Сърцето на Луцифер

— Да преминем на въпроса? Точно когато разговорът започна да става интересен? Не искаш ли да поговорим за това, че си напълно и изцяло отговорен за всичко? Попитай кой да е брачен консултант и той ще ти каже колко е важно да се разговаря, frater.

Изведнъж Д’Агоста усети, че не издържа повече.

— Диоген! Слушай ме, болен мозък такъв: искаш диаманта? В такъв случай край на гадните ти номерца!

— Няма диамант — няма Виола.

— Ако нараниш Виола, ще взема един чук, ще халосам диаманта и ще ти изпратя праха. И ако мислиш, че се шегувам, продължавай да дрънкаш.

— Празни заплахи.

Д’Агоста стовари юмрук върху таблото, предизвиквайки силен трясък.

— Внимателно! Леко! — Гласът внезапно прозвуча високо и уплашено.

— В такъв случай си затваряй устата!

— Глупостта е една от природните стихии и аз я уважавам.

— Ама ти продължаваш да дрънкаш!

— Ще играем по моите правила — произнесе Диоген рязка. — Чувате ли ме? По моите правила!

— С две условия — тихо каза Пендъргаст. — Първо: размяната трябва да стане на остров Манхатън в рамките на шест часа. Второ: тя трябва да се осъществи по такъв начин, че да не можеш да се отметнеш. Кажи ми какъв е планът ти и аз ще отсъдя. Разполагаш само с един шанс.

— Това ми прозвуча като пет условия, а не две. Но, разбира се, братко, разбира се! При все това трябва да отбележа, че това е един доста заплетен малък проблем. Ще ти се обадя пак след десет минути.

— Нека са пет.

— Още условия? — И линията прекъсна.

Тишината се проточи. По челото на Пендъргаст лъщеше влага. Той извади копринена носна кърпа от костюма си, попи ситните капчици и я прибра.

— Можем ли да му се доверим? — запита Д’Агоста.

— Не. Никога. Но не смятам, че ще има достатъчно време да измисли ефективна тактика за двойна игра само за шест часа. А той иска „Сърцето на Луцифер“ — иска го със страст, която ти и аз не бихме могли да си представим. Мисля, че можем да се доверим на тази страст, ако не на нещо друго.

Телефонът иззвъня повторно и Пендъргаст вдигна.

— Да?

— Добре, frater. Време е за блиц-викторина по урбанистична география. Знаеш ли мястото, наречено Железния часовник?

— Колелото, където обръщат влаковете?

— Отлично. Знаеш ли къде се намира?

— Да.

— Добре. Ще го направим там. Несъмнено ще искаш да доведеш доверената си хрътка Вини.

— Така възнамерявам.

— Чуй ме внимателно. Ще се срещнем… шест минути преди полунощ. Влезте през тунел VI и бавно излезте на светло. Вини може да остане в тъмното и да те прикрива, ако желаеш. Можеш да му позволиш да си избере оръжие. Това ще ви увери в почтеността ми. Спокойно можеш да вземеш своя „Лес Байер“ или какъвто там моден аксесоар носиш напоследък. Няма да има престрелки, освен ако нещо не се обърка. Но нищо няма да се обърка. Искам си диаманта, а ти си искаш Виола в замяна. Ако си запознат с топографията на Железния часовник, ще разбереш, че е идеалната сцена за нашата, нека го наречем, транзакция.

— Разбирам.

— Така. Имам ли одобрението ти, братко? Спокоен ли си, че няма да те измамя?

Пендъргаст остана безмълвен за миг.

— Да.

— Тогава а presto.

Връзката прекъсна.

— От това копеле ме побиват тръпки — изръмжа Д’Агоста.

Пендъргаст дълго не каза нищо. После отново извади кърпичката, обърса челото си и прилежно я сгъна. Внезапно сякаш достигна до някакво решение, след което се обърна и, за изненада на Д’Агоста, взе ръката му.

— Има нещо, което ще те помоля да направиш — рече той.

— Предупреждавам те предварително: то ще е нещо, срещу което са всичките ти инстинкти като мой партньор и приятел. Но трябва да ми повярваш като ти казвам, че това е единственият начин. Няма друго решение. Ще го направиш ли?

— Зависи какво е.

— Неприемлив отговор. Преди това искам обещанието ти.

Д’Агоста се поколеба.

По лицето на Пендъргаст се изписа тревога.

— Винсънт, моля те. Безкрайно важно е да мога да разчитам на теб в такъв изключително напрегнат момент.

