Чудакът

Такива историйки ни разправяше ханджията, другарю, а дали Юлиян ги слушаше, не мога да ти кажа с положителност. Той ни поръча още по половин ока вино, подкани ни да пием, но едва ли слушаше бърборенето на стария, защото имаше вид на човек, който си мисли за свои работи. Затова накрая много се учудих, когато той запита ханджията ще ли му даде под наем онази стаичка с верандата край голямото лозе, до пътя. Ханджията отговори, че кирия взимал само за одаите в хана. Ако Юлиян харесвал онази стаичка — сполай да му е, да живее в нея като драг гостенин, колкото му душа иска и докато му омръзне. Там жена му прихождала приживе, но откакто се поминала, и той не бил прекрачил прага на стайчето, нито му се дощявало да погледне от балкона. Зер, кой ще му се засмее сега свойски отдоле и ще рече: «Хайде бре, Сандо, слезни при мене да изпием по едно кааве!»

Като изрече тия думи, той извади от чекмеджето на тезгяха една връзка ключове, изниза два от тях и ги подаде на шефа.

— Този — посочи му — е от портичката, а бронзовият, дето мяза на старовремски — той е от входната врата. Нанасяй се, добрий ми гостенино, а аз, като дойде неделята, ще намина за час-два да видя как си се подредил. Пък и избата ще ти покажа, там е скътано едно съкровище на девет години, хи, хи! Да видиш, че и дядо ти ханджия има едно имане за пред света!

Тръгнахме за дома на помощника Щерев, но насред пътя Юлиян забави хода на колата и върна назад. Стигнахме отново до хотел «Република» и Юлиян паркира близо до стъкления му вход. Излезе портиерът да ни посрещне, разтопен от внимание и усмивка, а Юлиян му обърна гръб и набързо нахълта в съседния цветарски магазин. В магазина се бави по-длъжко, отколкото според мене се полага за един другар на неговото положение, а когато излезе, той носеше толкова цветя, че на мене дори ми стана неудобно, а какво си е помислил портиерът, не ми иде наум. Защото жена с цветя — иди-доди, ама мъж с цветя — туй е някак си неприлично, струва ми се, и не е съвсем в реда на нещата.

Но Юлиян не даваше пет пари за това какво мислим ние с портиера по въпроса. С лявата си ръка беше прегърнал един огромен букет от лалета и гладиоли, а в дясната държеше по-малък букет, по-скоро китка, събрана от бели карамфили и момина сълза.

Докато се наместваше пред кормилото и бършеше ръцете си с кърпичка, Юлиян рече:

— Големият букет е за Павлинка, нашата младоженка, затова съм избрал гладиоли и лалета, те са сватбарски цветя!

«Заранта й удари един ритник по задника, а сега ще й поднасяш разкошни цветя!» — идеше ми да му кажа, но си замълчах, разбира се. Освен дето не е моя работа да се бъркам в директорската политика, той беше и един мъчен човек, никога не знаеш със сигурност какво ще ти отговори и на колко парчета ще му скимне да те среже.

— А това букетче е за другарката Щерева — продължи той. — Не съм я виждал и не зная каква е…

— Учителка е по литература в тукашното ЕСПУ — побързах да го осведомя, тъй като си мислех, че той се интересува за професията й.

— … и не зная каква е на външност — продължи той, сякаш не беше ме чул. — Но кой знае защо, имам чувството, че това букетче много ще й подхожда! Ти какво мислиш, домакине?

— Извинете, но за жените на шефовете си нямам мнение! — предпазих се от възможна клопка, защото макар да бях изпил една ока вино, не бях си загубил ума.

Къщата на Щереви се намираше в самия край на главната улица, оттук започваше пътят, който се изкачваше към бай Сандовото място, та ни беше по на сгода първом да се отбием в тази къща. Предложих на Юлиян да спрем, но той поклати рязко глава:

— Най-напред ще идем до лозето на бай Сандо, а при другарката Щерева ще се върнем на доглеждане.

— Ваша воля! — рекох, въпреки да смятах, че бием излишен път. Животът ме беше научил, че с опак директор не бива да се влиза за било и не било в спор.

