Маршрут 666

— Спокойно, не вдигай пара! — отвърна Мефисто, обърна се и пое надолу по стръмния под на тунела.

— Не! — изведнъж се запъна Смитбек.

— Хайде, подай ми ръка — пристъпи към него Дагоста.

Почти вертикалният проход ги изведе в тунел с висок таван. Изминаха няколко крачки по него, после спряха да изчакат Пендъргаст, който заложи няколко заряда в началото му. На стотина метра по-надолу стигнаха до тясно желязно мостче, увиснало на сантиметри от водата.

— Е, добре — въздъхна с видимо облекчение Мефисто и стъпи на ламарината. — Може би кметът на великата гробница най-сетне ще получи възможност да подсуши крилцата си!

— А може би царят на дрипльовците най-сетне ще си затвори плювалника! — изръмжа Дагоста.

— Царят на дрипльовците, това ми харесва! — прозвуча доволното съскане на Мефисто. — Май ще е най-добре да ви оставя да се правите на спелеолози, а аз да ида на лов за тунелни зайчета!

Дагоста замръзна, но успя да се овладее. Мефисто прекоси мостчето и изчезна в мрака отвъд. До слуха на Марго долетя грохота на падаща вода и не след дълго тунелът ги изведе пред тесен водопад, край който мътно проблясваше ръждясала метална стълба.

Спуснаха се един по един и предпазливо поеха по неравното каменисто дъно, плъзгайки се под отворите на огромни тръби с диаметър от около метър и половина. Стената около тях скоро бе надупчена — придоби вид на преживяла атака на цяла колония побъркали се термити. На дупките бяха човешко дело и вътре в тях бяха заложени експлозиви.

— Nous sommes arrives — обяви на френски Мефисто, но в перченето му за пръв път се долови и някакво напрежение. — Дяволският етаж се намира точно под нас.

Пендъргаст им направи знак да останат на място, набързо се консултира с картата си и безшумно потъна в стария тунел. Секундите се превърнаха в минути и Марго си даде сметка, че е готова да подскочи при шума от падането на всяка капка от влажния таван, при всяко неволно раздвижване наоколо. За пореден път мисълта й се насочи към мотивите за собствените й действия. Все по-трудно й ставаше да прогонва мисълта, че се намира на стотици метри под земята, в мрачна и отдавна забравена пустош от временни проходи, железопътни тунели и други още по-гадни места, може би следена от ужасен враг, който всеки миг може да…

Нещо помръдна в мрака и я накара да подскочи.

— Скъпа доктор Грийн — прозвуча коприненото мъркане на Мефисто, — ужасно съжалявам за решението ви да се включите в този малък излет. Но след като вече сте тук, може би ще ми направите една услуга. Искам правилно да ме разберете: с огромно удоволствие ще позволя на приятелите ви да се излагат на всякакви рискове. Но ако все пак се случи нещо неприятно, бих ви помолил да пренесете нещичко от мен… — Малък плик легна в дланта на Марго и тя с любопитство го вдигна към прибора за нощно виждане.

— Не, недейте! — хвана ръката й Мефисто и ловко я мушна в джоба й, заедно с плика. — По-късно ще имате достатъчно време за това, ако изобщо се наложи…

— Но защо аз? — попита Марго.

— Че кой друг? — изсъска Мефисто. — Оня плъзгав агент Пендъргаст? Или този икономически модел на любимия ни град, който стърчи ей там? А може би уважаваният журналист Смитбек, който се е насрал от страх?

В далечината се разнесоха забързани стъпки и не след дълго в светлината на прожекторите изскочи кльощавата фигура на Пендъргаст.

— Отлична работа — обяви той, докато Мефисто безшумно се отдръпваше от Марго. — Там има още една стълба, по която слязох доста по-надолу. Зарядите под Гърловината ще се погрижат водата от резервоара да се насочи на юг. Остава да минираме канализацията под северната част на парка, за да сме сигурни, че няма да се стигне до наводнение там.

Говори делово, сякаш се намира в заседателна зала, а не в центъра на нищото, помисли си Марго. Но тази деловитост й вдъхна увереност и тя му беше благодарна за нея.

