Сърцето на Луцифер

Тя не помръдна.

Той се приближи с още една крачка, после още една. В този момент Виола се спусна към вратата. Но кой знае как, той го бе очаквал — завъртя се и се хвърли към нея със скоростта на леопард. Тя почувства потресаващо силната му ръка, твърда като метален кабел, да се увива около шията й; другата му ръка се плъзна в джоба и когато я извади, в нея проблесна иглата на спринцовка. В следващия миг тя усети изгарящо пробождане в бедрото и сякаш потъна в ревящо море от топлина. Светът се сви в безкрайно малка точка, която трепна и се стопи.

66

— Имаш ли някаква представа защо е всичко това? — попита Сингълтън, докато се носеха с експресния асансьор към обезлюдените горни етажи на площад „Полиция“ №1.

Лора Хейуърд поклати глава. Ако комисар Рокър бе пожелал да види само нея, щеше да очаква мъмрене за това, че е свързала Пендъргаст с убийствата. Но тя и Сингълтън бяха повикани да се явят заедно. Освен това Рокър винаги говореше директно. Не беше по увъртанията.

Стигнаха четиридесет и шестия етаж и поеха по покрития с плюшен килим коридор към ъгловия кабинет на комисаря. Униформена секретарка в големия външен офис взе имената им, вдигна телефона, проведе кратък разговор с приглушен глас и им махна да влизат.

Кабинетът на Рокър беше обзаведен скъпо, но не и показно. Вместо наградите за точна стрелба и ухилените снимки с колеги, които обикновено се мъдреха по стените на повечето полицейски кабинети, по стените на този кабинет бяхо окачени акварелни пейзажи и няколко грамоти. Рокър седеше зад голямо, удобно бюро. Срещу него в полукръг бяха наредени три кресла. На средното се бе разположил ръководещият случая специален агент Кофи, а от двете му страни — неизбежните Брук и Рабинър.

— А, капитан Хейуърд — рече Рокър вместо поздрав и се изправи. — Капитан Сингълтън. Благодаря ви, че дойдохте. — Гласът му звучеше необичайно напрегнато, а челюстите му бяха стиснати.

Междувременно агенти Брук и Рабинър едновременно скочиха на крака, сякаш бяха на пружини. Само Кофи остана седнал. Той им кимна хладно, а малките му бледи очи върху загорялото лице се местеха от Хейуърд на Сингълтън. Рокър махна неопределено към креслата.

— Седнете, моля.

Хейуърд се разположи край прозореца. Значи най-сетне Кофи бе решил да ги посвети в разследването. Не бяха чули и дума нито от него, нито от който и да било друг във ФБР от онази сутрешна среща насам. Затова тя и нейните детективи се бяха заели да задават допълнителни въпроси на музейните служители и продължиха да изследват доказателствата. Това поне бе задържало ума й надалеч от преследването на Д’Агоста из Лонг Айлънд, само стотина километра на изток. Да мисли за Д’Агоста и изобщо за цялата налудничава ситуация й причиняваше единствено болка. Никога не би могла да разбере защо той постъпва така, защо бе взел в крайна сметка такова решение. Бе му дала ултиматум, който при тези условия бе повече от справедлив. Постъпи правилно и няма да те държат отговорен. Постъпи правилно не само като ченге, но най-вече като човешко същество и приятел. Не бе го казала точно с тези думи, но беше достатъчно ясно: Или аз, или Пендъргаст.

Д’Агоста бе направил своя избор.

Рокър прочисти гърло.

— Специален агент Кофи, който, както знаете, води разследването, ме помоли да свикам тази среща, за да обсъдим убийствата на Дюшам и Грийн. Помолих и капитан Сингълтън да присъства, тъй като и двете убийства са извършени в неговия район.

Хейуърд кимна.

— Радвам се да го чуя, сър. Получихме безкрайно малко информация от Бюрото относно развитието на преследването и…

— Съжалявам, капитане — прекъсна я Рокър тихо. — Специален агент Кофи би желал да дискутираме прехвърлянето на доказателствен материал за убийствата.

Тя се спря като ударена от гръм.

— Прехвърляне на доказателствен материал? Доказателствата, които събрахме, бяха през цялото време на разположение.

Кофи кръстоса дебелите си като пънове крака.

