Музей на страха

— Не, не и аз.

Тя кимна и дръпна отново от цигарата. Зави й се свят. Как могат хората да ги пушат тези неща? Искаше й се Смитбак да побърза.

Усмихна се, пусна фаса на земята и го размаза с крак.

Пакетът мигновено се появи отново.

— Още една?

— Не — отвърна тя. — Опитвам се да ги намаля.

Забеляза, че погледът му опипваше ластичната й блузка, мъчеше се да го прави незабележимо.

— В бар ли работите? — попита той и се изчерви.

Неудобен въпрос. Нора долови нов шум — от падащи тухли.

— Нещо такова — отвърна тя и загърна по-плътно раменете си с якето му.

Той кимна. Изглеждаше вече малко по-смел.

— Мисля, че сте много привлекателна — рече бързешком, сякаш изстреля думите.

— Благодаря — каза Нора.

Господи, та това беше работа за половин минута. Защо се бавеше толкова Смитбак?

— Ще бъдете ли ъ-ъ-ъ… свободна по-късно?

Тя нарочно го изгледа бавно от глава до пети.

— Среща ли искаш да си чукнем?

— Да, да, разбира се.

Последва нов, по-силен шум, издрънча телената ограда. Дали Смитбак се бе прехвърлил обратно? Пазачът се обърна натам.

— Каква среща? — попита Нора.

Пазачът отново насочи погледа си към нея, вече не се опитваше да скрие щъкащия си насам-натам поглед. Нора се чувстваше като гола. Чу се ново издрънчаване. Пазачът се обърна отново и този път забеляза Смитбак. Трудно можеше да не го види: увиснал най-отгоре на оградата, опитваше се да освободи закачилата се мушама.

— Ей! — извика пазачът.

— Остави го — рече бързешком Нора. — Някакъв клошар.

Смитбак се бореше да се освободи. Сега се опитваше да съблече мушамата, но само се заплете още повече.

— Не би трябвало да е там! — каза пазачът.

За съжаление този тип се отнасяше сериозно към работата си.

Пазачът сложи ръка върху пистолета си.

— Ей, ти! — извика по-силно. — Ей! — и направи крачка към журналиста.

Смитбак се бореше отчаяно с мушамата.

— Понякога го правя и без пари — каза Нора.

Пазачът се завъртя на пета към нея, очите му бяха широко разтворени, скитникът бе моментално забравен.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо не? За готино момче като теб…

Той се ухили като идиот. Сега вече Нора забеляза, че ушите му стърчаха настрани. Какъв хлапак, толкова да му се иска да изневери на жена си. И без пари при това.

— Сега ли? — попита той.

— Много е студено. Утре.

Тя долови раздиращия звук на скъсано, глухо изтопуркване и приглушена ругатня.

— Утре ли? — изглеждаше съсипан. — Защо не сега? У вас.

Тя свали якето и му го подаде.

— Никога у дома.

Пазачът пристъпи към нея.

— Има един хотел на ъгъла.

Той протегна ръка, опита се да я прегърне през кръста.

Тя леко отскочи назад и отново се усмихна. В този момент клетъчният й телефон иззвъня. С огромно облекчение го отвори.

— Задачата е изпълнена — долетя гласът на Смитбак. — Можеш да се махаш от онзи тъпанар.

— Разбира се, господин Макнали — отвърна топло тя. — Звучи прекрасно. Ще се видим там.

Изобрази шумна целувка по телефона и го затвори с изщракване.

Обърна се към пазача.

— Съжалявам. Работа.

Отстъпи още крачка назад.

— Почакай, хайде, нали каза, че… — в тона му се прокрадна нотка на отчаяние.

Тя отстъпи още няколко крачки назад и затвори портата пред лицето му.

— Утре. Обещавам.

— Не, почакай!

Тя се обърна и закрачи бързо по тротоара.

— Хей, хайде, почакайте! Госпожо!

Отчаяните му призиви отекваха в близките жилищни сгради.

Нора зави зад ъгъла. Смитбак я чакаше и я прегърна набързо.

— Последва ли те онзи тъпанар?

— Давай да вървим.

Затичаха по тротоара, Нора залиташе на високите си токове. Завиха зад далечния ъгъл и прекосиха улицата, след това спряха задъхани и се ослушаха. Пазачът не беше ги последвал.

— Господи — изпъшка Смитбак и се облегна на стената. — Мисля, че си строших ръката, като паднах от онази проклета ограда.

