Досиетата „Орегон“

Жената написа, че не е сигурна, после се отпусна на леглото. Водата на дюшека стигаше до раменете й, но тя, изглежда, не я забелязваше или просто вече нямаше сили да направи нещо. Хуан почука с фенерчето си по корпуса, за да я стресне и да я накара да стане. Тя отвори очи, но почти не му обърна внимание. Явно изпадаше в безсъзнание. Той почука още веднъж и жената отново допълзя до илюминатора. Очите й бяха изцъклени, зъбите й тракаха. Кабрило не можеше да я измъкне сам, а след пет минути тя вероятно щеше да е в несвяст.

„Как се казвате?“ — написа той.

Тя се вторачи за миг в думите, после каза нещо, но Хуан не можа да го разбере. Разклати плочата за писане, за да й напомни по какъв начин общуват. След няколко секунди напрегнато съсредоточаване жената написа „Тори“.

„Тори, трябва да останеш будна!!! Заспиш ли, ще умреш. Има ли някъде малка стая, в която можеш да се затвориш, с външна врата?“ Страхуваше се, че съзнанието й твърде замъглено, за да разбере въпроса, но раменете й изведнъж се изправиха. Тори стисна зъби, кимна и започна да пише. Усилието й отне четири минути според хронометъра „Конкорд“ от неръждаема стомана на Кабрило, защото изтриваше някои думи и започваше отново.

Най-после тя вдигна тетрадката до илюминатора. Буквите бяха криви, сякаш бяха на малко дете, което за пръв път се опитва да пише. „Вратата на задния ляв борд горе води към стълбище, което може да се затвори“. Кабрило загуби още една ценна минута, докато разшифроваше нечетливите драсканици. После написа:

„Отиди там и се затвори вътре. Не излизай, каквото и да стане. Имай ми доверие“.

Тори кимна. Стоеше в дълбоката до колене вода. На лицето й се изписа агония. Ледените пръсти на студа вцепеняваха мускулите й и парализираха мозъка й. Тя залитна, загуби равновесие, посегна да се хване за нещо и падна. Ако можеше да се промъкне през илюминатора, Хуан щеше да я вдигне на ръце. Но можеше единствено да гледа безпомощно. Тори бавно се изправи. Цялата беше мокра. Тръгна към вратата, без да поглежда назад. Движеше се сковано — като зомби във филм на ужасите.

Щом Тори излезе от каютата, Кабрило заплува да намери вратата, която беше описала. Видя четирима други водолази, които вече прикрепяха въжетата към кнехтовете на кърмата на „Авалон“. Бяха запалили подводни прожектори и работеха сръчно на яркия им блясък. Корабът вече беше на трийсет метра дълбочина. Дори крановете да не можеха да го извадят, завързването му за „Орегон“ нямаше да му позволи да потъне още.

Проблемът вече не беше дълбочината, а издръжливостта на Тори.

Хуан и екипажът му не знаеха, че отзад и отпред „Авалон“ има големи трюмове, простиращи се от най-широката част до главната палуба и почти по цялата ширина на кораба. Бяха останали сухи благодарение на херметично затворените люкове и сервоконтролираните отвори на вентилационната система. Непроницаемостта им беше помогнала на „Авалон“ да не падне като камък на дъното. Докато Кабрило разглеждаше вратата, единият плътно затворен отдушник започна да се огъва под увеличаващото се налягане на водата във вентилационните шахти отзад. От цепнатината между два отвора струеше вода и падаше като ситна мъгла в отсрещната страна на трюма. Пролуката между металните рамки на отворите беше тясна, но с всяка секунда процепът се разширяваше и беше само въпрос на време вътре да нахлуе истински водопад.

Кабрило огледа вратата. Беше солидна, с външни панти. Той махна стоманената скоба, сложена, за да не може никой да избяга в началото на атаката, но налягането на водата не му позволи да я отвори. За да го направи, трябваше да изравни налягането от двете страни. Това означаваше да наводни преддверието от другата страна, където трябваше да дойде Тори. Водата вече я заливаше, но Хуан щеше да я измъкне и да й даде да диша от резервната бутилка.

