Следите остават

Към четири часа следобед Тороманов излезе от дома си със своята голяма пазарска чанта под мишница. След него тръгна Коста, а Юлия и Бебо бяха веднага изпратени да чакат пред дома на зъболекаря. Почти цялата останала група се пръсна по улицата, за да следи отдалече своя неприятел. Никога досега Тороманов не се бе движил с такъв грамаден конвой — бяха взети всички мерки тоя път да не се изплъзне из ръцете им. След всички събития през последните дни момчетата смътно чувствуваха, че са наближили решителните часове.

Но Тороманов дори не подозираше, че се намира в такова плътно окръжение. Той се движеше спокойно, по ъглите на улиците хвърляше бръз поглед назад, но нито веднъж не обърна внимание на момчетата, които си вървяха по пътя, без да поглеждат към него. Като стигна до първия голям колониален магазин, той влезе вътре, разгледа, без да бърза, витрините и започна да купува. Първата му поръчка бе половин пита хубав балкански кашкавал, след това няколко стъкла конфитюр. Коста, който уж небрежно оглеждаше витрината, усети как сърцето му ускори биенето си. Покупките отново бяха започнали.

В КАБИНЕТА

Бебо и Юлия пристигнаха задъхани от бързането пред дома на зъболекаря. Според предварителния план те трябваше да причакат тук Тороманов, в случай че по някакъв начин се изплъзне на другите преследвачи. Бебо при това беше длъжен веднага да се качи при зъболекаря и като обикновен пациент да разузнае какво се върши горе. Тля мисъл никак не го съблазняваше и той дори чувствуваше вече изтръпнал своя наяден зъб. Няма никак да му бъде лесно, когато непознатият зъболекар го натисне здраво върху стола и вкара в кухината на зъба му противното свределче.

В ранния следобеден час улицата беше пуста… Някъде далеч се чуваше обикновеният шум на големите столични булеварди — звънът на трамваите, клаксоните на автомобилите, тънкият писък на милиционерските свирки, които регулираха уличното движение. Отнякъде излезе сива охранена котка и лениво се запъти към отсрещния тротоар. Юлия, очарована от нейната гъвкава походка и от големите и жълти красиви очи, поиска да извика след нея „пис-пис!“, но изведнъж си припомни, че е вече голямо и сериозно момиче, че е натоварено тук с важна работа, и засрамено затвори уста.

Мина четвърт час и нищо особено не се случи. От време — на време някой случаен минувач прекосяваше улицата, някой велосипедист подрънкваше разсеяно със звънчето си и отново наставаше тишина. Горе прозорците на зъболекаря бяха отворени, но на тях не се мяркаше никакъв човек, сякаш и в стаите, и в кабинета нямаше никой. През цялото време от входа на бялата кооперация излезе само някаква прегърбена бабичка и никакъв човек не влезе вътре. Да се чака така, беше доста скучно.

— Слушай, Бебо, хайде да поиграем на дама! — предложи внезапно Юлия.

На Бебо, който през цялото време мислеше за своя зъб, не му беше до игри.

— Глупости! — каза той презрително. — Да не съм нещо момиче?

— И момчетата играят на дама…

— Играят, но малките…

— И ние трябва да играем! — каза настойчиво Юлия. — Ако някой ни види горе от прозореца как стоим и чакаме, може да се усъмни!

Бебо с въздишка се съгласи, че това е действително така. Юлия извади от джоба на престилката си парче тебешир, начерта дамата и скоро играта почна. От много време — откакто бе влязла в компанията на момчетата — тя не бе играла никакви игри и сега се увлече, очите и радостно заблестяха. Тъкмо в разгара на играта някой край тях се обади:

— А не може ли и аз да поиграй?

Юлия сепнато се обърна. На тротоара бе застанало високо слабичко момиче е две дебели, лъскаво черни плитки отпред и нова алена пионерска връзка върху бялата си блузка. Това беше момичето, с което миналия път се беше запознала, докато чакаше тук на улицата Тороманов.

— Ох, ти ли си? — зарадва се Юлия. — Ами разбира се! Трима е по-интересно!

