Страница 9 из 33
Километър-два пред разклона, откъдето се отделяше пътят за Момчилово, капитан Ковачев дочу бумтежа на Авакумовата машина. Опита се да вземе преднина, но не успя: Авакум префуча с трясък и пищене покрай него, надмина го със стотина крачки и натисна спирачката — колелетата изскърцаха и мотоциклетът замря.
Другият направи същото — той закова мотора на двадесет крачки подире му, скочи от седлото, бръкна в десния джоб на тужурката си и застина на място.
През това време Авакум запали цигарата си, поразкърши рамене и се огледа. Над главата му се издигаше висок скат — една зелена стена от вековни мури и борове, препречени с папрати и храсталак. Дълбоко под краката му зееха долища и в дъното им, макар че денят беше слънчев, владееше сумрак, лежеше тежка зеленикава сянка. Беше тихо наоколо, спокойно, глухо — както бива винаги по закътаните места на планинските краища, обраснали със стари борови гори.
Сега, като почувствува самотията и дивата суровост на природата, сред която се намираше, Авакум разбра защо капитан Ковачев държи все още ръката си вътре в тужурката. „Пръстът му е на спусъка“ — помисли той и се засмя.
— Ало, колега — извика той, — ще хванеш ставен ревматизъм от туй желязо, дето го държиш. Не е хигиенично!
И с бавни и широки стъпки се запъти към него.
Капитан Ковачев го дочака на мястото си, без да помръдне. Той беше връстник на Авакум, но изглеждаше по-младолик и на фигура по-як. Имаше мъжествено, твърдо лице, пепеливосините му очи гледаха смело, малко грубовато, бяха упорити и самонадеяни, като на човек, който не обича да му противоречат.
— Ама ти все още ли не можеш да ме познаеш? — запита го Авакум, като не направи никакво усилие, за да прикрие нотките на самодоволство и хапливост в гласа си. — Какъв си такъв детектив?
Слави Ковачев извади ръката си от тужурката и повдигна мълчаливо рамене. Той отиде до мотоциклета си, улови кормилото и преметна крака през седлото.
— Ти си бил винаги маниак на тая тема — да се гримосваш като актьор — въздъхна той. — Пък и гримосването, и детективщината са овехтели понятия като старите криминални книжлета. — Той сложи десния си крак върху стъпенката. — Тия неща правят впечатление само на децата от пионерския курс!
— Наистина — усмихна се Авакум, — аз се уверих в това, като идвах насам и наблюдавах дясната ти ръка. Не ти ли се схвана показалецът?
Те бяха участвували заедно в няколко акции, познанството им, преминало през усилията и рисковете на общата работа, отдавна беше се превърнало в добро приятелство. Но винаги, когато случаят ги събираше, те се заяждаха, макар и незлобиво, един с друг — дружбата им се превръщаше в някакъв ожесточен дуел с обезопасени рапири.
— Ето заповедта — каза Авакум и показа документа. — Искаш ли да разгледаш по-отблизо печата?
— Няма нужда — кимна Слави Ковачев. И допълни, като се усмихваше весело: — Мислиш ли ти, че един служебен човек, когото гонят служебно по петите, за да се изпълни една обща задача, няма да бъде навреме уведомен?
— Аха! — Авакум се чукна по челото. — Защото си бил навреме уведомен, сигурно затова не си могъл да забележиш номера на мотоциклета ми, нали?
Слави Ковачев премести крака си върху педала на машината и се начумери.
— Ходил ли си в Момчилово? — подвикна той през грохота на мотора. — Не си? Тогава карай след мен и си отваряй очите, че пътят след разклона е лош! — И без да погледне приятеля си, той се понесе напред.
След около пет минути те стигнаха мястото на разклона. Бялото шосе, по което бяха се изкачили дотук, слизаше стръмно надолу, виеше се като платно, проснато на слънце, помежду баирите изчезваше в далечината на югоизток, зад един синкав рид. От височината право на юг започваше мек коларски път, притиснат от две страни с гъсти храсталаци. Ту лъкатушеше през голи поляни, бухнали в див къпинак и високи папрати, ту се завираше в усойничави гори, където сред боровете стърчаха тук и там дебели белостволести мури — като великани, възправили почернели снаги, за да подпират небето. Понякога се провираше между отвесни скатове, покрити с мъх и нашарени със сиви и червени лишеи, и тогава приличаше на истински тунел, защото отгоре, над скатовете, гората се скланяше и образуваше свод.
