Следите остават

— Хубаво! — каза Чарли. — Ех, да беше истина, нямаше да тичаме по Тороманов като кученца, веднага щяхме да разберем откъде е ключът.

— Всичко щяхме да разберем! — прибави тъжно Веселин.

Тук Чарли изведнъж се досети за какво беше дошъл и развълнувано се шляпна с ръка по челото.

— Ей, видиш ли как се отвлякохме! Та аз точно заради Тороманови бях дошъл! Според мен Тороманов май че се готви да бяга!

— Да бяга? — погледна го смаян Веселин. — Как тъй да бяга?

Чарли подробно му разказа всичко, каквото бе дочул и научил у дома си. Тайнствената течност изведнъж бе забравена, двамата се потопиха в не по-малко интересните тайни на приключението, което от толкова дни изцяло бе обсебило всичките им мисли.

— Да, историята е интересна! — каза замислен Веселин. — Защо Тороманова бърза с роклите? Това трябва непременно да узнаем!

— А има според мен нещо още по-интересно! — прекъсна го Чарли. — Защо Тороманова си шие такива прости рокли? Да е от скромност — не е! Тя и сега се носи като бивша буржоазна, окото и не мига! Добре — а може би вече не им стигат парите? И това не е! Купува евтини и прости басми, пък предлага двойни цени за ушиването! Тогава какво?

— Ти си измислил нещо! — погледна го подозрително Веселин.

— Нещо ми се мярка в ума, ама не знам дали е вярно! — призна си Чарли. — Според мен Тороманова — чисто и просто иска да се маскира! Тя иска да се престори на обикновена жена от народа, каквато е, да речем, майка ми.

— Не ми се вярва! — измърмори недоверчиво Веселин. — Роклите, да речем, ще промени, но как ще си измени лицето? Човек от километър ще я познае каква е птица с тая изрусена коса и с тия проскубани вежди!

— Не, не си прав! — живо се възпротиви Чарли. — Ама никак не си прав! Косата, разбира се, може да се боядиса, веждите да се измият от чернилката… Изобщо ако се измие добре с един хубав сапун, дори ти няма да я познаеш на улицата…

Веселин се замисли. — А защо според теб тя иска да се престори на обикновена жена?

— Знам ли защо? — вдигна рамене Чарли. — Представи си, че иска да бяга с мъжа си през границата! Каквато е сега шарена и писана, ще я арестуват още в първото крайгранично село…

— М—да! — отстъпи вътрешно Веселин. — И работата, да ти кажа правичката, започна да става много завързана!

— Затова веднага изтичах при тебе! — въздъхна Чарли. — Може да стане тъй, че да ни се изплъзнат из пръстите?

— Може! — съгласи се мрачно Веселин.

— Тогава нашата работа ще излезе тъй — вместо да изпишем вежди, ще извадим очи! Ако Тороманов избяга, ние ще бъдем виновните! Той от нас може да избяга, но от милицията — никога!

Двете момчета разтревожено замълчаха.

— Значи да кажем на милицията! — проговори най-после Веселин със съкрушен глас.

— Това е най-умното! — също така съкрушено отвърна Чарли.

Като че ли светлината изчезна от чистата слънчева стаичка. През последните дни, докато следяха Тороманов, докато се мъчеха да разгадаят неговите странни постъпки, докато водеха с него от разстояние неумолима и невидима за простото око борба, животът им бе станал като никога интересен, пълен и разнообразен. За пръв път момчетата се сблъскаха с истинския сериозен живот, за пръв път вършеха на своя отговорност нещо важно, което можеха да вършат само възрастните хора, и това им бе дало особено самочувствие, особена гордост! Каква радост щеше да бъде, ако можеха сами да доведат цялата работа до нейния естествен край! Каква истинска мъжка радост! А ето че сега трябваше да предадат всичко в, ръцете на милицията и да се оттеглят безшумно настрана…

— Все пак трябва да кажем на Пешо! — преговори най-после Веселин.

— Разбира се, че трябва — кимна Чарли.

Тая мисъл внезапно ги съживи. Без да разбират и съзнават това, в душите им се бе породила тайна надежда, че Пешо няма да се съгласи с тяхното предложение. Без да разбират, те все пак ясно чувствуваха, че Пешо е по-силен от тях по характер, че е способен да се нагърби с отговорност, която на самите тях не им бе по силите.

