Сърцето на Луцифер

Майка му винаги бе там, готова да го приласкае с топлината си, с мекия си глас, с диамантите, които искряха, когато се движеше, лумвайки във внезапни многоцветни огньове. Диамантите бяха живи, те никога не се променяха, не помътняваха, не умираха. Щяха да останат, прекрасни и неизменни, до края на времената.

Колко различни бяха от капризните превратности на плътта.

Диоген разбираше Нерон, който бе наблюдавал Рим, взрян в пламъците през скъпоценен камък. Нерон е разбирал преобразяващата сила на елмазите. Осъзнавал е, че да гледаш света през такъв камък означава да трансформираш както света, така и самия себе си. В своята същност светлината е трептене; а особените трептения, които идваха от сърцевината на диамантите, докосваха най-дълбоките струни на душата му. Повечето хора не можеха да ги чуят; може би дори никой на земята не можеше. Но той можеше. Те му говореха, шептяха му, даряваха го със сила и мъдрост.

Днес диамантите, а не картите щяха да пророкуват.

Диоген продължи да се взира в синия диамант. Всеки скъпоценен камък имаше различен глас и той бе избрал точно този заради неговата мъдрост. Зачака, говорейки му тихо, умоляваше го да проговори.

И не след дълго това се случи. Отговорът на прошепнатата му молба долетя като ехото на ехо, полудочуто в началото на сън.

Бе добър отговор.

Виола Маскелене слушаше странното мърморене, прилично на молитва или песнопение, което идваше отдолу. Звукът бе толкова нисък, че не можеше да различи думи. Последва изнервяща половинчасова тишина. След което долетя шумът, от който се боеше: скърцането на стол, бавните, внимателни стъпки на мъжа, който се изкачваше по стълбището. Всичките й сетива крещяха за опасност, мускулите й се напрегнаха.

На вратата се почука учтиво. Тя чакаше.

— Виола? Бих искал да вляза. Моля те, отстъпи към отсрещната стена и застани до леглото.

Тя се поколеба, после се подчини.

Бе казал, че ще я убие по изгрев. Но не го беше сторил. Слънцето вече бе залязло и нощта се приближаваше. Нещо се бе случило. Бе променил плановете си. Или — което беше по-вероятно — бяха променени против волята му.

Вратата се отвори и Диоген застана на прага. Изглеждаше различен — леко раздърпан. Лицето му издаваше умора, вратовръзката му бе накриво, а рижата коса — малко разрошена.

— Какво искаш? — попита тя дрезгаво.

Той продължаваше да я гледа.

— Започвам да разбирам какво намира брат ми за толкова очарователно у теб. Ти, разбира се, си красива и интелигентна, а също така и духовита. Но едно от качествата ти истински ме изненадва. Не познаваш страха.

Тя не удостои думите му с отговор.

— Трябва да те е страх.

— Ти си луд.

— В такъв случай съм подобен на Бог, защото ако Бог съществува, то Той самият е луд. Чудя се защо не се боиш. Храбра ли си, или глупава — или просто ти липсва въображение да си представиш собствената си смърт? Виждаш ли, аз мога да си я представя, представял съм си я толкова ясно. Когато те погледна, виждам чувал с кръв, месо и кости, покрити с най-крехката и уязвима обвивка, която толкова лесно се пробива и разкъсва. Длъжен съм да призная, че очаквах това с нетърпение. — Той я наблюдаваше внимателно. — О! Нима съзирам нотка на страх?

— Какво искаш? — повтори тя.

Той вдигна ръка с театрален жест. Между пръстите му сияеше зашеметяващ диамант. Светлината на лампата го прониза и той хвърли цветни отражения из стаята.

— „Ултима Туле“.

— Моля?

— Този диамант, познат като „Ултима Туле“, е получил името си от един стих от Виргилиевите „Георгики“. Това е латинското название на страната на вечния лед.

— И аз съм учила латински в училище — рече Виола саркастично.

— Тогава ще разбереш защо диамантът ми напомни за теб.

С нов ловък жест той го подхвърли към нея и тя инстинктивно го улови.

— Малък прощален подарък.

Нещо в начина, по който бе произнесъл „прощален“, предизвика тръпки по гърба й.

— Не желая подаръци от теб.