Д’Агоста въздъхна.

— Окей. Обещавам.

Умореното тяло на Пендъргаст се отпусна с очевидно облекчение.

— Добре. А сега ме слушай внимателно, моля.

65

Диоген Пендъргаст се взира в телефона, сложен върху масата от борово дърво, в продължение на много време. Единственото, което подсказваше за обладалите го силни емоции, бе лекото потрепване на кутрето на лявата му ръка. През едната му буза минаваше сиво парче плат и, ако погледнеше в огледалото — нещо, което правеше само когато подготваше дегизировката си — Диоген знаеше, че ще види сляпото си око да изглежда по-мъртво от всякога.

Най-сетне погледът му се плъзна от телефона към една малко бутилка, покрита с гумена мембрана, до която имаше спринцовка за подкожни инжекции, направена от стъкло и метал. Взе бутилката, обърна я с гърлото надолу докато вкарваше иглата, изтегли малко течност. След известен размисъл увеличи количеството, постави пластмасов предпазител върху спринцовката и я пусна в джоба на костюма си.

Очите му се преместиха на тестето с карти таро, което лежеше накрая на масата. Беше колодата на Албано-Уейт — точно според предпочитанията му. Той взе картите, разбърка ги леко и подреди върху масата три от тях с лицето надолу по начина, по който гадаеха циганите.

Като сложи останалата част от тестето настрана, обърна първата карта: Папесата Интересно.

Пресегна се към втората. Тя изобразяваше висок слаб човек в черна пелерина, извърнат настрани с наведена глава. В краката му се въргаляха три преобърнати златни бокала, от които се разливаше червена течност. На заден план се виждаше река, а отвъд нея — злокобен замък. Петица чаши.

Щом видя това, Диоген рязко пое дъх.

По-бавно отпреди, ръката му се премести към третата, последна карта. Той се поколеба за миг, след което я отвори.

Картата беше наопаки. Изобразяваше една ръка, протегната над гол пейзаж, която се подаваше от черен облак дим. Държеше голям меч с дръжка, инкрустирана със скъпоценности. На върха на острието бе нанизана златна корона.

Асо мечове. Обърната.

Диоген остана втренчен в картата за миг, после бавно издиша. Повдигна я с трепереща ръка и изведнъж с едно свирепо движение я разкъса на две, после още на две. Разпиля късчетата.

Сега неспокойният му поглед се плъзна върху парчето черно кадифе, разстлано на масата. Върху гладката му повърхност лежаха четиристотин осемдесет и осем диаманта, почти всички от които с ярък цвят, блещукащи под силната светлина на бижутерската лампа.

Докато се взираше в тях, нервността му сякаш започна да стихва.

Като обузда трескавото си желание, ръката му се плъзна над океана от искряща, заключена в кристалите светлина и най-накрая се спря над един от най-едрите камъни — насите-носин тридесет и три каратов диамант, наречен „Кралицата на Нарния“. Той го задържа в дланта си, наблюдавайки как тайнствените му глъбини улавят и пречупват светлината, а след това безкрайно внимателно го поднесе към здравото си око.

Гледаше света през шлифованите му стени. Беше като открехване на врата, зад която се разкриваше магически свят, свят на цветове и живот, истински свят — така различен от този фалшив, едноизмерен свят на сиво ежедневие.

Дишането му стана по-дълбоко и равномерно, а треперенето на ръцете се успокои, докато съзнанието му се освобождаваше от своя затвор и започваше да скита по отдавна забравени алеи на паметта.

Диаманти. Всичко започваше с тях. Беше в ръцете на майка си, а диамантите проблясваха около шията й, висяха от ушите й, просветваха по пръстите й. Самият й глас бе като диамант, чист и хладен. Пееше му песен на френски. Той бе на не повече от две години и плачеше не от мъка, а от болезнената красота на майчиния си глас. Макар и да се боря, коварната власт на песента ме връща назад, докато сърцето заридае…

Сцената избледня.

Сега той бродеше из голямата къща на улица „Дофин“ по дълги коридори, край тайнствени стаи, много от които, дори тогава, бяха седели заключени от десетилетия. Но щом открехнеше някоя от вратите, знаеше, че винаги ще намери нещо вълнуващо: легло с разкошен балдахин, мрачни портрети на жени в бяло и мъже с мъртви погледи; че ще се натъкне на екзотични вещи, донесени от далечни земи — костена пан-флейта, сребърна гравюра, изобразяваща странни зверове, месингова халка, озъбена глава на ягуар, крак на египетска мумия.