Чудакът

После Юлиян свърна край старата чаршия и излезе точно срещу «Хан и нощувка» на бай Сандо. Прочутият ханджия, разбрал вече кой му беше нощувал нощеска, посрещна моя човек с голяма почит. Макар слънцето да напичаше здраво, облече едно гайтанлия сетре, препаса кръста си с чиста кожена престилка и сложи калпак на главата си, за да го снеме тутакси, когато важният човек прекрачи прага на стародавната му странноприемница.

Юлиян се трогна, поръча за мен и за стопанина по половин ока червено вино, а за себе си само сода, понеже караше кола. Бай Сандо се натъжи от въздържанието му, но Юлиян го потупа по рамото му и му рече:

— Не тъгувай, приятелю! Аз ще ти бъда редовен клиент и ще ти водя на почерпка все отбрани хора!

Тия думи Юлиян ги каза от сърце, но те не утешиха много побелелия ханджия, защото той най-добре си знаеше, че срещу умирачката няма цер. Каквото от живота е тръгнало да си отива — отива си, и никакви благи думи не могат да го върнат назад. Такъв беше законът. Бащата на бай Сандо, дядо Танас, бил навремето си прочут бояджия и сапунджия. Когато тия занаяти западнали, той отворил кръчма — и фурна курдисал до нея със симитчийница. Тия три заведения добре си помагали едно на друго, та когато дядо Танас склопил очи, капиталецът за бъдещия «хан-нощувка» бил вече събран. Но времената тогава били сгодни за събиране на капиталец, а не толкова, дето кръчмата помагала на фурната, а фурната — на симитчийницата. Н-чани търгували с вино, градчето било околийски център и всички пътища за близкия свят минавали през него, през кръчмите му и адвокатските му кантори. Самото време налагало да има хан и на чаршията, бай Сандо чул и разбрал гласа му и със събраните от дядо Танас парици отворил този «хан-нощувка».

И ханът имаше своята младост, силните си години, а после и той взе да старее, както градчето и акраните му, както всинца ни, дето сме от онова време — заразправя ни бай Сандо житие-битието на своя сарай. — Всеки път щом се закучваха работите по поминъка на градеца, дохождаше нещо ново, та пак се въземаха, но, общо взето, нещата вървяха на изтъняване, младата кръв на Н изтичаше главно в големия град. Ханът и моите връстници останахме на «доизживяване», както употребяват сега тази модерна дума, когато става въпрос за някоя отколешна постройка, дали да я килнат на бърза ръка с булдозера, или да я оставят без поддръжка, та сама набързо да се предаде. Аз ви казвам, че Н щеше да се превърне на едно старопиталище, на място за старчески сънища и унеси по спомени, ако го нямаше това решение да се построят тук заводи. Ще дойде прилив на нова, силна кръв, ще се възроди отново старият град, но ония, на които дните са преброени вече, няма да заприпкат по младежки. Тъй е било отнине, тъй ще бъде и занапред. И привичките на хората ще си идат и заминат. Кой ще ти нощува днес в хан, когато насреща си има «грандхотел»! Ако такива хора като вас отсядат и нощуват при мене, то е от любопитство или добро сърце. Или защото са се спречкали за нещо си с новите моди — и това се случва. Но няма такова спречкване, млади човече, което да векува.

Аз ще ти призная, добрий ми синко, че ако още управлявам тоя хан, правя го не защото имам сметка. Аз отдавна не съм дори на «танто за танто», ами съм на жива загуба. Миналото лято продадох един сливак и едно лозе, за да поддържам хана. Младежта, дето е надошла от другите краища, не ще да го погледне, и нашите младежи и те до един го отминават, празнуват си сватбите, рождените дни и именните дни в салоните на «грандхотела», при мене идат само някои стари хора, някои ловци и любители на народни манджи. В четиритях одаи за спане, дето ти и шофьорчето дойдохте снощи, и туй е всичко: то ми е джиро от началото на тази година!

