Страница 8 из 33
За съжаление радиограмите на тия тайни емисии още не са дешифрирани. Поради смяната на вълните нашите засечници са изпуснали някои думи, а това усложнява разшифровката.
За да разбереш колко е мъчна тази работа, аз трябва да ти кажа, че всяка от радиограмите има по два ключа и е съставена на чужд език.
Та в същия този район, в село Момчилово, нощес е станало произшествие. Разбит е прозорецът на военно-геоложкия пункт, открадната е една поверителна скица и са задигнати две хиляди лева. Дежурният старши милиционер е бил контузен в главата из засада и упоен с хлороформ. Арестуван е един местен учител.
Полковникът пак изчука въображаемия прашец от ревера на сакото си и погледна въпросително капитана.
„Тайнствени сигнали, които идат изпод земята, открадната скица, хлороформ…“ — Авакум не успя да сдържи усмивката си.
— Простете, но това напомня детективски роман!
Полковникът се понамръщи:
— Капитане, аз не съм ви дигнал от сън, за да питам какво ви напомня това или онова. Пък и не виждам никаква романтика в тия неща!
— Чакам разпореждането ви, другарю полковник — каза сухо Авакум.
— Е, вие напразно се засягате! — усмихна се кротко полковникът. — Аз не исках да ви огорчавам.
Той помълча малко и попита:
— Вие сте в отпуска, нали?
— С ваше разрешение, другарю полковник.
— Така, така. Е, какво, почивайте си… Идете на море, къпете се!
— Непременно, другарю полковник.
Авакум се смееше вътрешно, но лицето му си остана все така сурово и затворено.
— Непременно ще се къпя — повтори той.
— А тайнствените сигнали, откраднатата скица, хлороформът? — В очите на полковника, където навремени проблясваха мигновени светкавици, сега лумнаха лукави пламъчета. Той се понаведе към Авакум: — Това не те ли вълнува? Врагът например, който протяга ръка през границата?
И за да сложи край на интимния тон, побърза да завърши сухо:
— Наредил съм на Пловдивското окръжно управление да изпрати капитан Слави Ковачев на местопроизшествието. Аз имам голямо доверие в този човек.
— Да, той е доста енергичен — съгласи се без особена охота Авакум.
Полковникът се извърна и погледна електрическия часовник.
— Часът е седем и двадесет минути. Диспозицията в момента е такава. Момчилово и районът около Момчилово са наблюдавани от хората на съответните гранични подучастъци. Установени са вече секретни постове по пътищата. Изпратени са съобщения до пограничните застави. Капитан Ковачев ще тръгне от Пловдив в девет и тридесет. — Той помълча, сетне запита сърдито: — А вие, другарю Захов, кога ще благоволите да заминете за вашето Черноморие?
„Кому е нужна тази игра на жмичка“ — помисли Авакум и се изправи.
— Другарю полковник — каза той, — аз се надявам да настигна капитан Ковачев някъде по средата на пътя между Пазарджик и Батак. Мотоциклетът, който вие ще наредите да ми бъде даден на разположение, е вече на старт. Видях машината на източния вход, когато влизах в министерството.
— Вие, капитане, прекалено много виждате — намуси се полковникът. После все така сърдито запита: — Нима сте решили да прекратите отпуската си, за да участвувате заедно с капитан Ковачев в предварителното следствие?
— Бих ви помолил да ми дадете заповедта — тя лежи на масата ви — каза кротко Авакум.
Полковникът не продума нищо, а само разпери ръце, после отиде до бюрото си, взе оттам един изписан лист и му го подаде.
Сега в очите му, уморени и поизсивели от безсънието, нямаше нито светкавици, нито лукави пламъчета — само една радост, чиста и топла като ранно слънчево утро, блестеше в тях.
