Следите остават

— Не, не! — почти разтревожено възкликна Тороманова. — Никакви деколтета! В никакъв случай!

— Интересно, госпожа Тороманова, но вие сте добре запазена, това ще ви отива!

Комплиментът изглежда поласка клиентката, защото тя добави със смекчен глас:

— Да, да, вярно е, но вие сама виждате какви са времената! Заради едно деколте веднага ще ви произведат буржоазна! По-добре е човек да се облича скромно!

Настана късо мълчание.

— Не сте съвсем права — каза шивачката и в гласа и трепна едва доловимо недоволство. — Хората се носят доста свободно, всеки облича, каквото си иска…

— И тъй аз искам скромни рокли! — някак високомерно подхвърли Тороманова. — За мен това е по-хубаво…

— А моряшкият док?

— От него ще ми направите туристическа пола… Знаете, обикновена пола, да се закопчава отпред с цял ред копчета! Това е всичко!

— Не е малко работа! — каза загрижено шивачката. — Не мога да успея за една седмица…

— Как тъй няма да успеете! — възрази нетърпеливо Тороманова. — Какво е това — две прости рокли и една още по-проста пола… Според мене и пет дена са много… Трябва непременно да успеете! (Тя властно наблегна на думата „непременно“.) Това за мене е най-важното!

Настана кратко мълчание.

— Не, невъзможно е — каза неспокойно шивачката. — Имам и други поръчки преди вашите, които трябва да изпълня…

— Другите поръчки ще ги отложите с няколко дена.

— Не може, госпожа Тороманова — отвърна с въздишка шивачката. — Досега не съм излъгала никоя клиентка със срока, това не ми е в характера…

— Щом е тъй, ще работите извънредно… Една—две вечери ще стоите до късно и пак ще привършите… За извънредната работа аз добре ще ви платя, просто двойно ще ви платя… Роклите ми трябват най-късно след седмица…

— Ще пътувате ли някъде?

— Да, ще пътувам! — отвърна без желание Тороманова.

Жените в стаята се размърдаха, дочуха се леки стъпки и той мигновено хлътна в кухнята. Измиването на чиниите не му отне повече от десетина минути. Тъкмо когато привърши, майка му влезе в кухнята, Чарли погледна нейното слабичко, уморено лице и небрежно запита:

— Оная отиде ли си?

— Отиде си — отвърна майката и отвори с дръжката на дървената лъжица капака на тенджерата. Стаята се изпълни изведнъж с гъстата приятна миризма на лучена яхния.

— Това не е ли жената на Тороманов? — все така небрежно запита Чарли.

Майка му седна на дървеното миндерче и отпусна в скута си своите слабички уморени ръце.

— Същата…

— Не съм я виждал друг път при тебе…

— За пръв път идва — отвърна майката замислело и добави сякаш на себе си: — Как се промени времето! Къде ти преди години Тороманова да дойде при мене! Тя ще отиде при мадам Дуранти! Виждала съм я много често, когато работех при нея! — тя помълча малко с широко отворени, замислени очи, после прибави с въздишка: — Божичко, как ги въртеше! И каква беше стисната!

— Стисната ли? — погледна я учудено Чарли. Внезапно през ума на майката мина същата мисъл, която бе дошла и на Чарли.

— Просто да не повярва човек! — простодушно възкликна тя, — Когато имаше много пари, пазареше се за левчето, а сега за басмени рокли ми предлага двойно.

Когато след малко седнаха да се хранят, Чарли се опита да поднови разговора, но като видя, че няма да научи нищо ново, замълча и разтревожен се замисли. „Защо Тороманова бърза така с роклите си? Да не би да се гласят някъде да бягат?“ Тая мисъл така го разтревожи, че той набързо се нахрани, измърмори неясно, че има работа, и излезе.