По тия места скоро не беше валяло дъжд, но сенчестите части на пътя бяха влажни — личаха следи от копита и шини. Авакум, който се движеше с не повече от тридесет километра в час, забеляза следите и на първо време не им обърна особено внимание, но на един завой натисна рязко спирачката и скочи от седлото. Коленичи на земята, извади листче от бележника си, постави го върху пръста и съвсем леко го натисна с длан. После доизясни с молив отпечатъка, метна се върху седлото и с мъка догони приятеля си, който беше избягал доста напред.
След десетина минути препускане, пътят ги изведе на една висока поляна. Под тях сред неравната котловина се гушеше Момчилово. А зад селото издигаше косматата си снага Карабаир.
Без да слиза от машината си, капитан Ковачев посочи с ръка:
— Погледни наляво — не ти ли прави впечатление тази картинка?
На около два километра източно от селото Авакум видя разхвърляни баири — едни по-ниски, други по-високи, всичките кафяви, голи, с назъбени канари по челата. Това беше една хаотична малка планина, насечена с десетки стръмни долове, в чиито дълбочини като да пълзяха валма от белезникави мъгли.
Авакум гледаше нататък и макар да беше горещо, усещаше хладина по гърба си.
— Тази местност се нарича Змеица — каза Слави Ковачев. — Аз не съм минавал по тия места, но съм слушал да се разправят за тях най-неприятни работи. Няколко километра надлъж и нашир само голи чукари и гъсти, непроходими храсталаци. Вървиш, вървиш — и все храсти до коленете ти, до раменете, и скали между тях — напукани, озъбени, — и така — наляво, надясно пустош — докъдето окото стига. Никакви пътища, никакви пътечки. Лятно време по чукарите се приличат какви ли не гадини — гущери, смоци, змии — може би оттук иде и самото име — Змеица. А доловете са такива, че ако погледнеш от дъното им нагоре — струва ти се, че си изпаднал в самата преизподня. Казват, че там било винаги влажно — и сигурно ще е така, защото през горещите дни се образуват изпарения, които много приличат на мъгли. Нали виждаш? Като че пушилка лази тук и там. А когато през горещините се извие буря — най-много гръмотевици падат все по тия места. Какво ли ги привлича — дявол знае… Зиме пък било още по-лошо! Тук, на Змеица, преди две години станало голямо нещастие: вълци разкъсали горския надзирател. Така съм чувал да се приказва. Имало много вълци, сновели на глутници — те дебнели пътя, дето води от Лъките за Момчилово. Този път извива като дъга покрай Змеица… Миналата година през месец октомври — пак из тия пущинаци — бил обкръжен от наши граничари диверсантът Кадемов. Сигурно знаеш тази история? Кадемов е от село Лъките. По онуй време той мерил да се прехвърля на юг. Сега духът му броди из тия тилилейски места — Слави Ковачев се усмихна — я като вълк единак, я като смок… Изобщо от всичката тази дива околност, дето е около нас, Змеица е най-неприятната. Но аз, ако ме питаш, бих се решил и посред нощ да я пребродя — въпреки че е толкова страшна — стига да имам в ръката си един по-сигурен ветроупорен фенер. А ти? Би ли тръгнал нощно време из тия места?
— Само с два фенера — усмихна се с невесела усмивка Авакум.
(обратно)
9
Заранта на третия ден след тия събития полковник Манов четеше писмените рапорти на двамата контраразузнавачи. Той се учудваше на противоречивите им заключения, на различията в характеристиките, които бяха дали за арестувания учител Методи Парашкевов.
Слави Ковачев пишеше:
„Този човек е на 45 години, не е женен, има вид на изпечен планинар — на лице, което твърде често скита из планината — и лете, и зиме. В Момчилово разправят, че бил голям ловец.
Родом е от град Преслав. Родителите му са били заможни хора — притежавали са голямо лозе. Бащата е починал през 1945 година, а майката — една година по-късно. Няма други братя и сестри. Учителствувал е (преди Девети септември) в Коларовград и в Провадия, След Девети септември — до края на 1946 година — живее в София, не работи нищо (?). После — в началото на 1947 година — сам пожелава да бъде назначен за учител в някое от родопските села (?).