(обратно)
8
Преди един месец Авакум кроеше други планове, съвсем противоположни на това, което той вършеше в тоя час. Беше решил да направят със Сия едно няколкодневно пътешествие по течението на река Ропотамо. Лилиите не го интересуваха твърде, но възможностите за дейност, които се разкриваха пред него — да лови и да пържи риба, да събира дърва и да кладе вечер голям огън; да разпознава нощните птици по крясъците им и да пуши с луличката си пред входа на палатката, където Сия ще спи, — тия неща бяха напълно по неговия вкус… И когато всичко това започне все пак да омръзва — ще заведе Сия в Мадара, за да види тя Мадарския конник — този чуден паметник на старото българско царство, на старата българска слава. И древния естествен амфитеатър ще й покаже — с бръшляните и червените мъхове по скалите, с гигантската каменна козирка, която се извисява към небето. Тук поради огромните размери на струпаните едни върху други отвесни и гладки канари човешкото око се поддава на странна илюзия: ако той например се отдалечи дори само на двадесетина крачки от Сия, тя ще го вижда смален и дребен, като кегла за игра. Ето една илюзия, чиято измамност той на драго сърце ще й разясни… Сетне ще тръгнат за Преслав, към развалините на Абоба и Плиска — по тия места и той е ровил пръстта с кирка и копач. И още малко път — сигурно през Търново, за да се окъпе поне веднъж във водите на родната Янтра и да изпуши — бос и разгърден — лула тютюн под старите асми на бащината къщурка.
Такива бяха неговите планове отпреди един месец. А после дойде веселият инженер от силнотоковия завод и някакъв внезапен суховей като да отвя по дяволите всичките пътешественически проекти и идеи. И не знаеше за какво да съжалява повече — за девойката, която беше изгубил, или за риболова по река Ропотамо, за големия огън и лулата тютюн, която щеше да изпуши пред входа на малката палатка.
Призори, преди да се унесе в дрямка, той имаше вече едно ново решение в главата си: ще помоли да го зачислят в експедицията, която секцията по археология при академията възнамерява да организира в най-близки дни. Три седмици разузнаване сред сипеи и камънак — лов на старини — това би изкупило донякъде загубата от неизпушената лула тютюн.
Но и този проект отиде по дяволите — и не поради някакви си сантиментални причини, а защото „тихият фронт“ изведнъж му предложи истински — голям и значителен — лов, дуел на живот и смърт с невидим враг.
Като навлезе в Момин проход, Авакум спря машината встрани от шосето, на по-удобно място, избра си един нисък храст, натъкми джобното си огледалце между клоните и захвана бързо да гласи новия си „паспорт“. Само след пет минути иззад храста изскочи друг човек, който по фигура наподобяваше Авакум, но имаше малка гърбица между плещите си и дясното му рамо беше по-ниско от лявото, ниско подстригани мустаци се спускаха подковообразно над горната му устна, а върху мургавия загар на лявата му буза, току под окото, аленееше продълговата следа от олющена някога кожа. В този си вид и с поизтърканото си кожено яке, с нахлупения си над челото смачкан каскет той много приличаше на монтьор от авторемонтна работилница, напомняше отчаян любител на мотоциклетния спорт.
Така „подправен“, той яхна отново петстотинкубиковата машина и като излезе из завоите на прохода, полетя към Пазарджик със сто километра в час.
Надяваше се да настигне капитан Слави Ковачев някъде по средата на пътя за Батак, но изглежда, че и колегата му „надуваше“ с не по-малка бързина. Едва при язовира зърна машината му и тозчас се спусна да го гони по петите, като сигнализираше с клаксона си точките и тиретата на думата „стоп“. Ехото подемаше и препращаше дрезгавите звуци на сирената, но всичко това звучеше неясно и объркано, защото между точките и тиретата нахлуваше пукотевицата на мотора, пък и планинският вятър бучеше и виеше из усоите като аероплан.
А по синята и гладка повърхност на язовира, ту ослепително искряща, ту мастилено тъмна, стоеше сякаш на едно място платноходка и платното й приличаше на възправено към небето крило. Макар и улисан в преследването, Авакум поизвърна глава, изгледа за миг синия лазур, който меко сияеше наляво от пътя, и кой знае защо сдържано въздъхна. Може би поради това, че в тази част на планината въздухът беше влажен и като да сладнеше от изобилно разтворения в него боров аромат. Той си помисли: „Вместо на Златните пясъци тук бихме могли да прекараме със Сия една чудесна седмица“, но тутакси се намръщи и с една несвойствена за характера му припряност позавъртя ръчката на газта: мотоциклетът се възкачваше по нанагорнището, беше загубил от инерцията си и леко се задъхваше.