Следите остават

След словото на помощник—министъра думата беше дадена на Пешо. Той бе грижливо написал своето изказване, но докато говореше, много рядко поглеждаше в листата. Вълнението му като че ли бе преминало, сега вече гласът му звучеше уверено и твърдо, тъмните му очи гледаха спокойно някъде над главите на пионерите. Той поблагодари от името на всички свои другари за голямото внимание към тях от страна на народната власт и тържествено обеща, че те все така вярно и предано ще служат на народа, като изпълняват образцово пионерските си задължения и в училището, и вън от него…

— А колкото се отнася до Юлия — завърши той, — аз смятам, че тя наистина се показа най-достойна между всички нас — това го признавам тук пред всички с чисто сърце и пред всички искам да и се извиня, че някога съм я пренебрегвал, тъй като е момиче, а от момиче — си мислех аз — човек кой знае какво не може да очаква… Аз наистина извърших много груба грешка, като не зачетох решението на другарския колектив… Това сега отлично го разбирам… И понеже го разбрах, за мене най-голямата и истинска похвала е тая, че другарите искрено ми простиха и пак ме смятат за такъв верен другар, както и по-рано ме смятаха… По-голяма награда от тая не може да има…

Пешо не успя да продължи. Внезапно в големия салон избухна истинска буря от ръкопляскания. Всички ръкопляскаха — и пионерите, и учителите, и младите офицери, и възрастните, родители, и хората, които седяха край дългата червена маса. Пешо смутено млъкна, безпомощно погледна баща си, после отново обърна очи към голямата зала. За пръв път, откакто бе излязъл на трибуната, той се вгледа в публиката и изведнъж сякаш дъхът спря на гърлото му. Сега той видя своите другари така, както никога не бе ги виждал. Видя техните развълнувани и възхитени лица, видя бляскавите им очи, видя дълбоката им и искрена радост и обич и разбра колко силно бяха прозвучали думите за другарството. И тук внезапно той съзря и своя класен наставник на първата редица, видя дълбокото вълнение в погледа му и това вълнение изведнъж сякаш преля в собствените му гърди и стисна гърлото му. Той едва ли не хлъцна. Влага замъгли погледа му. В мъглата на сълзите образите сякаш се разтопиха, лицата изчезнаха и от всичко, което бе в салона, в съзнанието му остана само пламъкът на червените знамена, с които бе драпиран балконът, и нестихващият шум на ръкоплясканията.

Това бяха мигове, които Пешо никога нямаше да забрави.

Информация за текста

© 1970 Павел Вежинов

Сканиране, разпознаване и редакция: Бате Коста, 2008

Публикация

Павел Вежинов. Следите остават

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив

Редактор Никола Джоков

Художник Христо Брайков

Худож. редактор Веселин Храстов

Техн. редактор Найден Русинов

Коректори Трифон Алексиев и Бета Леви

Дадена за набор на 1. VIII. 1970 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1970 г. Изд. № 678. Формат 59/84/16. Тираж 40030. Изд. коли 10,38. Печатни коли 12,50. Тем. № 2061. Лит. група IV. Цена 0.58

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8806]

Последна редакция: 2008-09-07 09:27:08