Страница 9 из 109
— И какво ще правят с нещата?
— Съдебният лекар взе костите, но казаха, че ще приберат всичко останало в торбички. А аз придобих усещането, че горят от желание да изгубят следите на всичко в някой склад. Колкото по-бързо се отърват от нещата, толкова по-малка е възможността обектът да бъде обявен за археологическа ценност. Била съм свидетелка как предприемачите съсипват даден обект, само за да са сигурни, че когато археолозите пристигнат, няма да намерят нищо за изследване.
— Това е незаконно, нали така? Не би ли трябвало да спрат, ако е толкова важно?
— Ако обектът, го няма, как можеш да докажеш, че е бил важен? Всеки ден в Америка предприемачите разрушават десетки подобни археологически обекти.
Смитбак промърмори нещо от категорията „справедливо възмущение“ и продължи с бифтека си. Умираше от глад. Никой не умееше да приготви бифтек така, както го правеха в „Кафе дез артист“. А и порциите бяха прилични, като за зрели мъже, а не като онези боклуци от модните заведения с миниатюрните им порцийки храна, плеснати по средата на огромни бели чинии и олигавени в сос…
— И защо момичето ще зашива писмо в роклята си?
Смитбак вдигна глава, отпи глътка от червеното си вино и лапна още една хапка от бифтека.
— Може би е любовно писмо?
— Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че може да се окаже важно. Най-малкото ще е нишка към това, какви са били тези хора. В противен случай, след като дрехите им бъдат изнесени и унищожени, е възможно никога да не узнаем. — Тя го гледаше сериозно, без да се докосне до чинията си. — По дяволите, Бил, това е археологически обект.
— Може би вече съсипан, както сама каза.
— Беше към края на работния ден. Аз мушнах роклята дълбоко в нишата.
— Тогава навярно са я изхвърлили заедно с останалите неща.
— Не вярвам. Набутах я в една цепнатина в дъното на нишата. А и те бързаха. Възможно е да са я пропуснали.
Смит забеляза блясъка в пъстрите очи на Нора. Беше му познат отпреди.
— Няма начин, Нора — рече бързешком. — Мястото сигурно се охранява. Навярно е по-осветено от театрална сцена. Изобщо не си го и помисляй.
Знаеше, че в следващия миг щеше да го помоли да я придружи.
— Трябва да дойдеш с мен. Тази вечер. Това писмо ми трябва.
— Ти дори не знаеш дали е писмо. Може да е квитанция от пералнята.
— Бил, дори квитанция от пералнята ще бъде важна улика.
— Могат да ни арестуват.
— Не, няма да те арестуват.
— Какво искаш да кажеш с това „ти“?
— Аз ще отвлека вниманието на пазача, докато ти се прехвърлиш през оградата. Можеш да се преоблечеш така, че да не биеш на очи. — Очите на Нора засвяткаха още по-силно. — Да! Можеш да се предрешиш, да речем, като бездомен клошар, който просто се ровичка из боклука. Ако те уловят, в най-добрия случай ще те прогонят.
Смитбак беше ужасен.
— Аз? Клошар?! Няма начин. Ти ще бъдеш клошарят.
— Не, Бил, това няма да сработи. Аз ще трябва да съм проститутката.
Набученият на вилицата къс от бифтека застина на половината път към устата на Смитбак.
Нора му се усмихна сладко:
— Току-що заля със сос цялата предница на прекрасния си италиански костюм.
Шеста глава
Нора надникна иззад ъгъла към улица „Хенри“, потрепервайки леко. Нощта бе хладна, а оскъдната й минипола и сребристата найлонова блузка не можеха да я стоплят. Помисли си, че единствено тежкият грим добавяше някаква достоверност на образа й. В далечината се чуваше трафикът от площад „Чатъм“, а наблизо се мержелееше огромният, черен и зловещ силует на Манхатънския мост. Беше почти три часът сутринта и улиците на Долен Ийст сайд бе пуст.
— Какво виждаш? — попита зад гърба й Смитбак.
— Мястото е доста добре осветено. Виждам обаче само един пазач.
— Какво прави?
— Седи си, пуши и чете романче с меки корици.
Смитбак се намръщи. Оказа се потискащо лесно да бъде посветен в скитничеството.
