Приключенията на Авакум Захов

Ето, значи, каква романтика съдържат тия мои пътувания до Пловдив. Но аз не се оплаквам. Аз пътувам и ще пътувам, докато съм в Момчилово. А после пак ще бъде същото, защото такава е професията ми — да скитам по гори и планини. И си мисля понякога — щях ли да бъда щастлив, ако водех заседнал живот и се намирах, така да се каже, всеки път до фустата на жена си? Едва ли. Това щеше да бъде съществование без грижи и без тревоги. А такова съществование прилича на къща, в която не гори огън. Грижите и тревогите — без тия неща, приятели, няма истинско щастие в този живот!

Той отпи от чашата си и помълча някое време. Като че ли сянка легна на лицето му. После тръсна глава, изгледа ни и тихо се усмихна.

— Ние заговорихме за това — като какво нещо е любовта. Позволете ми по този случаи да ви разкажа една историйка, свързана с личността на нашия несретен даскал Методи. Той може би ще бъде обесен, както предрича моят нов съсед по маса, и сигурно ще бъде заслужено обесен, но ние няма да забравим покрай лошото и доброто, което носеше в душата си тоя човек.

За добрините, които сторил Методи на Момчиловци, за това, как ги научил на пчеларство и овощарство и как да правят сиренето си по-мазно — за тия неща може да ви разправи по-подробно бай Гроздан, тъй като те спадат към неговата сфера на интереси. Аз ще ви разправя един случай от по-интимен характер. Трябва да ви кажа най-напред, че Методи ме имаше за свой приятел, защото аз много му помагах в неговите микрологични и кристалографни занимания. Той си беше наумил да състави голяма сбирка за училището, но не му достигаше достатъчно опит за тая работа, затова търсеше и моята скромна помощ. От гледище на науката той беше просто един дилетант и до известна степен маниак. Но и в дилетантството, и в манията му за велики открития имаше нещо много благородно и възвишено и това ме караше да му съчувствувам и да си затварям очите за смешното. А той ме мислеше за свой приятел и макар да си беше по природа неразговорлив човек, понякога ми доверяваше, особено след чаша, вино, някои свои дребни тайни.

Та случаят, за който става дума, е следният. Както ще видите, той има пряка връзка с нашия разговор за любовта.

Преди три години в Момчилово пристигна на местоназначение участъков горски надзирател. Горският надзирател е голям ловец и между него и Методи се установява едно чудно приятелство. Хората мислят, че ги свързва ловната страст. Но това е едната половина на истината и тя се отнася до чувствата на горския надзирател към Методи. В другата половина на истината цъфти една закъсняла любов: вие се досещате вероятно — става дума за съпругата на горския и нашия стар ерген.

Съпругата е с десет години по-млада от мъжа си. Тя има момиченце, но то живее при баба си, защото Момчилово е някъде на края на света, пък и горският не мисли да остава по за дълго тук. Съпругата е едно крехко същество, русокосо, миловидно, твърде неподходящо за огрубелия даскал. Затова и любовта им е особена — тя е само в очите им, в гласа им, в несмелите ръкостискания, когато си казват „довиждане“ и „добър ден“.

И ето, за голямо огорчение на Балабаница Методи започва все по-често да ходи на гости при горския, там носи зайците и дивите петли, там пие кафе и изстуден айран.

Веднъж — това било през зимата — двамата приятели решават да отидат на лов за вълци. Вече били излезли на двора, когато Методи забелязва, че си е забравил вълненото шалче. Връща се да си вземе шалчето, как го е взел — един господ знае, защото, като настигнал горския, той бил някак смутен и все гледал в краката си. Нищо лошо не трябва да се мисли, той се забавил в къщата на горския не повече от една минута. За толкова време хората не могат дори да се целунат, както трябва! Но той вървял подир горския и все гледал в краката си.

Вие сигурно знаете как завърши този лов — горският бил изяден от вълци сред долищата на Змеица. Паднала гъста мъгла, разделила двамата приятели, а от това се възползувала глутницата — наскочила върху горския и докато Методи да му се притече на помощ — зверовете разкъсали врата му и оглозгали лицето и ръцете.

Какво станало по-нататък?