Как да ви кажа, другарю, стаичката на бай Сандо беше скъсена над прозореца, беше си една таванска стая, но от верандата й се откриваше хубав изглед, виждаше се като на длан широкият божи свят чак до балкана. Вътре наредбата й не хващаше очи — гол миндер, празен скрин, счупено огледало. Това беше всичко. Но моят човек не се смути ни най-малко, той не обръщаше внимание на наредбата, а се радваше не знам колко си на изгледа. Най-много го зарадва едно извисено място в лозето. Не го запитах какви бяха намеренията му във връзка с това място, но предположих, че той си имаше нещо предвид.

Оставихме куфарите в мансардната стаичка на бай Сандо и запрашихме по, пътя назад. Наближаваше обяд, напичаше, налягаше ме дрямка, а Юлиян подсвиркваше, изглеждаше много доволен и ободрен духом от краткия ни престой в бай Сандовия вилает. Петнайсетина минути след като бяхме оставили зад гърба си бай Сандовото лозе, ние отново се намерихме пред къщата на Щереви. Тази къща беше на два етажа и лицевата й страна гледаше към пътя, по който бяхме дошли. Той се изкачваше през лозята, а сетне се спущаше чак до района на заводските постройки.

Посрещна ни жената на другаря Щерев. Ако другарят Щерев не ми беше началник, аз щях да кажа по неин адрес големи комплименти. Тя си ги напълно заслужаваше по онова време. Но аз имам за правило да не се разпростирам много, когато става дума за началническите жени, и мисля, че съм прав. Стигат ми грижите за домакинския отдел, защо ми трябва, другарю, да си слагам друг огън на душата?

Тя ни посрещна на двора, а до нея си играеше момиченцето й, едно ангелче на около 4–5 годинки. Юлиян и момиченцето й тутакси се сприятелиха и аз забелязах, другарю, че Юлиян беше голям заплес по децата, макар да не отиваше твърде на един ръководител, а плюс това — инженер и учен — да се вдетинява чак пък толкоз.

След като се налудува туй момиченце с нашия инженер, майка му го сложи да спи в неговата си стаичка, а нас покани в гостната, дето имаше едно пиано; тя ни поднесе за почерпка студен малинов сок. От този сок ли, или от оката силно вино, дето изпих при бай Сандо, а май че беше и от горещината — много ми се доспа, та комай съм изпуснал много нещо от разговора, който Мая — така се викаше жената на Щерев — и моя човек проведоха помежду си.

Дори по едно време съм задрямал, защото те си заприказваха по не знам какъв си повод за някакви си книги и този разговор, да си призная, ми дойде съвсем нанагорно.

И изведнъж ме стресна една ненадейна шумотевица. Сепнах се, поразтърсих глава и ми се стори най-напред, че сънувам. Седи моят шеф пред пианото, натиска клавишите, свири някаква игрива мелодийка и кима с глава, а момиченцето скача наоколо по нощничка, танцува и се кикоти, та ще се скъса. А Мая… Тя гледа ту гостенина си, ту момиченцето, но повече гостенина си — да ми е прошка, ако съм сбъркал! — лицето й сияе, сияе — самото слънце щеше да й завиди, ако я беше зърнало в тоя миг!

Така и не разбрах, другарю, бяха ли се качвали Юлиян и Мая на горния етаж да видят стаята, докато аз съм си подремвал, или Юлиян беше приел да стане квартирант на Щереви, без да прегледа стаята, която те му предлагаха. И друго не разбрах — защо Юлиян отказа да приеме поканата, когато Мая така мило ни предложи да останем на обяд. Запладняше, беше дошло тъкмо време за похапване!

— Благодаря! — поклони й се той.

И аз ти казвам, другарю, че в тази минута, когато й се кланяше, той съвсем не приличаше вече на оня човек, който само преди четвърт час удряше клавишите на пианото и по момчешки весело и безгрижно кимаше на момиченцето с глава. Той като че ли се вглеждаше в себе си, а не виждаше Мая, и онази негова бегла и загадъчна усмивка отново се появи на устните му и пак се скри.

— Благодаря! — каза той на Мая. — Вие сте много любезна и мила и аз с безкрайно удоволствие ще обядвам някой ден с вас!

Но и Мая беше от сой, както се казва, защото и по нейното лице изчезна като издухана онази сияйна усмивка, с която го гледаше преди малко.

— Както обичате! — рече му тя.

Той мълча по пътя през цялото време.

Когато стигнахме пред дирекцията, той ми даде пари — да съм подредил за спане стаичката на бай Сандо, щял да нощува там. Бельо, килимче за пред леглото, ковьорче за стената, покривка за скрина и една ваза. И жена да намеря, която основно да почисти цялото етажче.