Следите остават

Юлия замълча. Но последната фраза изглежда бе направила впечатление на Живка, защото тя след малко запита:

— Ама вие защо идвате тука? Нали живеете далече!

— Тъй… идваме! — все още обиден и недоволен от въпроса измърмори Бебо.

— Сигурно тук плочките са по-хубави за дама! — с лек тон на подигравка забеляза Живка.

— Глупости — дама! Аз просто идвам на…зъболекар!

— Аха!

— Правя си един зъб.

— Е, да, но зъболекарят живее горе…

— Чакам да мине време! — сърдито се начумери Бебо. — Имам определен час…

Живка се усмихна, мургавото и лице сякаш засия.

— С други думи, малко те е страх — каза тя, но в тона и имаше повече съчувствие, отколкото подигравка.

— Не, не че ме е страх, ноо…

— Знам, знам… Във всеки случай всички казват, че зъболекарят е просто — чудо! Работи без „ох“!

— Ти познаваш ли го? — запита внезапно Юлия.

— Как да не го знам!… Нали живеем в една кооперация… Аз съм си правила и зъб при него, виж! — тя зина застрашително срещу новата си приятелка. — Този, пломбирания, виждаш ли го? Много добър човек и чисто пипа, казвам ти!

— Добър ли? — недоверчиво попита Юлия.

— Ами че добър…

— А ти сигурна ли си?

— Как да ти кажа — сигурна съм, разбира се! — но гласът и не беше толкова сигурен. — Изобщо почтен човек.

Юлия я изгледа продължително.

— А пък аз съм чувала, че е фашист! — внезапно изтърси тя.

Силната дума постресна новата и приятелка. Тя примигва, дори се замисли за миг, после се поусмихна.

— Не е фашист… Дума да не става, не е… Отде накъде пък фашист? Ти просто си го измисли!

— А ти много ли си сигурна? — запита Бебо. Сигурна съм! — тоя път по-решително каза Живка.

— Откъде знаеш?

— Ами че татко ми каза.

Бебо се замисли за миг.

— Баща ти какъв е?

— Татко ли? Татко е офицер…

— Сигурно от старите офицери.

— Не е — малко нетърпеливо възрази Живка. — И ако искаш да знаеш, той е следвал в Съветския съюз, преди две години завърши… Ама защо питате?

— Нищо, тъй си приказваме! — измънка вътрешно удовлетворен Бебо. — Само че ние забравихме дамата… На кого беше ред?

— Мой! — отвърна Юлия без настроение.

В същност тя имаше право да загуби настроението си. Първо, Бебо се бе изложил пред нея, и второ, отде накъде пък зъболекарят ще бъде добър човек! Ако е наистина добър човек, ще рече, попаднали са на невярна следа, а те всички толкова разчитаха, че при зъболекаря ще се разнищят всички загадки! Не, не може да бъде, сигурно Живка се е излъгала! Къде може някакво си момиче да проникне във всички тайни на шпионите! Нали шпионите затова са шпиони, защото умеят хубаво да се преструват! Понякога могат да живеят десет години под носа ти, да вършат най-големи предателства и ти нищо да не разбереш!

Но макар да се успокояваше сама, Юлия усещаше сърцето си тревожно. А дали Тороманов не е посетил случайно зъболекаря? Може би не при него ще се разкрие загадката на подхвърления ключ! Ето и сега — толкова време мина, а никой не идва насам, нито Тороманов, нито преследвачите му. Дали не си губеха напразно времето тука?

Но безпокойството излезе напразно. След половин час по улицата се зададе Тороманов с претъпканата чанта в ръка. Щом го забеляза, Бебо изостави играта и неспокойно се обади:

— Трябва вече да ходя! Зъболекарят сигурно ме чака!

— Добре, иди! — кимна Юлия. — Аз ще играя тук с Живка…

На края на улицата се зададе Коста, а след малко и Пешо. Точно в тоя миг Тороманов спря пред входа на кооперацията, хвърли бегъл поглед назад и хлътна вътре. Бебо се поколеба за миг, после и той се запъти бавно към голямото бяло здание.

Щом влезе вътре, Бебо се огледа и потегли по стълбите. Не беше никак спокоен, макар че нямаше нищо страшно в това — посред бял ден да направи визита на някакъв си зъболекар. Беше съвсем забравил за зъба си всичките му мисли сега бяха отправени към човека с белите дрехи и към неизвестния тайнствен зъболекар, които навярно вече горе нещо заговаряха.