— Знаеш ли какво? — предложи пръв Веселин. Ти иди в градинката и почакай да се върне Пешо! После, елате двамата тук, ще решим заедно!

Чарли отиде с повишено настроение в градинката. Пешо не беше там, но не стана нужда дълго време да го чака. След половин час по улицата се зададе Тороманов в своите обикновени бели дрехи и със своята обикновена домакинска чанта под мишницата. Той вървеше бавно, малко отпуснато и не поглеждаше настрани. На около петдесет крачки след него също така бавно и наглед нехайно вървяха Пешо и Бебо.

След малко всички се събраха в градинката. Внимателно, под предлог че Веселин е заболял и иска да го види, Чарли измъкна Пешо, като оставиха на поста само Бебо. По пътя Пешо небрежно разказа, че през обиколката им с Тороманов нищо особено не беше се случило. Тороманов постоял половин час при жена си, после излязъл, купил десетина кутии цигари, отбил се в една работилница за туристически прибори, без нищо да вземе оттам, и след това се прибрал у дома си.

— Нещо през последните дни не върви! — завърши той, леко начумерен. — Хем се приближаваме до най-важното, хем не можем да го разберем!

— Вярно, че е така! — каза Чарли замислен. — Като се качим при Веселин, ще разбереш!

Пешо погледна с крайчеца на окото си Чарли, но не попита нищо. Повече от всички други момчета той умееше, когато трябва, да бъде сдържан и да не си разваля достойнството с излишно любопитство. В стаята на Веселин двете момчета му разказаха подробно последните събития и заключението, до което бяха стигнали. Пешо ги изслуша мълчаливо и само от време на време ги прекъсваше с някой кратък въпрос.

— Трябва да решим какво да правим! — заключи Веселин, малко раздразнен от невъзмутимото държание на приятеля си. — Работата вече не може да остане тъй!

— Пешо не отговори. Напразно Веселин бе мислил, че той спокойно и дори малко хладно бе изслушал заплетения им разказ и още по-заплетените им обяснения за това, което очакваха да се случи. Докато момчетата приказваха, лицето на Пешо ставаше все повече и повече непроницаемо, но зад тая външна маска у него бушуваше цяла буря от чувства. Идва ли краят на тяхното голямо приключение? Ще трябва ли утре да предадат всичко в чужди ръце? При самата мисъл за това кръвта изстиваше в жилите му, но той ясно разбираше, че момчетата са прави. Работата бе почнала да надхвърля техните сили — не, не техните сили, техните възможности да я контролират — и отсега нататък всяко невнимание можеше да завърши с крайно лоши последици. Да се откажат? Да предадат всичко на милицията? Пешо здраво стисна устни. Това, което досега бяха направили, никак не беше малко, то дори беше същественото! Именно те бяха открили престъпника, те бяха намерили гнездата му, те бяха разгадали намеренията му. Можеха ли да направят нещо повече? Безспорно можеха! Преди всичко — коя е тая тайнствена врата, която се отваря с подхвърления ключ на Тороманов? Поне това да откриеха, пък после нека милицията завърши останалото.

— Ти чуваш ли какво казах? — обади са недоволно Веселин.

Пешо вдигна глава.

— Чувам много добре — отвърна той малко сухо.

— Е, и какво мислиш?

Пешо обърна тъмните си очи към Чарли.

— Кога Тороманова ще вземе новите си рокли от майка ти? попита той сдържано.

— Идущата сряда!

— Тъй — значи след шест дена! Тогава защо са тия паники? Още никой не ни е опрял нож до гърдите!

— Не е точно така!

— Напротив, точно така е! Има две възможности: или това, което казвате, е вярно, или не е вярно. Ако е вярно, Тороманови нищо няма да предприемат, докато не са готови или поне докато Тороманова не си вземе поръчаните рокли. Това вярно ли е?

— Вярно е — каза Веселин.

— А ако това, което говорите, излезе само празни предположения, тогава няма защо да се паникьосваме и да си променяме старите решения. Аз ви предлагам следното: в тоя ден, в който Тороманова си вземе роклите, ние ще отидем в милицията и всичко ще разкажем… Така добре ли е?