Маршрут 666

— Сноу и Донован в ариергарда — заповяда с приглушен глас Рачлън. — Оставате на повърхността, но продължавате да дишате през апаратите. По всяка вероятност въздухът в тунела съдържа метан. Придвижваме се в установения ред.

Командирът направи кратка справка с планшета на колана си и заплува напред.

Държейки се на повърхността, екипът се пръсна по ширината на тунела, като подминаваше гъстата мрежа от по-тесни, вливащи се тръби. Сноу се смяташе за добър плувец на далечни разстояния, но бързо се убеди в превъзходството на седмината мъже, които напредваха с леки и уверени движения.

Тунелът най-сетне свърши и водолазите се озоваха в голямо петоъгълно помещение. От тавана висяха жълтеникави сталактити, от тях капеше вода. Сноу с учудване огледа дебела желязна верига, придържана от халка в средата на свода. По нея се стичаха жълтеникави капчици. В дъното се издигаше бетонна площадка, прорязана от ивици ръжда, а от нея започваха три широки и напълно сухи тунела.

— „Трите точки“, нашият сборен пункт — оповести Рачлън. — Операцията наистина ще бъде разходка, но ние ще си я проведем по устав. Това означава постоянна радиовръзка на определената честота. Правилата за действие са ясни: представяте се, но стреляте на месо при всеки опит за нападение или за намеса в действията ви. Ще се оттеглим през канализацията на Сто двадесет и пета улица. — Очите му пробягаха по лицата на тюлените. — Е, господа, да се залавяме за работа.

57

В продължение на един безкраен, наситен с ужас миг, Марго остана замръзнала в позиция за стрелба, сигурна, че са станали обект на нападение. Нещо й пречеше да спре очи върху това, с което се бореше Пендъргаст. Откъм Дагоста долетя сподавена ругатня. Напрегнала поглед през все още чуждите за нея инфрачервени очила, тя постепенно обхвана фигурата, която се беше вкопчила в агента. Принадлежеше на нормален човек — вероятно някакъв бездомник, успял да се отскубне от полицейската блокада. Външният му вид отговаряше на това предположение: човекът беше мокър и кален, а от невидимите му рани течеше кръв.

— Изключете светлината! — изсъска Пендъргаст. Фенерчето на Дагоста блесна в очилата на Марго и угасна. В окулярите заподскачаха ярки петна, които постепенно отстъпиха място на зеленикава, но ясна картина. Младата жена хлъцна от изненада, открила нещо много познато в кльощавата фигура и разчорлената коса на непознатия.

— Бил!?

Затиснал човека под себе си, Пендъргаст майчински го прегърна и зашепна нещо в ухото му. Онзи бързо прекрати съпротивата си, а агентът бавно се изправи. Марго се наведе над неподвижната фигура. Смитбек! Без никакво съмнение!

— Оставете го да се съвземе — рече Пендъргаст.

— Не мога да повярвам на очите си! — заекна от смайване Дагоста. — Възможно ли е да ни е проследил чак дотук?

— Не — поклати глава Пендъргаст. — Никой не ни е следил. — Очите му пробягаха по множеството отвори в стените. — Намираме се при Гърловината, където се събират всички тунели от района на Сентрал Парк. По всяка вероятност са го подгонили и пътят му се е пресякъл с нашия… Въпросът е кой го е преследвал? Или какво? — Свали огнехвъргачката от рамото си и се извърна към Дагоста: — Подготви и своята, Винсънт.

Тялото на Смитбек рязко подскочи нагоре, после отново се строполи върху плетеницата от тръби по пода на тунела.

— Те убиха Дъфи! — извика той. — Кои сте вие? Помогнете ми! Нищо не виждам!

Марго прибра оръжието си и коленичи до него. Походът през тунелите на метрото, през изпълнени с шум и мрак галерии, които изглеждаха така нереални, мислите за десетките свързани с подземията на Манхатън истории — всичко това приличаше на безкраен кошмар. А картината стана още по-невероятна, след като приятелят й внезапно беше изскочил от мрака, скован от смъртен ужас.

— Всичко е наред, Бил — успокои го тя. — Аз съм Марго. Моля те да запазиш спокойствие. Не смеем да използваме светлина, но за съжаление нямаме резервен прибор за нощно виждане. Не се притеснявай, ще те водим…

Смитбек извърна разширените си зеници към нея и объркано примигна. После изведнъж скочи на крака.