Като излезе на третия етаж, той видя табелката на зъболекаря и нерешително спря. Не, няма връщане назад! Пръстът му натисна бутончето на звънеца, някъде в дълбочината на стаите се дочу едва доловим звън. Измина една цяла дълга минута на напрежение после вратата безшумно се отвори.

Бебо преглътна със сухо гърло. На прага се бе появил нисичък широкоплещест мъж с широко, кръгло добродушно лице. Пъстрите му очи се спряха на смутеното, почти уплашено лице на момчето и в тях се появи насмешлив блясък. Зъболекарят, види се, по своему бе изтълкувал страха на малкия си пациент.

— Какво има, момко? — попита той шеговито.

— Аз… аз… имам един зъб — смутолеви Бебо.

— Ууу, имаш само един зъб! — засмя се зъболекарят. — Как ще бъде тая работа!

— Не, не! Имам един развален зъб! — посъвзе се Бебо.

— Хайде де! А пък аз се басирам, че са най-малко четири! Е, хайде влез!

Бебо покорно влезе. Минаха през късичко тясно коридорче и влязоха в чакалнята, също такава тясна, гола, без прозорец и само с няколко стола и ниска кръгла масичка, по която бяха разхвърляни стари списания с окъсани корици. Първото нещо, което видя Бебо в чакалнята, това бе грамадната чанта на Тороманов, оставена между масичката и стената. Привлечен като от гигантски магнит, Бебо седна на един стол, съвсем близо до нея.

— Почакай малко, имам само един пациент! — каза зъболекарят и влезе в кабинета си.

Бебо любопитно погледна след него. Зъболекарят не затвори вратата на кабинета и от мястото си той виждаше всичко, което ставаше вътре. Върху грамадния, грижливо излъскан зъболекарски стол бе седнал Тороманов, свободно отпуснат и нехаен, сякаш се бе изтегнал на дългия шезлонг в лятната си вила. Тороманов бе с гръб към вратата, така че Бебо не можеше да види лицето му, но това беше удобно — нямаше да бъде никак приятно, ако човекът с белите дрехи го наблюдаваше през цялото време.

— Отворете си устата! — каза зъболекарят и взе някакъв дълъг никелиран инструмент. — Така! Имаме още малко работа!

Бебо се замисли. Не, работата никак не приличаше на тайнствен заговор. Тороманов току—що беше седнал на стола и ако имаха нещо да си кажат, биха затворили поне вратата между кабинета и чакалнята. А защо тя стоеше отворена? Навярно защото в чакалнята нямаше прозорец и единствената светлина в нея влизаше от големите слънчеви прозорци на кабинета. Освен това в обноските на зъболекаря се чувствуваше нещо официално като в обноските на всеки обикновен зъболекар към всеки обикновен пациент. Дали нямаше напразно да му човъркат тука зъба? Не, не! Не бива да бърза със заключенията! Шпионите, разбира се, никога не се издават, че вършат помежду си някаква опасна работа!

Щом зъболекарят се наведе с инструмента над устата на Тороманов, Бебо внимателно разгледа голямата пазарска чанта. По всичко изглеждаше, че тя е претъпкана с хранителни продукти — подаваха се край—чета на луканки, дъхаше на пресен кашкавал, съблазняваха със златистата си кора няколко големи бели хляба. Бебо, който не беше ял нищо от обед, мълчаливо преглътна. А дали нямаше и няколко романа? Не, не се виждаха никакви книги! Внезапно Тороманов се размърда на мястото си и Бебо предпазливо се дръпна назад.

Докато зъболекарят работеше, не си размениха почти никаква дума. Най-после зъбът бе пломбиран и Тороманов облекчено се повдигна на мястото си.

— Свършихте ли? — попита той малко нетърпеливо.

— С това свърших… А моста?

— Не, не сега! — поклати едрата си глава Тороманов. — Бързам, имам работа.

— Няма да трае дълго — каза зъболекарят. — Поне да подготвим работата.

— Не, не… Няма смисъл сега!… Пък и заминавам тия дни, когато се върна — тогава!

— Както искате! — любезно се усмихна зъболекарят. — Но най-добре е, като се почне една работа, да се свърши докрай.

Тороманов стана, извади от джоба си пачка дребни банкноти и плати. След това той затегна колана из панталона си, който бе временно разпуснал, и бавно се упъти към чакалнята. Бебо наведе нос над списанието, което бе взел в ръце, но въпреки това внимателно следеше всичко. Тороманов взе чантата с продуктите, измърмори разсеяно „довиждане“ и все така бавно напусна чакалнята. Бебо отлично видя как вратата се затвори зад гърба му и меко тракна автоматичната ключалка.