Приключенията на Авакум Захов

Той ми подаде ръка и ние се усмихнахме един на друг.

Ето как започна нашата дружба.

После Авакум ме помоли да узная някои по-интимни нещица от житието-битието на Балабаница.

— Аз съм научен работник — каза Авакум — и в никакъв случай не бих искал да изложа престижа на института, който представлявам. Ако Балабаница поддържа някакви съмнителни връзки от любовен характер, моето място, разбира се, не е в нейната къща. Заинтересованият човек ще започне да ме гледа накриво и току-виж, че и някакви клюки скроил — на какво ли не е способна ревността? А всичко това, естествено, няма да бъде в мой интерес.

След този увод, от който аз се учудих безкрайно много поради пуританския му характер, Авакум побърза да уточни:

— Като добър приятел ти ще трябва да научиш дали тя има по-близки отношения с някого и ако има — кой е този човек. Тия неща ти ще разбереш най-лесно от съседките й, защото всички съседки по света имат набито око и носовете им подушват много отдалеч. Но внимавай, когато разпитваш — съседките са честолюбив свят! Ти иди при съседката заради самата нея, а отвориш ли дума за Балабаница — показвай се безразличен и не особено благоразположен. Пазил те господ да взимаш страната й — от това няма да се получи нищо добро!

Когато излязох да го изпратя на улицата, Авакум ми прошепна:

— Постарай се да научиш кое що до обед. А като свършим обяда при бай Марко, ще излезем заедно и ти насаме ще ми кажеш каквото си събрал!

Да казвам ли, че се чувствувах едновременно и поласкан, и смутен от задачата, която ми беше възложена? Във всеки случай аз пристъпих към изпълнението й с повишено самочувствие и много самоуверено. Само една слабост усетих в коленете си, когато наближавах Надкиния двор — Надка беше съседка на Балабаница. Тази слабост се дължеше сигурно на бързото ми ходене.

Тя седеше на двора и чукаше пипер. Поздравих много любезно.

— Другарко — казах аз, — имате ли известие от вашия мъж? Как е той, добре ли е със здравето?

Нейният мъж работеше в Мадан.

Тя извърна бялото си личице към мен и се усмихна.

— Добре е — каза тя — слава богу.

— Много се радвам — отвърнах аз. Постоях някое време пред отворената вратница и пак запитах: — А свинята как е, има ли апетит?

— И ушите ми ще изяде отгоре! — засмя се отново Надка. Сетне въздъхна и добави загрижено: — Ама слабичка ми се вижда, не едрее нещо като хората.

Тя отмести чутурата и се надигна от столчето си. Беше дребничка, бяла, бузеста като месечина.

— Де влез вътре — покани ме тя. — Може пък и да й предпишеш нещо.

Аз тозчас се съгласих.

Ние отидохме до кочината. Надкиният шопар лежеше по корем и тежко грухтеше. Той беше много дебел, приличаше на подута гигантска гайда с очи и крачка.

— Не е зле — казах аз. — Ще напълнее до Коледа.

Надка ме погледна с очи, в които имаше много вяра, и пак въздъхна, но този път въздишката й не беше тъжна.

— Радвам се — казах аз.

Ние стояхме до кочината и гледахме шопара. Освен шопара около нас нямаше друга жива душа.

Надка мълчеше.

— Радвам се — отговорих аз. И попитах: — А как е свинята на стринка Балабаница, има ли апетит?

Тя сложи ръце на хълбоците си и прихна да се смее.

— Докторе, как можа да го измислиш? — рече тя. — Защо й е на Балабаница свиня?

— Е — казах аз, — може пък и да се омъжи жената, всичко става!

— Тя ли! — В очите на Надка блеснаха недобри пламъчета. — Защо й е мъж на нея, докато има таквиз, дето нощем ще й прескачат плета?

Аз наистина се учудих.

— Надке — казах аз, — вие сериозно ли говорите това?

А тя като че ли се разсърди:

— Та мигар ще го измислям? Докато даскалът не се увъртя по онази, вдовицата на горския, тя не си развяваше фустата твърде, защото се надяваше на нещо. Пък и с даскала й беше добре.

— А сега? — попитах аз и преглътнах.

— Сега ли? — Тя дойде много близко до мене, така че аз почти усетих дъха й. — Балабаница не е от тез, дето хвърлят око на дребните рибки — каза тя.

— Сигурно тъй ти се струва — подразних я аз. Заговорих й на „ти“, защото тя стоеше съвсем близо до мен.