Махна на водолазите и написа на плочата какво му трябва. В шлема на единия водолаз имаше вградена комуникационна система, която му позволяваше да разговаря с „Орегон“. Кабрило зачака: чакаше и Тори, и доставката от кораба. Чакането му се стори безкрайно, а когато кошът с инструментите и водолазната екипировка дойде, а Тори все още не се появяваше, Хуан започна да се опасява от най-лошото.

Тя очевидно беше зле. Не беше приятно да видиш труповете на приятелите си из коридорите. А сто на сто я стресираше и фактът, че е затворена на десетки метри под повърхността на океана и корабът продължава да потъва. Беше изумително, че не е полудяла още преди дни. Със сигурност беше уплашена, премръзнала и мокра до кости. Имаше ли сили да стигне до преддверието и да си спомни, че трябва да го изолира херметично от останалата част на „Авалон“?

Хуан се съмняваше, но нямаше какво да направи. Ако разбиеха вратата, корабът щеше да се наводни и Тори щеше да се удави много преди да успеят да влязат и да й подадат въздух. Не, можеше да постигнат резултат единствено с плана, който беше измислил преди малко.

Кабрило почука с фенерчето си по стоманата и след мъничко му се стори, че чува нещо. Той смъкна качулката си и долепи ухо до вратата.

Да, това несъмнено беше отговорът й. Две почуквания. Тори беше успяла.

Хуан бръкна в коша с инструментите, които беше поискал от „Орегон“, и първо провери дали резервните акваланги са в изправност. След това взе бормашината, захранвана с две бутилки сгъстен въздух, поставени в телената клетка и прикрепени към дълъг маркуч. Върхът на свредлото беше специално закален, а и създадените от кислородните бутилки обороти в минута можеха да срежат вратата за секунди. Кабрило се огледа. Водолазите на кърмата вече бяха прикрепили кабела към „Авалон“. Двама отидоха да помогнат на работниците на носа, а други двама се гмурнаха при него.

Хуан опря гръб на тежкия кош, допря свредлото в долната част на вратата и натисна копчето. Пронизителният вой беше като на зъболекарска машина, проникваща в особено болезнена кухина, болката беше заслепяваща. Той обаче не й обърна внимание. Под свредлото се лющеха сребристи стружки. След секунди дупката беше пробита и Кабрило внимателно извади свредлото. Вода повлече част от стружките в кораба. Хуан не знаеше колко голямо е преддверието и не можеше да гадае за колко време ще се напълни. Можеше само да чака, докато налягането се изравни, за да отвори вратата.

Почука с металния лост, за да съобщи на Тори, че е до нея. Отговорът й беше мигновен и гневен: не бе очаквала, че ще я спасява по този начин.

След четири минути Кабрило бутна вратата с лоста, но не можа да я отвори. Наложи се да пробие още две дупки и да опита отново, но резултатът беше същият. Той се приготви да направи още няколко дупки, за да ускори спасителната операция, но изведнъж…

Изведнъж някъде пред надстройката внезапно изригна поток мехури. Отворът за вентилацията в трюма отпред беше поддал и в „Авалон“ се изливаха хиляди литри вода. Шестимата водолази, които работеха на носа, се появиха до ниския широк комин, проправяха си път във вихрушката от мехури и прииждащата вода. Единият прокара пръст през гърлото си веднага щом се озова в кръга светлина, струящ от подводните прожектори. Това беше знак, че не са довършили прикрепянето на всичките въжета.

След миг носът започна да потъва и корабът се наклони ляво на борд. „Авалон“ се държеше за „Орегон“ с три въжета — две отзад и едно отпред. За няколко минути корабът сякаш се стабилизира, но ъгълът, под който се беше наклонил, позволи на водата да влезе и през други места. Кранистите на „Орегон“ храбро се опитваха да задържат в равновесие „Авалон“ колкото е възможно по-дълго, но щяха да загубят битката.

В първите трескави секунди Кабрило се беше отдалечил от корпуса, но после бързо се върна при вратата. Кошът с инструментите се беше плъзнал чак до шпигата. Той направи знак на единия от хората си да му го донесе и задърпа неотстъпчивия люк.

Тори сигурно беше политнала назад в преддверието, когато корабът се беше наклонил, а това означаваше, че ще трябва да гази във водата, докато Хуан отвори вратата. Надпреварата с времето се беше ускорила.