Чудакът

— Кои «вие»? — попита Юлиян.

— Аз и жена ми. Жена ми е н-чанка, преподава литература в местното училище. Тя наследи от родителите си една малка къщичка на два етажа с градинка. Вторият етаж, това е всъщност една голяма стая с балкон… В краен случай, казвам… Ако хотелът не ви хареса и не намерите нищо по-добро!

— Непременно ще видя вашата стая — усмихна се Юлиян и подхвърли: — Щом има балкон и гледа към градинка, непременно ще видя тази стая. Благодаря!

И му се поклони прелюбезно, сякаш той беше Щерев, а Щерев — Юлиян. Имаше той такъв обичай, другарю, да се кланя на подчинения си с прелюбезна усмивка, ласкаво, та човек се намираше изведнъж като в небрано лозе. След такъв поклон, другарю, човек се чувствува винаги малко гузен и някак си задължен.

Докарах му волгата, но той отпрати шофьора да си върви, не обичаше да го возят. Натоварихме куфарите му и потеглихме.

Пътят до Н се виеше тогава сред лозя и овощни градини. Тук-там се червенееше по някоя малка тухлена постройка. Сега тази местност е превърната във вилна зона. Лозарството отдавна западна, пришълци закупиха места и си построиха вили; и заводът има по средата на пътя една сграда на четири етажа. Дом за отдих и почивка. Но по Юлияново време всичко там беше все още лозя и кайсиеви градини.

Когато изкачихме хълма и излязохме на онова място, където пътят прави завой към Н, от лявата ни страна се ширна лозето на бай Сандо — собственикът на «Хан и нощувка», тоест бившият собственик, тогава беше управител на заведението. Откъм лицевата страна на лозето бай Сандо си беше построил изба, над която се кипреше малка белосана къщичка на един кат и половина. Тази къща беше заобиколена с овошки, така че половината й фасада не се виждаше, но през клоните надничаше верандата на мансардното етажче, покрита с керемидената стряха на покрива. Тази веранда ли му взе очите, овошките ли му направиха впечатление, или ширналото се лозе — той закова колата пред портичката на телената ограда и дълго се взира нататък.

— И къщичката, и лозето са на бай Сандо — рекох. И допълних: — стопанина на «Хан и нощувка».

— Ето, тук бих живял! — рече той и се усмихна и лицето му като че ли светна от тази усмивка. Тя съвсем не приличаше на онази негова опасна усмивчица, която още с появата си бързаше да се скрие в ъгълчетата на устата му. — Тук бих живял! — повтори той и невидимата вътрешна светлина, която беше огряла лицето му, започна бавно да гасне. Предишният Юлиян отново се връщаше в кожата си. Той въздъхна, поклати глава като човек, който се заплесва по непостижими за кесията му вещи, и натисна почти сърдито педала за газта.

Не зная кое го обиди и какво го разсърди, но влезе в хотела намусен и разгледа с убийствено пренебрежителен израз на лицето си апартамента, в който беше живял доскоро бившият директор на ЗПЦМ. Ако питате мене, другарю, това беше един разкошен апартамент! Стени огледала, облицовки от червен махагон, мраморна мозайка в банята. Завесите в кабинета от червен плюш, в спалнята — от син, настолна лампа със зелен абажур, масичка с телефон, радио и часовник, вградени в таблата на леглото — какво повече може да иска един сам човек?

Намирахме се в кабинета на апартамента, съпровождаше ни лично управителят на хотела. Юлиян разтвори завесата на прозорците и погледна навън.

— Много е удобно! — каза управителят. — Точно отсреща се намира пиацата, откъдето заран тръгват автобусите за завода и за окръжния град. Виждате ли отдясно на пиацата едно изровено от булдозери място — там ще се ширнат след две години н-ските хали: покрит пазар за месо, зеленчуци и риба. Хотел «Република» се намира в най-живописната и оживена част на града! — заключи управителят и доволно потри ръце, като че ли хотелът беше негов и той прибираше в кесията си паричките на н-ските гости.

— Хм, да! — кимна Юлиян и една дълбока бръчка събра веждите му в почти права линия над очите. — Ще мирише приятно на риба, а заран, когато зареждат магазините, ще се вдига обичайната за такива пазарища ободряваща шумотевица. Защо ще ми е нужен будилник например? Да съм търсил подобно удобство, нямаше да го намеря!