— Как ще ми се струва — понадигна гласеца си Надка, — нали с тия си очи видях как веднъж помощникът на майора й дойде на гости? — Тя помълча. — А защо той й ходи на гости?

Сърцето ми затуптя от радост.

Ние бяхме сами. Освен шопара около нас нямаше друга жива душа.

— Надке — казах й аз и се поотместих настрана, — твоят шопар непременно ще наедрее до Коледа. Дори няма да е зле, ако му понамалиш дневната дажба, иначе у него няма да остане месо дори за един тас кебап!

Така й казах, а тя ме гледаше и като че ли не вярваше твърде на думите ми. Лицето й имаше учуден и донякъде недоволен израз. По всичко личеше, че тя не хареса прогнозата ми за нейния шопар.

(обратно)

21

Днешният обяд беше много весел: бай Марко ни поднесе петел, печен под връшник, топла пита със сирене и лютиви чушки. Виното беше тежко, черно, издаваше дъх на напечена от слънцето янтарена смола.

Боян Ичеренски покани Авакум до себе си, чукна чашата си с неговата чаша, потупа го много покровителствено по рамото и запита:

— Как прекара първата си нощ на момчиловска земя, любезни историко? Спокоен ли беше сънят ти, не смути ли нещо твоя покой?

— Благодаря! — кимна Авакум и отпи полека от виното си. — Общо взето, прекарах добре. Само едно произшествие се случи: някаква личност — вероятно по погрешка — насмалко не се вмъкна в моята стая. Аз полюбопитствувах да разбера кое е това лице, за да го осведомя по-подробно върху местоположението на стаите, но не успях да го видя, защото то излезе по-бързо и по-пъргаво от мен.

Ичеренски и капитанът прихнаха да се смеят. После Ичеренски каза:

— Не е трябвало да гониш нещастния човек. Аз те уверявам, че той не е имал лоши намерения. Той просто е бил някакъв непоправим ревнивец — решил е да провери дали възлюблената му не е останала случайно на по-дълъг разговор с новопристигналия квартирант. Отеловци има навсякъде — и в Момчилово се намират. Трябва да свикнеш с тия неща!

— Господи, но аз имам жена и дребни дечица — въздъхна Авакум. — Какво ще стане с тях!

— Води добродетелен живот! — посъветва го наставнически геологът.

— Глупости! — каза капитанът. Той се извърна към Авакум: — Натупай ревнивеца, както се следва, и той ще миряса. Балабаница си заслужава такъв труд!

Те продължиха да се шегуват в тоя дух, но бай Гроздан прекъсна разговора им.

— Момчета — намръщи се той, — вие прекалявате, а туй не ми харесва. Балабаница, макар и да е бездетна и вдовица, е една почтена жена. Тя си гледа работата в мандрата и ние сме доволни от нея. Тя е сериозен човек.

— Любовта ходи навсякъде! — отсече философски капитанът.

И понеже заговорихме за любовта, Ичеренски отново взе думата.

— Любовта е много интересно явление — каза той. — Ето например за негова милост — той посочи капитана — това благородно чувство е нещо като „добър ден“ и „довиждане“. За моя приятел Кузман Наумов тя е едно староегипетско писмо. Хич и не помисля да си троши главата с него! За другаря ветеринар любовта е въздишка и безсъние. Но безсъние в собственото легло! Бай Гроздан е по-практичен — за него любовта означава къщичка със здрави деца и вярна жена. Това схващане е здравословно и полезно за обществото. А за моя милост любовта означава грижа. Но грижа, в която има и радост, и мъка, и голямо удоволствие, и всякакъв вид тревоги.

Вие знаете, че аз пътувам всеки съботен следобед до Пловдив. Ако мислите, че в тия пътувания има някаква романтика, вие дълбоко се мамите. Съдете сами! В Пловдив пристигам привечер. Намирам свободна стая в някой от хотелите и звъня на жена си. Тя живее, горкичката, при леля си, сложили са я в стаята на децата и вие разбирате, че да се нощува там е крайно неудобно.

Една вечер — струва ми се, че беше същата вечер, когато тук станало това произшествие с Методи Парашкевов — аз едва не се сбих с дежурния чиновник от „Тримонциум“. Този тип искаше да ме прати в една мизерна стаичка на четвъртия етаж! Представете си — двеста километра път, за да прекарам любовната си нощ на четвъртия етаж! Но аз бях упорит и получих апартаментче два етажа по-долу. С баня и с всичките други удобства, които се полагат за случай като нашия: та ние с моята жена имаме в седмицата само няколко часа за себе си.