Ъгловатото му тяло бе загърнато в лъскава черна мушама, под нея носеше риза на карета, чифт мръсни дънки, беше обул охлузени маратонки. В гардероба му имаше достатъчно богат избор от стари мръсни дрехи. Предрешаването се довършваше от малко сажди по лицето, малко зехтин по косата, плюс пет найлонови плика с мръсно бельо на дъното.
— Как изглежда?
— Едър и гаден.
— Стига, де.
Смитбак не беше в настроение за шеги. Така както бяха облечени, не можаха да спрат такси в Горен Уест сайд и се принудиха да вземат метрото. Никой не й направи предложение, но беше обект на маса зазяпвания, последвани от погледи към Смитбак, чието послание беше ясно: какво търси високоплатено момиче на повикване с този скитник? Дългото пътуване с две прехвърляния не подобри настроението на Смитбак.
— Този твой план е доста уязвим — мрънкаше той. — Сигурна ли си, че ще се справиш?
Изражението му бе маска на раздразнението.
— И двамата имаме клетъчни телефони. Ако се случи нещо, ще пищя, че ме убиват, а ти ще звъннеш на 911. Но не се безпокой, той няма да прави бели.
— Ще бъде твърде зает да зяпа циците ти — рече мрачно Смитбак. — С тази блузка все едно си гола.
— Повярвай ми, мога да се погрижа за себе си. Не забравяй, че роклята е в предпоследната ниша вдясно. Опипай задната стена, да намериш процепа. След като се измъкнеш навън ми се обади. Хайде, тръгваме.
Тя излезе на уличното осветление и тръгна по тротоара към входа на строителната площадка, токчетата й остро потракваха по настилката, гърдите й се полюшваха. Когато наближи, тя спря, бръкна в златистата си чантичка и направи пресилена гримаса. Вече усещаше погледа на пазача върху тялото си. Изпусна червилото си, наведе се да го вдигне — целта беше той да огледа добре какво има под роклята й — и докосна устните си. След това отново се разрови в чантичката си, изруга и се огледа. Погледът й спря върху пазача. Той я зяпаше, книгата лежеше забравена в скута му.
— По дяволите! Забравила съм си цигарите в бара — усмихна му се ослепително Нора.
— Ето — рече онзи и се надигна бързо. — Вземете една от моите.
Тя пристъпи с рамо напред и прие цигарата през дупка в заключената с верига телена порта и се обърна гърбом към площадката. Молеше се Смитбак да действа бързо.
Пазачът извади запалка, опита се да я мушне през портата, но не успя.
— Само минутка, да отключа тая врата.
Тя зачака с цигара в ръка.
Вратата се отвори и той щракна запалката. Нора приближи, наведе се над пламъчето и пое дима с надеждата да не се закашля.
— Благодаря.
— Няма защо — отвърна пазачът.
Беше млад, сламенорус, нито дебел, нито слаб, малко заспал на вид, не беше кой знае колко як и определено бе смутен от присъствието и. Добре.
Без да помръдва тя дръпна още веднъж от цигарата и каза:
— Хубава нощ.
— Сигурно ви е студено.
— Малко.
— Ето, вземете това.
С галантен жест пазачът свали якето си и го наметна върху раменете й.
— Благодаря.
Пазачът изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Нора знаеше, че е привлекателна; знаеше също, че тялото й, след всичките години прекарани с раница в пустинята, не изглежда никак зле. Прекаленият грим й внушаваше някакво чувство за безопасност. Беше сигурна едно на милион, че пазачът не би могъл после да разпознае археоложката от Нюйоркския природонаучен музей. По някакъв — странен начин облеклото й я караше да се чувства дръзка, нахална и доста секси.
Дочу далечно изтрополяване; Смитбак трябва да се бе прехвърлил през оградата.
— Всяка вечер ли работиш тук? — попита бързешком.
— Пет нощи седмично — отвърна пазачът, адамовата му ябълка сякаш вибрираше. — След като строежът вече започна. Вие — ъ-ъ-ъ тук някъде ли живеете?
Тя кимна неопределено в посока към реката.
— А ти?
— В „Куинс“.
— Женен ли си?
Тя забеляза как ръката му, на която преди това бе мярнала брачна халка се плъзна зад кобура на пистолета.