Страница 1 из 74
Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Досиетата „Орегон“
1
Старият служебен реактивен „Дасолт Фолкън“ плавно се спусна от небето и кацна на международното летище в Сунан, на дванадесет мили северно от Пхенян. Изтребителят МИГ, който неотлъчно ги придружаваше от мига, когато самолетът навлезе във въздушното пространство на Северна Корея, се отдели. Двойните конуси от пламък, излизащи от двигателите му, пронизаха нощния мрак. Самолетът се приближи до открита бетонна площадка в отсрещната страна на летището и още преди колелата му да престанат да се въртят, беше обграден от взвод въоръжени до зъби войници. Автоматите им АК–47 бяха готови и за най-малката провокация. Всичко това стана въпреки факта, че пътниците на борда бяха официално поканени видни личности и важни клиенти на живеещата почти в изолация комунистическа държава.
Няколко минути след като бръмченето на моторите утихна, вратата за пътниците изскърца и се отвори. Двамата бойци, застанали най-близо до нея, се размърдаха в неспокойно очакване. Стълбата се спусна и на прага се изправи мъж в маслиненозелена униформа и с фуражка. Чертите му бяха сурови и безпощадни. Имаше черни очи и крив нос. Кожата му беше с цвета на слаб чай. Той прокара пръст по гъстите си черни мустаци, погледна безучастно войниците и с леки стъпки слезе от самолета. Последваха го двама мъже с продълговати лица с остри черти. Единият носеше традиционната широка роба от Близкия изток и чалма, другият беше облечен в скъп костюм.
Трима севернокорейски военни излязоха от строя и се приближиха до тях. Офицерът с най-висок ранг поздрави официално пристигналите и зачака преводачът да преведе думите му на арабски.
— Генерал Ким Дон Ир ви поздравява с добре дошли в Корейската народнодемократична република, полковник Хурани, и се надява, че пътуването ви от Дамаск е било приятно.
Полковник Хазни Хурани, заместник-началник на сирийските стратегически ракетни сили, се поклони.
— Благодаря на генерала, че ни посреща лично в този късен час. Кажете му, че полетът ни наистина беше приятен, тъй като прелетяхме над Афганистан и изхвърлихме съдържанието на тоалетната на самолета върху американските окупатори.
Щом чуха превода, корейците се разсмяха. Хурани продължи, говореше директно на преводача:
— Възхищавам се на умението, с което използвате езика ни, но мисля, че работата ни ще мине по-гладко, ако говорим на английски. — И мина на английски. — Генерал Ким, разбрах, че и двамата говорим езика на нашия общ враг.
Генералът примига.
— Да, мисля, че е предимство пред империалистите да познавам начина им на живот по-добре, отколкото те знаят моя. Говоря и японски — добави той, опитваше се да го смае.
— И малко иврит — побърза да каже Хурани, включваше се в играта на хвалене.
— Изглежда, и двамата сме отдадени на страните си и на каузата ни.
— Унищожаването на Америка.
— Унищожаването на Америка — като ехо повтори генерал Ким, по напрегнатия вторачен поглед на арабина усещаше, че и в неговите гърди гори същият огън.
— Те прекалено дълго налагат влиянието си във всички краища на света. Постепенно задушават земното кълбо, като първо изпращат войници, а после разлагат народите със своя упадък.
— Американците са разположили войски и на вашите граници, и на моите, но се страхуват да нападнат страната ми, защото знаят, че възмездието ни ще е светкавично и окончателно.
— Скоро ще се страхуват и от нашето възмездие. — Хурани се усмихна. — Разбира се, с вашата помощ.
Ким също се усмихна. Двамата, макар и от различни краища на планетата, бяха сродни души и фанатично мразеха всичко, което идва от Запада. Бяха възпитани в тази омраза, моделирани и формирани от годините системно обучение. Нямаше значение, че единият изповядва изопачена представа на благородна религия, а другият изкривена вяра в непогрешимостта на държавата. Резултатите бяха еднакви. Те виждаха красота в жестокостта и намираха вдъхновение в хаоса.