Ще ти разкажа един случай, за да видиш как времето не си поплюва на ръцете и хич не го е еня за тия, дето са останали назад. Жена ми се помина преди седем години, имам си един син, той изучи търговски науки в София. Сега е управител на ЦУМ в столичния квартал «Изток». Пристигна миналата година със свой приятел връстник, да прекарат заедно новогодишната вечер у дома. Драго ми е, та място не мога да си намеря! Зер по-скъп гостенин има ли от родното чедо? Да ти разказвам какво бях приготвил за празничната вечеря, ще е цяла приказка! И прасенце имаше с подлютена подробинка, и варени чревца, леко обжарени, и пастърмица, и сирене, заквасено в стомна, и топли краваи, и туршии, и кисело зеле, и арнаутски чушленца — леко запечени и накиснати в оцет и зехтин! И спържа имаше на трапезата, и пържени пилешки кълки, и пача, изстудена в избата — да се реже с нож и да не се полепва по него мазнина! — такава прозрачна пача, любезни мой! Да не ти говоря и за ракията и виното — искри пущаха и сливовицата, и памидовият еликсир. На три годинки бяха, едногодишно аз не слагам на празнична трапеза.

Като се мръкна добре, слизам да приготовлявам вечерята, а те нямат търпение, стоят прави, чопнат оттук-оттам, пийнат по глътка и все поглеждат часовниците си. И тъкмо вадя прасенцето от фурната, синът ми казва: «Тате, ти ако си гладен, седни си хапни, а ние ще прескочим до грандхотела за малко и пак ще се върнем!»

Прерязаха ме като нож тия думи, краката ми се разтрепераха: душата ми да беше извадил, по-малко щеше да ме заболи! При тия, дето жив ме погребаха, при тях щеше да върви… Собственият ми син, добри ми човече, собственият ми син!

Нищо не му възразих, само се извърнах настрана, да не види каква сянка беше покрила лицето ми.

— Върви, сине — викам му, — само не се бавете, че то прегрее ли се манджата веднъж, после си губи вкуса, за нищо не става!

Наредих масата и седнах да чакам — новогодишна вечер, редно ли е човек да се храни сам?

Какво да ти разправям, то не е за разправяне! Върнаха се хубавците чак призори, беше започнало да се развиделява навън. Лицата им доволни и весели, а краката им едва ги държат.

— Ами ти защо не спиш! — гълчи ме синът ми. — Ние щяхме веднага да си дойдем, но като ни извъртя една компанийка в този грандхотел! То съвсем по софийски било тук, кой да предполага! Хайде, честита Нова година!

Поровиха в багажа си и ме дариха по новогодишному. От сина си получих скиорска шапка, шалче и ръкавици, а от приятеля му — бутилка уиски. Само съм за скиор на тия стари, години, а уискито, туй грандхотелско, питие, да не видя пред очите си!

После се качиха в одаите си и спаха докъм обяд. През нощта беше паднал нов сняг, още прехвърчаше, балканът се белееше насреща като снежна царица. Станаха двамата, видяха тази хубост, на часа преполовиха прасенцето в раниците си без подробинката, взеха по един кравай и се заловиха за ските.

— Ще идем — казва синът ми — на разходка до планината. Ти си хапни от пълненката, аз знам от едно време, че ти я предпочиташ пред месото!

Вечерта ми се обади едно съседско момче, дето също ходило на ски в планината. Заръчали му да ми каже, че решили да останат на хижа «Бели мел», там щели да пренощуват, та да не съм се безпокоил за тях. Е, хубаво, тяхна воля, мога ли аз да им командвам къде да спят! Аз пък повиках двама акрани, сложих им да ядат и пият и взех да нагъвам ракийката. Нагъвам и подсмърчам.

— Що подсмърчаш бре, какво ти стана? — пита ме единият.

— Остави — викам, — простинал съм! От настинката е!

Какво да ви кажа друго? Що да развалям кефа на хората, аз съм ги поканил да се веселят, а не да слушат разни ми ти жалби от овехтели ханджии!

Ето какво нещо е времето, любезни ми гостенино! Задмине ли те — не разчитай вече на него, нови добрини няма да ти донесе. И мене времето ме е задминало, а защо поддържам още този хан — един господ знае! Ето, приказва се, че на туй място, дето сега е ханът и дворът му, щели ЦУМ да дигат на няколко етажа. Е, хубаво, като са решили, ще го сторят. Н е станал голям град, не може без ЦУМ. Аз ще си ида на пчелина и ще си поминувам, както бог дал, но какво ще правя с този свят, дето е щъкал и се е извървявал тук? Нито мога да го оставя, нито иде да го дигна с каруцата. Туй са гощавки и сватби, и веселби, че ако река да ги наредя на една софра, дузина чаршии като тази няма да ми стигнат!