Навън денят беше чудесен. Слънцето ярко грееше, но въпреки това не беше горещо, защото от време на време откъм планината подухваше свеж, прохладен ветрец, Той тръгна към Пешови, но изведнъж си спомни, че сега Пешо трябва да бъде в градинката, тъй като днес е негов ред да стои на пост. В градинката също беше тихо. Двама—трима старци дремеха под рядката сянка на кестените, по-нататък групичка селски младежи, навярно от някакъв самодеен колектив, тихичко пееха проточена народна песен. Обаче Пешо не беше там. „Може би е тръгнал по следите на Тороманов — помисли Чарли недоволно. — Губим си времето в безсмислено следене, а той разнася пред очите ни пълните чанти и някой ден току-виж изчезнал…“

Той сърдито мушна ръце — В джобовете си, помисли малко, после решително тръгна към Веселинови. Чарли ходеше там винаги с удоволствие. Не само защото в тях беше приятно, прохладно и чисто, но и защото майката на Веселин беше така приветлива и весела, че всички деца я обичаха. Тя беше тънка, изглеждаше много младичка и в характера и имаше нещо момчешко което харесваше на децата.

И тоя път тя го посрещна весело, още от вратата разроши косата му и престорено сърдито му се закани:

— Сега ще те изповядам, бръмбарче!

— Тука ли е Веселин? — опита да се изплъзне Чарли.

— Първо ми кажи колко сладолед изядохте вчера, пък после ще те пусна при него.

— Само по два, другарко Ненова.

— Малко ли ти се виждат? Веско е болен… Хайде върви при него! — каза тя и го побутна към другата стая.

Веселин наистина лежеше. В стаята беше прохладно, през спуснатите басмени пердета се процеждаше мека светлина. До главата на Веселин в мораво гледжосано бурканче бяха грижливо натопени няколко жълти цветя. От цялата стая вееше дъх на свежест и чистота.

Чарли внимателно затвори зад себе си вратата и се приближи.

— Ти загази, а?

— Хм—м… — неопределено измънка Веселин.

— Май че много ти дойдоха четири сладоледа. Стомах ли те боли?

Веселин се повдигна на лакти и поверително пошепна:

— Нищоо ми няма. Преструвам се.

— Сега ли намери да се излежаваш, когато… — започна Чарли с недоумение, но не можа да завърши, защото Веселин бързо заговори:

— Постой да ти обясня… Утре трябваше да отида на пионерски лагер, но аз не искам да ходя точно сега. — Ще накарам татко да помоли да ме оставят за другата смяна. Само да ми повярват, че съм болен…

Чарли погледна приятеля си със съчувствие.

— Никак не ти завиждам! — поклати той глава. — Туй е цяло нещастие — да се търкаляш до утре в леглото!

— А бе—е, знаеш ли, не е толкова страшно… — тук Веселин скромно спря. — Правя си тук едни… изобретения!

— Сериозно! — възкликна Чарли. Той беше един от първите почитатели на Веселиновите таланти и се приготви с интерес да слуша.

— Много интересно изобретение! — разпали се Веселин.

— Представи си, глътнеш една течност и хоп — изчезваш, ставаш просто невидим като въздуха… Враговете не те виждат, следиш си ги преспокойно и даже влизаш в най-тайните им скривалища…

Веселин погледна под око приятеля си. Чарли не изглеждаше така поразен, както той очакваше да го види, само лицето му бе добило напрегнат и замислен изглед. Това, разбира се, не беше никак чудно — надали има момче на света, което да не е мечтало да става невидим…

— Значи течност? — попита Чарли любопитно.

— Да, течност…

Чарли подозрително загледа приятеля си.

— Басирам се, че тая течност е страшно… горчива!

— Горчива ли? — смути се Веселин. — Виж, за това не съм мислил…

Е, кой ти пречи да я подсладиш според вкуса си…

— Прав си, изобретението е интересно! — каза Чарли, вглъбен в своето собствено въображение, което в тоя миг трескаво работеше.

— Страшно интересно! — оживи се отново Веселин. — Измислих и разни други работи. Заминаваш, да речем, в Америка и там веднага откриваш къде са тайните складове на атомните бомби…

Нямаш представа само как ги пазят!… Да, но ти нали си невидим… Докато часовите обикалят навън с автоматичните пушки, ти вътре спокойно си работиш… Развинтваш на всяка една атомна бомба най-важният механизъм, изсипваш урана, изцеждаш… тежката вода… След това на мястото на урана насипваш някакъв най-обикновен боклук, а вместо тежка вода — най-обикновена, от чешмата… Американците, разбира се, не знаят какво е станало, перчат се… Пък като дойде време да хвърлят своите атомни бомби, те изведнъж почват да плющят като жабешки бомбички — ха, ха, ха, ха!