоволявал да направи някоя глупост или някоя подлост. Но преди всичко те са мълчали… да, мълчали са от леност, от подлост, от страх да не загубят мястото си. Аз съм като тях… Аз съм получил тая печална духовна наследственост от тях. Аз също мълча и си затварям очите пред лъжата на нашата метафизика, на нашия морал, на нашата лъжеблаготворителна дейност от страх да не загубя хубавата си стая в резиденцията и книгите си, и доброто си ядене, и отлежалото вино. Аз обичам да си поспивам следобед и когато се събудя, да изпия чаша силно кафе и да чета Шекспир или Софокъл в оригинал… Та кой не обича това? Да, това е прекрасно, но подло и отвратително, когато съзнаваш, че други работят вместо тебе, че единственото ти задължение е да прочетеш няколко лекции в седмицата пред бъдещи кюрета и монаси, които от своя страна ще убеждават хиляди верующи в безсмъртието на духа и глупостите на задгробния живот, за да бръкнат по-дълбоко в кесиите им. Двадесет и две години, откакто съм влязъл в ордена, аз съзнавах, че това е подло, че това е безсмислица, че животът… обществото биха могли да се наредят с много повече честност и с много повече радост, но мълчах, защото мълчанието пред подлостта е моята наследственост и моето възпитание… защото нямах сили да отхвърля лъжата и да го заявя така, както го казвам сега пред вас… Впрочем и сега аз говоря от лудост, не от морална сила. Нервите ми са разстроени. Усещам как ужасът на този лагер, на тази болница ме побърква напълно, как самата действителност отхвърля като антитеза безсмислицата на моето съществуване, на нашия орден, на цялата католическа система и дори… о, не зная, може би… може би на целия днешен строй! Днес всичко тъне в кръв, страдание и бъркотия, но от този хаос, от тия пепелища утре може би ще се роди един нов свят. Аз съзирам вече този свят, сеньора, съзирам го в мисълта си, при все че не мога да му принадлежа, защото съм жалък и ненужен отломък от старото, защото тези двадесет и две години, прекарани в ордена, убиха волята ми, научиха ме на леност, на спокойствие, на добро ядене и подлост… Аз оставам в разрухата на старото, но има жизнени характери, има хора, излезли от народа, които… Наблюдавате ли понякога Доминго Алварес?… Той е селянче, което открих в Ла Манча и с голям труд го настаних в една от нашите семинарии, казах ли ви, че Ередиа го наказа?… Да!… Струва ми се, че Доминго ферментира. У него става нещо. Той ще разкъса веригите, с които нашият орден сковава всяко живо същество, всеки човешки дух… Видите ли? Има сили, които не могат да се задушат, които искат да живеят. Доминго произхожда от безимотни селяни, ратаи, от човешкия добитък в латифундиите на херцог Алба… Но той е сто пъти по-достоен за живот от нас, аристократите, сто пъти по-разумен от Ередиа, защото не вижда миражи, сто пъти по-честен от мене, защото не може да търпи подлостта, когато я съзнава…