Страница 33 из 33
Балабаница го гледаше и мълчеше.
— За да се сгрееш и отпочинеш след трудовия ден — допълни той, като вдишваше от дъха й.
Тя се отмести, отиде до сечника и клекнала, започна да нарежда в престилката си от насечените дърва.
— Нито съм уморена, нито съм изстинала — каза тя.
После те запалиха голям огън в огнището и в собата стана весело и светло. Цепениците пращяха, розови езици затанцуваха по насрещните стени. Бакърчетата в ъгъла станаха златни.
В окадения комин въздишаше вятърът и понякога самотна дъждовна капка падаше върху жарта.
Докато котлето с картофите къкреше на огъня, Балабаница приседна на столче до Авакум, сложи голите си лакти на коленете и замислено усмихната впери кротък поглед в почернялата верига.
— Балабанице — каза Авакум, като смучеше от луличката си, — ако те помоля за нещо, ще изпълниш ли молбата ми?
Тя го погледна изкосо, без да извръща главата си, и повдигна рамене.
— Като си ми бил днеска работник, аз съм ти длъжна! — И се засмя със звънкия си ронлив смях. — Казвай каква плата искаш, за да ти видя цената!
Авакум изтърси луличката си в пепелта, сетне я изтупа върху дланта си.
— Платата ми е доста висока — каза той.
От полите на престилката й излиташе пара. Тя ги беше попридърпала нагоре и прасците на краката й, огрени от пламъците, изглеждаха като излети от бакър.
— Искам да ми изпееш една стара песен — каза Авакум.
Тя помълча някое време, без да го погледне.
— Само една ли? — запита тя. Авакум кимна с глава.
— Аз не съм песнопойка — въздъхна Балабаница, — но щом като искаш — да бъде! Тази вечер ти си ми стопанинът.
Тя наведе главата си встрани, като да четеше невидими редове по черния свод на оджака, сетне леко притвори очи и започна:
Мумицеа мари хубава,