Пендъргаст развинти предпазната капачка на огнехвъргачката, освободи пружината на дюзата и направи няколко пробни натискания на спусъка. После хвана края на маркуча и каза:

— Аз тръгвам пръв, Мефисто след мен. Изцяло се осланям на твоите инстинкти, приятелю. Усетиш ли нещо нередно, веднага да ме предупредиш.

— Нередно е присъствието ни тук! — промърмори скитникът. — Откак се появиха Бръчкавите, никой не е стъпвал по тези места!

— Марго, вие сте след него — продължи с равен глас Пендъргаст. — Ще ви моля да имате грижата за Смитбек. Винсънт, от теб искам да ни пазиш гърба. Твърде възможно е да се стигне до стълкновения.

— Добре — кимна Дагоста.

— Нека и аз да помогна с нещо — тихо се обади Смитбек.

Пендъргаст го изгледа продължително, но не каза нищо.

— Без оръжие няма полза от мен — добави репортерът с потрепващ, но набиращ решителност глас.

— Умеете ли да боравите с оръжие?

— Стрелял съм по панички с ловджийска пушка — отвърна Смитбек, а Дагоста с мъка потисна смеха си.

Пендъргаст замислено прокара език по устните си, после свали резервната пушка от рамото си и му я подаде.

— Това е М–79. Стреля с четиридесетмилиметрови силно експлозивни заряди. Стреляйте, когато мишената е в зоната на тридесетте метра. Дагоста в движение ще ви обясни как се презарежда. Ако се стигне до сблъсък, ще разполагате с достатъчно светлина, за да се ориентирате.

Журналистът кимна.

— Изнервя ме дори мисълта, че някакъв репортер държи гранатомет в ръце — обади се от мрака Дагоста.

— Залагаме зарядите и изчезваме — продължи с обясненията Пендъргаст. — Стреляме само в краен случай, защото пукотевицата със сигурност ще привлече цялото котило. Винсънт, включи прожектора на мигаща светлина и натисни копчето в мига, в който усетиш някаква опасност. Първо ги заслепяваме, а след това стреляме. Но не забравяйте да свалите очилата, защото ярката светлина ги изважда от работен режим. Знаем, че тези твари мразят светлината, и ще използваме това предимство. — Обърна се и насочи поглед в лицето на младата жена: — Имате ли някакви съмнения относно витамина, Марго?

— Никакви! Ще действа със стопроцентова сигурност! — Замълча за момент, после неохотно добави: — Добре де, нека процентите бъдат деветдесет и пет…

— Ясно — кимна агентът. — В такъв случай използвайте първо оръжието си, ако се стигне до конфликт…

След последен оглед на обстановката Пендъргаст направи знак на малкия си отряд и тръгна напред. Марго виждаше как Дагоста стиска здраво ръката на журналиста и му помага да заобикаля препятствията. Така изминаха около петдесет метра, след което агентът вдигна ръка и всички се заковаха на място. Пръстът му бавно докосна устните, а другата му ръка — също така бавно, измъкна запалка и я поднесе към дюзата на огнехвъргачката. Разнесе се меко припукване, блесна огънче. Дюзата отговори със синьо пилотно пламъче, не по-дълго от сантиметър.

— Някой да се е подмокрил? — шепнешком подхвърли Мефисто.

Марго дишаше през носа и правеше всичко възможно да запази спокойствие. Въздухът тежеше от миризмата на метан и амоняк, но над нея доминираше една друга воня — отвратителна и трудно поносима, която тя отлично познаваше. Вонята на пръч.

58

Сноу облегна схванатия си гръб на тухлената стена и започна да сваля плавниците. Край нея вече бяха подредени бутилките и тежестите. Понечи да смъкне и гумирания сак, но после си спомни заповедта на командира да го стори едва след приключването на мисията. Неопреновите ботуши коварно се хлъзгаха по влажната площадка. Дръпна маската и сбърчи нос от вонята, която го посрещна. Очите му се насълзиха и той забързано примигна. Хайде, адаптирай се, заповяда си и напълни гърдите си със застоялия въздух. Знаеше, че оттук нататък ще се придвижват пеша.

Наоколо тюлените смъкваха маски и плавници, ровеха в непромокаемите си торби, приготвяха снаряжението. Командирът Рачлън запали малка факла и я затъкна в някаква пукнатина на стената. Тя засъска, обливайки помещението с червеникава светлина.