Протегна ръка. Мушамата и ризата му бяха разкъсани, а от дупката се подаваше кървящият му лакът.

Нора го огледа.

— Добре си. Взе ли роклята?

Смитбак потупа по мръсната си торба.

— Страхотно.

Смитбак се огледа.

— Никога няма да намерим такси в този район — изстена той.

— И да се появи, няма да спре. Да не си забравил как изглеждаме? Дай ми мушамата си. Замръзвам.

Смитбак я загърна. Спря се и се ухили.

— Изглеждаш някак… секси.

— Спести си го.

Тя закрачи към метрото.

Смитбак заподскача подире й. На входа на метростанцията той спря.

— Какво ще кажеш да излезем, госпожо? — рече похотливо. — Ей, госпожо, моля те!

Имитираше последните отчаяни молби на пазача.

Нора го погледна. Косата му стърчеше във всевъзможни посоки, лицето му беше още по-мръсно, миришеше на прах и плесен. Не би могъл да изглежда по-смешен.

Не можа да сдържи усмивката си.

— Ще ти струва сума мангизи. Аз съм мацка от висока класа.

Той се ухили.

— Диаманти. Перли. Зелени гущери. Нощни танци в пустинята под койотската луна. Всичко, което пожелаеш, бейби.

Тя го улови заръка.

— Е, това вече е моят тип мъжага.

Седма глава

Нора заключи вратата на кабинета си, постави пакета върху стола и разчисти писалището от книжата и клатещата се купчина публикации. Едва минаваше осем и половина сутринта и музеят изглежда още спеше. Въпреки това тя погледна прозорчето на вратата към кабинета, след което — следвайки някакъв гузен импулс, който не разбираше съвсем — отиде и дръпна щората му. След това постла внимателно плота на писалището с бяла безкиселинна хартия, залепи я със скоч по краищата, постави още един лист отгоре и в единия край — няколко торбички за проби, запушени епруветки, пинсети и шпатули. Отключи чекмеджето на писалището си и извади нещата, които беше прибрала от обекта: монети, гребен, коса, въженце, прешлен. Най-накрая положи роклята върху листа хартия. Държеше я леко, много предпазливо, сякаш за да компенсира лошото отношение, което дрехата бе изтърпяла през последните двайсет и четири часа.

Предишната вечер Смитбак не бе на себе си, толкова бе разстроен, че тя отказа да разреже веднага роклята ида вида какво е написано на скритата вътре хартия, ако изобщо бе написано нещо. Спомни си го: все още облечен в скитническата си премяна, достигнал до върховното негодувание, на което е способен само един искащ да узнае новината журналист. Но тя не се трогна. След като обектът бе разрушен, тя бе твърдо решена да изстиска всяко късче информация от роклята, което бе по силите й. И щеше да го направи както трябва.

Отстъпи крачка назад от писалището. Можеше да огледа най-внимателно роклята на ярката светлина в кабинета си. Беше дълга, съвсем обикновена, от груб зелен вълнен плат. Изглеждаше като от деветнайсети век, с висока яка по врата, с тесен корсаж, от който се спускаше надолу на дълги плисета. Корсажът и плисетата бяха с бяла, вече пожълтяла памучна подплата.

Нора плъзна ръка надолу по плисетата и току под талията напипа нагънатата хартия. Не, още не — рече си, докато сядаше зад писалището. Стъпка по стъпка.

Роклята бе зацапана с множество петна. Без химичен анализ бе невъзможно да се каже какви бяха тези петна — някои изглеждаха като от кръв и други телесни течности, докато други можеха да бъдат от мазнини, въглищен прах и може би восък. Подгъвът беше изтъркан и прокъсан, самият плат бе скъсан на няколко места, най-голямата дупка бе грижливо закърпена. Тя огледа с лупата си петната и скъсаните места. Кръпките бяха направени с няколко разноцветни конци, нито един от които — зелен. Дело на бедното момиче, използвало каквото му попадне под ръка.

Нямаше следи от увреждания от насекоми или гризачи; роклята е била грижливо зазидана в нишата. Смени лещите на лупата и се вгледа по-отблизо. Забеляза значително количество мръсотия, включително и няколко черни зрънца, които приличаха на въглищен прах. Взе с пинсетата няколко от тях и ги пъхна в прозрачен плик. Взе и други песъчинки, прах, косми и нишки и също ги постави в торбички; Имаше и друга частици, по-малки от песъчинки; тя домъкна преносим стереомикроскоп с вариообектив, постави го на масата и го фокусира.