— Уредили сме транспорт за делегацията ви до военноморската база „Мунч“ в околностите на Вонсан на източното крайбрежие — каза генерал Ким. — Пилотите ви ще се нуждаят ли от настаняване в Пхенян?
— Много сте великодушен, генерал е. — Хурани отново подръпна мустаците си. — Но самолетът трябва да се върне в Дамаск колкото е възможно по-скоро. Единият пилот спа през повечето време дотук, така че ще може да управлява до Сирия. Ако можете да уредите презареждане, бих искал самолетът да излети незабавно.
— Както желаете. — Генерал Ким каза нещо на подчинения си и той предаде заповедта на командира на охранителния взвод. Двамата помощници на Хурани приключиха с разтоварването на багажа. Пристигна цистерна с гориво и работниците започнаха да размотават маркуча.
Колата, произведена в Китай, бе навъртяла поне триста хиляди километра. Седалките бяха хлътнали и почти погълнаха слабия севернокорейски генерал. Тапицерията миришеше на цигари и кисело зеле. Шосето, свързващо Пхенян с Вонсан, беше едно от най-хубавите в страната, но въпреки това колата с мъка вземаше острите завои над стръмните дълбоки дефилета. Почти нямаше мантинели, а фаровете на колата светеха малко по-силно от мъждукащи фенерчета. Пътуването щеше да е невъзможно, ако не беше хладният блясък на луната.
— Преди две години — каза Ким, когато се изкачиха високо в планината, която минаваше като гръбнак по дължината на страната, — дадохме разрешение на една компания от Юга да организира тук туристически екскурзии. Някои смятат тази планина за страшна. Настояхме да направят пътища, железопътни линии, ресторанти и хотели и дори да построят пристанище за екскурзионните си кораби. Известно време имаше много пътници, но компанията трябваше да взима по петстотин долара на човек, за да възвърне инвестициите си. Броят на търсещите носталгия се оказа малък и бизнесът бързо западна, особено след като поставихме пазачи по маршрутите и тормозехме туристите по всевъзможни начини. И те престанаха да идват, но продължават да плащат милиарда щатски долари, който гарантираха на правителството.
Думите му предизвикаха усмивката на полковник Хурани, единствения сириец, който говореше английски.
— Най-хубавото е, че сега хотелът им е превърнат в казарма — продължи Ким — и че пристанището им е пълно с наши военни кораби.
Хурани се изсмя на глас.
След два часа колата най-после започна да се спуска, прекоси крайбрежната равнина, зави на север от Вонсан и стигна до оградата по външния периметър на военноморската база „Мунч“.
Пазачите козируваха и отвориха портите. Автомобилът бавно влезе в базата и мина покрай няколко големи халета. До кея имаше четири лъскави патрулни моторници. Кораб клас „Дестройър“ беше закотвен в широкия само една квадратна миля пристан. Спирала бял пушек се извиваше от комина му. Шофьорът заобиколи един портален кран и спря пред товарен кораб, дълъг стотина метра.
— „Звездата на Азия“ — каза генерал Ким.
Полковник Хурани си погледна часовника. Беше един след полунощ.
— Кога ще отплаваме?
— Приливът тук, в залива Янхунг, е слаб, така че може да отплавате по всяко време. Корабът е натоварен и зареден с гориво и хранителни продукти.
Хурани се обърна към единия от хората си и заговори на арабски.
— Какво ще кажеш? — Изслуша дългия отговор и после погледна генерала. — Асад Мухамад е нашият технически експерт по ракетите „Нодонг–1“. Иска да ги види, преди да потеглим.
Изражението на Ким не се промени, но беше ясно, че идеята да се забавят не му харесва.
— Може да направите огледа по време на пътуването. Уверявам ви, че всичките десет ракети, които купи вашата страна, са на борда.
— За съжаление Асад не се чувства добре в морето. Така че предпочита да види ракетите сега, защото по всяка вероятност ще прекара пътуването в каютата си.
— Странно, че такъв човек е избран да придружава ракетите до Сирия — хладно отбеляза Ким.