Досиетата „Орегон“

Въжето на носа беше нахлузено около единия от летите стоманени гъбовидни кнехтове. Другият му край се понесе в струята мехури и затанцува около такелажа на предната мачта на „Авалон“. Натоварването не беше равномерно и въжето започна да се изхлузва. Стоманените нишки стържеха, досущ като жаловит вик на алпинист, изпуснал се от скала.

Водата нахлуваше в предния трюм. За няколко секунди въжето остана опънато, после се изхлузи. Носът се заби надолу и корабът се наклони на деветдесет градуса. Въжетата се опънаха и острата като нож предна част на „Орегон“ се приведе към бездната. Шесттоният кран се бореше да задържи три пъти по-голяма тежест, напрежението се увеличаваше с всяка секунда.

Поради съпротивлението на водата завъртането на деветдесет градуса стана за няколко секунди и Хуан успя да хване вратата, докато палубата се преместваше отвесно и задната преграда падаше надолу. Стържене прониза водата, сякаш се разнесе от всички посоки. Кабрило се огледа трескаво, търсеше източника. Кулите с прожекторите се търкаляха по палубата и създаваха кошмарен ефект от блясък и тъмнина. Стърженето се усили. Кабрило вдигна глава и видя една спасителна лодка — тъкмо се откъсваше от стойките си и се превърташе по дължината на кораба. Той се дръпна встрани и тя мина покрай него. Инерцията й го притегли като водовъртеж. Влачещите се зад спасителната лодка въжета бяха истинска плетеница и го закачиха точно когато се обръщаше да види дали хората му са избегнали опасността. Един възел го забърса по тила и откъсна маската му.

Хуан посегна да я хване в черния водовъртеж. Солената вода пареше очите му. Оранжевата маска се носеше към дълбините. Кабрило успя да я хване, нахлузи я, наклони глава и изпусна въздух от шнорхела, за да изхвърли водата. Заплува към вратата. Погледна компютъра на китката си. „Авалон“ потъваше с три метра в минута и ускоряваше. Хуан знаеше, че на „Орегон“ Макс ще направи всичко възможно, за да забави потъването му, но имаше граници, до които можеха да дишат сгъстен въздух.

Друг водолаз, блъснат силно, когато корабът се наклони, доплува до кутията с инструменти, която се беше заклещила в перилата до пилона за знамето, взе резервния акваланг и се присъедини към Кабрило.

Повдигнаха вратата с лоста. За секунда изригна завеса от мехури. Бяха успели да открехнат вратата, но налягането отново я затвори. Натиснаха по-силно. Хуан имаше чувството, че мускулите на гърба му се отлепят от костите, пред стиснатите му очи се взривиха черни звезди. Точно когато реши да се откаже, вратата се отвори и водата нахлу вътре.

Мощните прожектори, които бяха монтирали на задната палуба, или се бяха строшили, или бяха потънали и Кабрило разполагаше само с водолазното фенерче. Светна го. Помещението беше тясно и боядисано в мръсно бяло. Метални стълби се спускаха към люка за палубата на мостика. Вратата вдясно, откъдето се излизаше на главната палуба, също беше затворена. И в следващия миг Хуан видя Тори — тъмен плаващ по водата силует с отпуснати крайници. Косите й се бяха разпилели на ветрило около главата й като анемонии на тропически риф.

Кабрило ритна два пъти и стигна до нея. Пъхна шнорхела си в неподвижните й устни и увеличи притока на въздух, за да вкара животоспасяващия кислород в белите й дробове. Другият водолаз доплува до него, отвори чантата си, извади шепа химични затоплящи пакетчета, разклати ги, за да активира реакцията, и ги напъха под дрехите на Тори.

Спряха няколко пъти за декомпресия, докато се издигаха нагоре — това беше единственият начин, който Хуан можа да измисли, за да предпази Тори от смразяващия студ.

През трийсетина секунди вадеше шнорхела от устата на Тори, за да си поеме въздух. Огледа я. На главата й имаше подутина. Вероятно се беше ударила, докато корабът се въртеше. Тънка ивица кръв обагряше водата около раната. Към тях се присъедини трети водолаз, с резервни бутилки и маска. Кабрило я нагласи на лицето на Тори и рязко удари гръдната й кост. Тя се закашля. Около шията й се събра вода. Очите й потрепнаха и се отвориха и тя повърна. Хуан използва шнорхела си и изчисти водата. Не изпускаше Тори от поглед. Знаеше, че всичко ще е наред — тя бе спасена.