По-нататък Методи ял хляб и сол, но спестил пари и купил на вехто една плетачна машина за вдовицата. Тя прибрала момиченцето си и го записала да учи в момчиловското училище. Всеки месец Методи отделял по една трета част от заплатата си и я внасял в пощата на името на детето.

И всичко това заради тази чудна любовна минута, когато се върнал от двора, за да вземе шалчето си, което бил забравил върху миндера.

Може би си мислите, че като минало време от трагичната кончина на горския, чудната минута разцъфнала в някаква взаимна любов?

Тук е гвоздеят на това, за което почнахме разговора си: какво е любовта. За моя приятел Кузман Наумов тя е някакво си йероглифно писмо. За ветеринарния доктор — въздишка насаме. А за Методи Парашкевов — половин час разговор с вдовицата, съпроводен с чашка кафе, но непременно в двора, под открити небеса. Ако вали дъжд или вие фъртуна — мястото на разговора е в кухнята, до бумтящата печка, но винаги в присъствието на малката дъщеря.

Ето какво нещо е любовта и какъв човек беше Методи Парашкевов. Аз говоря за него в минало време, защото моят красив съсед твърди, че той ще бъде обесен. Но ако туй пророкуване излезе фалшиво — и дай боже, — аз отново ще му сторя място надясно от себе си, а негова милост ще изпратя до вратата — да слуша там като наказан ученик.

Ичеренски завърши разказа си и се умълча.

Ние всички мълчахме. И Авакум. А капитанът се беше много натъжил и гледаше настрана.

Геолозите тръгнаха за пункта. Авакум се позавъртя около мотоциклетите на Ичеренски и на капитана и прояви голямо любопитство към машините. Той дори ги попипа с ръка.

Пък аз никога не съм имал слабост към тоя доста опасен вид транспорт: слушал съм, че мотористите хващали ревматизъм в коленете си.

Небето отново се беше заоблачило, гъста сива мъгла покриваше темето на Карабаир. Улиците бяха пусти. Започна да ръми.

— Е, Анастаси — попита ме Авакум, — научи ли нещо?

Аз се поколебах, посъбрах сили и споменах името на геолога.

Предполагах, че Авакум ще се изненада и ще ме обсипе с купища въпроси. Но той само се прозина уморено и с ужасно безразличие ми подаде ръка.

(обратно)

22

Тъкмо беше стигнал сградата на Балабаница, и насреща му се зададе председателят.

— Забрави ли уговорката? — усмихна му се малко сърдито Авакум.

— А бе не съм я забравил, ама лимонадата се свършила! — махна председателят с ръка.

После той му разправи как ходил в селкоопа да пита за прежда, а там му казали, че такава стока не е имало и не щяло да има. Мъчили се много с партийния секретар да си припомнят кой носи зимно време ръкавици от синя прежда и на края дошли до убеждението, че в Момчилово не се е мяркал човек, ни свой, ни външен, със сини ръкавици на ръцете си.

— По тия въпроси ударих на камък — въздъхна бай Гроздан. — Нищо не излезе. А оная нощ, за която ме питаш, работата стои така. Балабаница е била в мандрата. Нейната смяна е постъпила привечер и е излязла на изгрев-слънце. Така че Балабаница не е била в къщи през цялата нощ. Дядо Манаси, хазяинът на Кузман Наумов инженера, той си е стоял на пчелина от предишния ден. Ичеренски, както знаеш вече, всяка събота ходи до Пловдив. А капитанът нея вечер е бил на седянка в Лъките. Туй са ми сведенията. Друго засега не знам.

Авакум се огледа, извади от шлифера си една кърпичка, наведе се и захвана грижливо да чисти обувките си.

В насрещния двор Надка припряно ишкаше на кокошките.

— Благодаря ти за помощта — каза Авакум, като отваряше вратницата. — Тия неща, за които спомена, са много интересни. Ще ги имам пред вид!

Той се изкачи в стаята си, седна върху леглото и така, без да помръдва, постоя повече от час.

Прозорецът беше отворен и през редките клони на чепатия бор се виждаше Змеица, прихлупена от тежки облаци, обвита с мъгли. Вееше студ, по перваза почукваха капки дъжд. Горе на тавана скърцаше забравена врата.