Той изведнъж замлъкна и започна да се вслушва в едни приглушени звуци от музикални инструменти, които сякаш извираха от пода, изпод самите ни крака.

— Чувате ли? — усмихна се управителят. — Товае джазът на хотела, един първокласен естраден оркестър. Тук сме на втория етаж, но все пак ясно се чуват ударните инструменти и саксофонът. Ще си имате едно постоянно развлечение — обърна се той към Юлиян. — Заран оркестърът репетира, а вечер свири за публиката от осем часа. Бившият директор беше много доволен от това стечение на обстоятелствата. «Сутрин — казваше той — тази музика ме настройва, а вечер ме отморява!» Когато си довеждаше някаква компанийка и не искаше да се появява пред лицето на обществеността, той провождаше една дваесетодевка на диригента и го помолваше да увеличи мъничко децибелите на оркестъра. Тогава музиката се чуваше тук много ясно и хората си танцуваха и се веселяха, необезпокоявани от чужди погледи.

— Мечта! — възкликна Юлиян и погледна управителя с такива потъмнели очи, че сиромашкият се смути мъничко. — А разправят, слушал съм, че има наредба, която забранявала на оркестрите да надскачат тавана от 75 децибела! Вие чували ли сте за такава наредба?

Управителят снизходително повдигна заоблените си като дини рамене. В тази част от телосложението ние двамата много си приличахме. Каквото и да се приказва, длъжността слага отпечатък върху фигурата на човека. Забелязал съм например, че домакините и управителите много си приличат по фигура. Та управителят на хотела клас «супер-лукс» повдигна снизходително рамене. Той някакви си децибели ли трябваше да съблюдава, или вкуса на клиентите си!

— Не помня някой да е протестирал за тия уж допълнителни децибели! — рече той. — Никой не ми е правил бележка!

— Нито ви е обвинявал, че сте позволявали да се върши рушветчилък пред очите ви, нали?

— Какъв рушветчилък? — не можа да се осъзнае нашият човек в момента. — Аз от никого не съм вземал подкупи, моля ви се!

— Е, не се съмнявам! — каза Юлиян. — Само сте позволявали да се подкупва пред очите ви диригентът на естрадния оркестър. Срещу дваесетачката на бившия директор на ЗПЦМ. Но това са дреболии, приятелю, дреболии!

— Разбира се, че са дреболии! — помъчи се да скрие смущението си управителят, но за всеки случай направи една ловка маневра: — Ако наемете апартамента, ние ще направим всичко, което зависи от нас, за да се чувствувате удобно във всяко отношение! — каза угоднически той.

— Не се съмнявам! — отвърна Юлиян и по устните му се появи онази опасна усмивчица, след която обикновено следваше нещо като гръм от ясно небе. Той помълча някое време, докато усмивката му се скрие в ъгълчетата на устата му, и запита със затворнически израз на лицето си: — А дамска компанийка например ще ми намирате ли от време на време? Защото работата ми е толкова, че къде ще имам възможност да си търся сам… Нали разбирате?

— Разбирам ви, само че с подобен род услуги други се занимават, а не аз… Но ще ви се обадят, не се безпокойте, гарантирам ви! Сега в Н има голям избор на дами. Нали ви казах, че тук ще се чувствувате най-удобно!

— Значи, мога да разчитам? — запита го Юлиян.

— Вашият предшественик за нищо не ми се е оплаквал! — каза управителят и леко разпери ръце. — Във всичко е бил обслужван най-първокласно. Чест е за нашия хотел да имаме такива наематели като вас!

— Благодаря! — поклони му се любезно Юлиян. — Апартаментът няма да наема, но вашата услужливост ми направи силно впечатление и аз ще ви препоръчам, където трябва! — Той поклати глава, усмихна се на някаква своя мисъл и добави; — Няма да забравя, бъдете спокоен!

И той, другарю, изпълни думата си: така го «препоръча» по-сетне пред градския комитет на партията, че оня беше принуден да се изсели чак в окръжния град…

И си мисля, другарю, защо му трябваше на нашия да се заяжда? Човекът иска да му угоди, да направи пребиваването му по-приятно, а той — през краката! Да беше бръкнал в кесията му — разбирам. А то? Но не е моя работа да го съдя. От него не съм видял лошо. Напротив.