Но Бебо се намуси. Да играе с едно момиче на дама, както и да е, но да играе с две момичета — това вече на нищо не приличаше. И после… ако се появи внезапно Тороманов, как ще се откачат от нея? Той скачаше без желание на един крак по квадратите на дамата и чувствуваше как настроението му падаше все по-ниско и по-ниско. Изправени край него, двете момичета внимателно го следяха.

— А не ви ли е страх да играете тука на нашата улица? — запита внезапно Живка.

— Защо да ни е страх?

— Как защо? Ами ако дойде Крум?

— Кой Крум? — не разбра Юлия.

— Този, дето го бихте миналия път.

Юлия съвсем бе забравила за него. Бебо престана да скача и както бе сърдит за играта, гневно измърмори:

— Ще дойде той, ама като го перна, еей там ще хвръкне?

Юлия с уважение погледна пръста му — той сочеше не по-малко от средата на улицата. Живка, която бе по-голяма, не се увлече от хвалбата, бавно поклати глава:

— Не го знаете вие какъв е, затуй приказвате…

— Нека само припари насам! — храбро възрази Бебо, макар да не се чувствуваше така сигурен в юмруците си, както личеше от тона му.

— По-хубаво да не припарва — скептично забеляза Живка.

— Не, не, по-хубаво нека припари! Тъкмо да го откажем да се закача повече!

— Във всеки случай много лошо момче! — забеляза с тон на голямо момиче Живка. — Представете си, хванали го в училището да рисува с тебешир хакенкройцери!

— Какво, какво? — смая се Юлия.

— Пречупени кръстове! — важно обясни Живка. — Фашистката емблема!… Представете си, не вярвах, че има такива момчета! Просто… фашист!

— Пор такъв! Само да ми се мерне! — закани се мрачно Бебо.

Но не минаха дори пет минути и той горчиво съжали за заканата си. Тъкмо в разгара на играта някъде из дворовете излезе червенокосият нехранимайко и бавно се запъти към тях. Беше както винаги бос, в къси панталони, в едната си ръка държеше жилава пръчка, в другата парче от старо желязо. Като видя въоръжението му, Бебо усети как кръвта му застива, лицето му едва доловимо пребледня. Червенокосият се приближи и като забеляза Юлия, втренчи в нея малките си злобни очички. Беше съвсем сигурно, че е познал стария си враг.

— Я се махайте оттук! — заповяда той грубо и мрачно. — Хайде, дим да ви няма!

— Ти се махай! — също така грубо му подвикна Бебо, но гласът му като че ли трепна и лицето му за губи своя решителен израз.

Все пак резкият тон направи впечатление на червенокосия.

— Ти много знаеш! — каза той с поомекнал глас. — Като ти ударя един, ще се залепиш като гербова марка за стената!

— А пък аз като ти Лепна един, ще ти изхвръкнат и двете очи!

— Колкото и да беше грозна заканата, тонът на Бебо беше доста примирителен, видът му He предвещаваше нищо такова.

— Брей, брей! — злобно измърмори червенокосият. — Много си страшен!

— На тебе май ти дойде малко боя миналия път!

В очите на червенокосия се мярна омраза и любопитство.

— Ааа, ти от тях ли си? Затуй ли си толкова лют? — Той завъртя многозначително пръчката в ръката си. — Ела, ела, че ми трябваш!

— А другите трябват ли ти?

— И те ми трябват…

— Тогава почакай само две минути! Те ей сега ще дойдат!

По лицето на червенокосия се мярна ясно забележимо безпокойство.

— А те къде са?

— Тука са… горе при зъболекаря! Ако искаш — може да им свирна! Докато кажеш „гък“ — и ще дотичат!

Червенокосият изгледа с дълъг, пълен с омраза поглед Бебо и след това, без да каже нито дума повече, също така бавно се запъти по улицата. Останалият на полесражението победител тържествуващо погледна към момичетата — тия, заради които той не бе офейкал още в първия миг. За негово учудване лицето на Юлия се оказа неприветливо, дори навъсено.

— Много хубаво го перна! — каза тя горчиво. Просто му посиня бузата!

— Чакай де, ама…

— Ако беше тук Пешо — прекъсна го сърдито Юлия, — досега да му беше видял сметката…

Бледото лице на Бебо тоя път поруменя от внезапен приток на кръв.

— Ясно, че не бива да се вдига шум! — каза той засрамен. — Нали знаеш каква ни е задачата!