— О, но той е толкова подходящ… Двайсет и два карата, ножична фасетировка тип „принцеса“, класификация за включения IF — абсолютна чистота, цветова категория „Д“. Запозната ли си с класификацията на диамантите?

— Какви глупости дрънкаш!?

— Категория „Д“ се дава на диамант, който изобщо няма цвят. Нарича се още „бял“. Хората без въображение намират това за желателно качество. Гледам те, Виола, и какво виждам? Богата, аристократична, красива, умна и преуспяла жена. Имаш великолепна кариера като египтоложка, имаш разкошна къща на остров Капрая, имаш голямо старинно имение в Англия. Несъмнено вярваш, че живееш живота си пълноценно. И не само това — ти си имала връзки с множество интересни мъже: от оксфордски професор през холивудски актьор, та до известен пианист. Дори един италиански футболист. Колко ли ти завиждат другите!

Виола остана потресена от това грубо нахлуване в личния й живот.

— Ах ти, проклет…

— И все пак не всичко е такова, каквото изглежда. Нито една от връзките ти не е потръгнала. Сигурно си казваш, че вината е у мъжете. Кога ще прозреш, Виола, че вината е у теб? Ти точно като този диамант — безупречна, брилянтна, съвършена и напълно безцветна. Всичките ти жалки опити да изглеждаш вълнуваща, необикновена, в крайна сметка са си само това — жалки опити. — Той се изсмя остро. — Като че ли да разкопаваш мумии или да плевиш разкаляното си парче земя на Средиземноморието би могло да създаде характер! Този диамант, който целият свят определя като толкова съвършен, в действителност е убийствено обикновен. Като теб. Ти си на трийсет и пет години, необичана и необичаща. Толкова ли отчаяно търсиш любовта, та прелиташ половината свят в отговор на писмо от мъж, който си срещала само веднъж? „Ултима Туле“ е твой, Виола. Ти го заслужи.

Тя се олюля. Думите му се сипеха една след друга като физически удари, всеки от които попадаше в целта. Този път нямаше отговор.

— Точно така. Няма значение къде си — ти живееш в Ултима Туле, страната на вечния лед. Както някой бе казал: където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си. У теб няма любов, затова и за теб няма любов. Участта ти е пустиня.

— Ти и твоето стъкълце можете да вървите по дяволите! — изкрещя тя и хвърли разярено диаманта към него. Той ловко го хвана.

— Стъкълце, казваш? Знаеш ли какво направих вчера, докато седеше тук самичка?

— Интересът ми към твоя живот би бил незабележим дори за най-мощния микроскоп.

Диоген извади квадратно парче вестник от джоба си и го разгъна. Беше първата страница на „Ню Йорк Таймс“.

Тя се взря в него през стаята, присвивайки очи, за да разчете заглавията.

— Ограбих диамантена зала „Морган“ в Нюйоркския природонаучен музей. Това е престъпление, което планирах, за чиято подготовка бях под прикритие в продължение на почти двайсет години. И ти ми помогна да го осъществя. Ето затова исках да ти дам камъка. Но щом не го искаш… — Той сви рамене и го пусна в джоба си.

— Боже мой! — Виола се взря в него. Сега за първи път бе истински уплашена.

— Ти изигра важна роля. Най-важната. Виждаш ли, изчезването ти накара брат ми да кръстосва цял Лонг Айлънд и да те търси фанатично, отчаяно боящ се за безопасността ти, докато аз ограбих музея и пренесох скъпоценните камъни тук.

Тя преглътна, но чувството за буца, заседнала в гърлото й, не изчезна. Фактът, че е все още жива не бе нищо повече от временно отлагане на присъдата. Нямаше да й казва всичко това, ако смяташе да я остави жива.

Наистина щеше да я убие.

— Исках да ти дам това като малко сувенирче, като спомен, защото ние ще се разделим и никога повече няма да се видим на този свят.

— Ще ходя ли някъде? — попита тя, а гласът й трепереше въпреки усилията й.

— О, да.

— Къде?

— Ще разбереш.

Тя забеляза, че ръката му е в джоба и пръстите му опипват нещо. Диоген направи крачка напред. Вратата зад него остана отворена.

— Ела тук, Ледена кралице.