— Искам да се махна оттук!

— Айде бе! — подигра му се Дагоста. — И ще се лишите от сензационния си репортаж?

— Няма как да се върнете сам — успокоително докосна ръката му Пендъргаст.

Репортерът отпусна рамене, очевидно уморен от борбата.

— Какво търсите тук? — попита най-сетне.

— Спокойно мога да ви задам същия въпрос, но все пак ще ви отговоря — погледна го Пендъргаст. — Мефисто ни води към тунелите „Астор“. Съществуваше план да ги наводним, за да издавим онези създания.

— Планът беше на капитан Уокси — добави Дагоста.

— Но резервоарът се оказа пълен с растението на Мбвун, нарочно отглеждано там — продължи агентът. — Не можем да допуснем семената му да стигнат до открития океан. Процедурата по източването обаче не може да се спре и по тази причина изходите към реката ще бъдат взривени от специален отряд тюлени. Ние ще запечатаме шлюзовете над тунелите „Астор“, за да предотвратим изтичане в друга посока. Това означава, че всичко от Гърловината дотук ще бъде наводнено.

Смитбек мълчеше и слушаше с наведена глава.

— Въоръжени сме добре и сме готови за всякакви изненади. Разполагаме с подробни карти и мисля, че с нас ще бъдете в безопасност. Разбирате ли, Уилям?

Марго видя успокояващото въздействие на това сбито, но ясно изложение. Смитбек започна да диша нормално и леко кимна.

— Ала все пак ми е интересно да чуя ти какво търсиш тук — подхвърли Дагоста.

Пендъргаст вдигна ръка да го спре, но репортерът се извърна към лейтенанта и глухо отговори:

— Проследих капитан Уокси и група полицаи, които се спуснаха под дъното на Главния резервоар. — Опитаха се да затворят някакви клапани, но не успяха, явно имаше саботаж. — А после… — Замълча за момент и с треперещ глас добави: — После се появиха те!

— Недей, Бил! — извика Марго.

— Успях да избягам — сякаш не я чу Смитбек и мъчително преглътна. — Заедно с Дъфи. Но при измервателната станция те го докопаха и…

— Достатъчно — тихо го прекъсна Пендъргаст. В тунела се възцари тежка тишина. — Саботаж ли казахте?

Смитбек потвърди.

— Чух Дъфи да казва, че някой е заварил изпускателните клапани.

— Това е лоша новина, много лоша! — загрижено промълви Пендъргаст, а върху лицето му се появи изражение, което Марго никога не беше виждала. Агентът помълча, преметна огнехвъргачката през рамо и добави: — По-добре да тръгваме, защото Гърловината е много подходящо място за засада. — Очите му пробягаха по тъмния тунел. — Мефисто?…

В мрака нещо помръдна и главатарят на скитниците се изправи със скръстени на гърдите ръце и широка усмивка под тънките мустачки.

— Наслаждавах се на трогателната среща между стари приятели — рече той, а в обичайното му съскане се появи нова, копринена нотка. — Мисля, че щастливата компания авантюристи вече е в пълен състав. Здрасти, драскач! Тоя път май си слязъл доста по-дълбоко от предишния. Изглежда започва да ти харесва, а?

— Не съвсем — мрачно отвърна Смитбек.

— Приятно е да имаме в компанията свой Босуел9 — не мирясваше скитникът. Очите му изпускаха златисто-алени пламъчета в светлината на прибора. — Ще съчиниш ли някоя епична поема за това събитие? Ще я наречем „Мефистиада“, изцяло в героичен стил. Разбира се, ако останеш жив, за да я напишеш. Все се питам кой от нас ще оцелее и кой ще остави кости в тунелите под Манхатън…

— Да тръгваме — нетърпеливо подкани Пендъргаст.

— Ясно. Приятелчето Уамиги мисли, че много бърборим. А може би го е шубе, че именно неговите кокали ще станат плячка на плъховете!

— Трябва да заложим няколко експлозива точно под Гърловината — спокойно поясни Пендъргаст. — Но ако продължаваме да слушаме глупостите ти, няма да имаме време да се измъкнем навън преди изпразването на резервоара. Тогава редом до моите кости със сигурност ще се белеят и твоите!

9

Джеймс Босуел (1740–1795), шотландски писател, прочут със сагата си за живота на Самюел Джексън. — Б.пр.