— Ще поемем контрола по разследването, капитане.

Последва момент на шокирана тишина.

— Нямате правомощия за това — произнесе Хейуърд.

— Това е случаят на капитан Хейуърд — намеси се Сингълтън и се обърна към комисаря. Гласът му бе тих, но твърд. — Занимава се с него денонощно. Тя е тази, която откри връзката между убийствата във Вашингтон и Ню Орлиънс. Тя разследва доказателствата и отново тя ги свърза с Пендъргаст. Освен това убийството не е федерално престъпление.

Рокър въздъхна.

— Знам всичко това, но…

— Нека обясня — каза Кофи като махна с ръка на Рокър. — Престъпникът е агент на ФБР, една от жертвите е агент на ФБР, случаят надхвърля границите на щата, а заподозреният избяга от вашата юрисдикция. Край на разговора.

— Агент Кофи е прав — каза Рокър. — Случаят е техен. Ние, разбира се, ще бъдем под ръка, за да помогнем с каквото…

— Не разполагаме с достатъчно време да говорим празни приказки — заяви Рабинър. — Да се захващаме с подробностите около трансфера на доказателствата.

Хейуърд погледна Сингълтън. Лицето му се беше зачервило.

— Ако не беше капитан Хейуърд — започна той, — нямаше да има никакво преследване.

— И ние сме горди като пуяци от работата на капитан Хейуърд — подсмихна се Кофи. — Но важното е, че това повече не е работа на НПУ.

— Просто им дайте това, което им трябва, моля ви, капитане — каза комисарят с нотка на раздразнение.

Хейуърд вдигна очи към него и разбра, че е страшно ядосан от това развитие на нещата, но е безсилен да го спре.

Трябваше да го предвиди. Намесеха ли се веднъж федералните, не пускаха, а на всичкото отгоре този Кофи изглежда изпитваше лична ненавист към Пендъргаст. Господ да им е на помощ и на двамата с Д’Агоста, когато агентите най-сетне успееха да се докопат до тях.

Хейуърд знаеше, че трябва да се чувства вбесена от всичко това. Но през вцепенението чувстваше единствено надигащата се умора. Умора, както и отвращение, толкова силно, че просто не би могла да издържи дори минута повече в една стая с Кофи. Затова тя рязко се изправи.

— Добре — произнесе Хейуърд кратко. — Ще дам ход на процедурата. Ще си получите доказателствата веднага щом необходимите документи бъдат подписани. Нещо друго?

— Капитане? — погледна я Рокър. — Много съм ви благодарен за отличната работа.

Тя кимна, обърна се и напусна стаята.

Забърза се към асансьора с наведена глава и учестено дишане. Изведнъж телефонът й иззвъня.

Тя зачака дишането й да се успокои. След минута-две телефонът иззвъня отново.

Този път вдигна.

— Хейуърд.

— Лора? — долетя гласът. — Аз съм, Вини.

Усети сърцето й да се качва в гърлото.

— Винсънт, за бога. Какво, по дяволите…?

— Моля те, просто ме изслушай. Трябва да ти кажа нещо много важно.

Хейуърд дълбоко си пое дъх.

— Слушам.

67

Д’Агоста последва Пендъргаст в новата метростанция „Пенсилвания“, която за неин срам, не бе почти нищо повече от един ескалатор в сянката на Медисън Скуеър Гардън. Беше тиха вечер, един съвсем обикновен вторник и в такъв късен час мястото бе почти безлюдно, като изключим няколкото бездомници и един мъж, който раздаваше брошурки със свои стихотворения. Двамата се спуснаха по ескалатора към перона, след това взеха друг, който водеше още по-надолу, до нивото на релсите.

Д’Агоста мрачно установи, че са се запътили към жп линия №13.

Пендъргаст не бе казал почти нищо през последния половин час. Докато насроченото време наближаваше — докато наближаваше да видят Виола и, разбира се, Диоген — агентът ставаше все по-несловоохотлив и затворен.

Нямаше почти никого, освен няколко работници по поддръжката, които метяха боклука, и двама полицаи от охраната, които си говореха тихо и духаха чаши с кафе. Пендъргаст се отправи към отсрещния край на платформата, където релсите се губеха в един тъмен тунел.

— Бъди готов — промърмори той, докато сребристите му очи оглеждаха наоколо.