Появиха се още водолази и ги придружиха към повърхността. Единият провери кислородните бутилки на Кабрило, който беше стоял най-дълго във водата и бе работил най-усилено. Чувстваше се добре, но щяха да му трябват нови запаси от въздух по време на декомпресията. Щом се отдалечиха от потъващия научноизследователски кораб, единият водолаз прати на „Орегон“ съобщение да го откачат и след няколко минути обреченият „Авалон“ се скри от погледа им. Прерязаните въжета се виеха след него като стоманени пипала.

Групата се издигаше заедно. В средата бяха Тори и Хуан. Спираха често и чак след десет минути водолазите успяха да вкарат Тори в басейна. Минаха още десет, докато измъкнат и Кабрило и останалите.

Хуан свали маската и качулката си и пое дълбоко дъх. Миришеше на машинно масло и метал, но той имаше чувството, че диша планински въздух в ясно утро. Отнякъде се появи Макс и му даде чаша горещо кафе.

— Съжалявам, приятелю, но не може да пиеш алкохол, докато азотът в кръвта ти не се разтвори.

Кабрило понечи да му каже, че би рискувал най-лошия случай на кесонна болест в историята, но опита кафето и усети парливия вкус на шотландското уиски, което Ханли беше сипал вътре.

Макс му помогна да махне екипировката си.

— Как е тя? — попита Хуан отпаднало.

— При Джулия е. Скоро ще знаем със сигурност, но мисля, че ще се оправи.

Кабрило се облегна на лавицата с екипировката и се усмихна уморено и доволно. Ако не друго, поне бяха спасили от неизбежна смърт една от жертвите на пиратите. А после забеляза, че неколцина моряци ядат сладолед, и чак сега разбра защо Джулия държи фризерът, предназначен за жертвите на пиратите, да е толкова голям.

8

Виктория Болинджър бавно идваше в съзнание. Обгръщаше я мъгла от болка. Първо установи, че всеки сантиметър от тялото я боли; после, че най-ужасната болка е съсредоточена в пищяла и главата й. Останалото просто пулсираше. Тя отвори очи. Флуоресцентната лампа на тавана светеше ярко и безразлично. През илюминатора встрани проникваше още светлина. Над нея се бяха навели трима души — двама мъже и една жена. Тори не ги познаваше, но почувства, че не са заплаха. Жената беше с лекарска престилка и черните й очи бяха изпълнени със съчувствие и компетентност. Единият мъж беше доста възрастен, на шестдесет и няколко, и изглеждаше мил и добродушен. Незапалената лула в ъгъла на устата му й напомни за дядо й Сиймъс. Но вниманието й привлече вторият. Бръчките около очите и широката му уста не се дължаха на неизбежния ефект на годините, а бяха врязани в кожата му от трудни преживявания — белези на човек, който ежедневно се бори с живота. А после забеляза очите му — сини и бездънни, леко загатващи за весело настроение — и разбра, че е спечелил повече битки, отколкото е загубил.

Имаше чувството, че го познава или би трябвало да знае кой е. Не беше актьор. Може би беше някой от безбройните авантюристи, които летяха с балони с горещ въздух по света или си плащаха, за да пътуват в космоса. В него определено имаше нещо закачливо, но и самоувереност, породена от постигнати успехи.

— А, събуди ли се? — каза лекарката. — Как се чувстваш?

Тори се опита да отговори, но от гърлото й излезе само дрезгаво грачене. Възрастният мъж взе чаша и внимателно поднесе сламката към устните й. Водата навлажни езика й като отдавна чакан дъжд в пустиня. Тя засмука жадно, радваше се на течността, която отмиваше лепкавия слой в устата й.

— Мисля, че… — започна Виктория и се закашля. — Мисля, че съм добре. Само ми е студено.

Осъзна, че лежи под планина от одеяла и че най-долното е електрическо. И въпреки това беше настръхнала.

— Когато те донесоха, температурата ти беше два градуса по-ниска от необходимата за оцеляване. Голяма късметлийка си.