Бяла смърт

Мечката обърна, бавно потегли към брега и щом го наближиха, скочи в дълбоката до кръста вода. Завърза въже за подпората на плъзгача, преметна другия край през рамо и извлече самолета до брега. Завърза въжето за един пън, после помогна на останалите да свалят един голям вързоп и няколко по-малки. Разопаковаха големия и с помощта на пълната с въглероден двуокис бутилка бързо надуха гумената лодка. Мечката гледаше с интерес, с ръце на кръста, как Райън изпробва безшумния захранван от акумулатор външен двигател.

— Ще се върна утре — каза той. — Ако ви потрябвам, потърсете ме по радиото. Пазете си задниците.

Самолетът се отдалечи от брега, издигна се във въздуха и пое в посоката, от която бе дошъл. Тери отиде при Райън и Мърсър, които проверяваха багажа. Мърсър разви блокче С–4, провери детонаторите и се усмихна.

— Също като в доброто старо време.

— Сигурен ли си, че ще го направиш, Чък?

— Говориш с човек, който потопи исландски китоловен кораб на практика самичък.

— Това беше преди години. Доста пораснахме оттогава.

Мърсър огледа един от детонаторите и каза:

— Не е нужна много енергия, за да натиснеш бутона. Трябва да им го върна на тия копелета заради кораба ни.

Не беше на себе си от ярост, откакто научи, че корабите на „Океанус“ са били обслужвани от същите докове на Шетландските острови, в които вероятно бе саботиран „Морски страж“.

— Да не забравяме и Джош — каза Райън.

— Не съм забравила Джош. Сигурен ли си обаче, че няма друг начин? — попита Тери.

— Няма — отвърна Райън. — Ще се наложи да играем грубо.

— Не споря за нуждата от действие, а за начина. Ами хората на Бен? Рискувате живота им.

— Не можем да се отклоняваме от основната си цел. От наши източници от екипа на сенатор Греъм знаем, че „Океанус“ са продължили експериментите, които са били прекратени в Нова Зеландия. Трябва да спрем това изчадие, преди да бъде пуснато на свобода.

— Изчадие?! Плашиш ме, Маркъс. Стига си говорил като библейски пророк.

Лицето на Райън пламна, но той се овладя.

— Нямам намерение да жертвам хората на Бен. „Океанус“ ще е прекалено зает да се справя с малките ни подаръчета, за да предприеме каквото и да било. Освен това ще се обадим на властите веднага щом свършим тук.

— Достатъчни са само няколко изстрела, за да убият близките на Бен. Защо не повикаме помощ още сега?

— Защото това ще отнеме време, с което не разполагаме. Става въпрос за издирвания и получаване на разрешение. Селяните ще са мъртви, докато полицията се накани да провери за какво става дума. — Райън замълча за момент. — Не забравяй, опитах се да привлека НАМПД, но Остин отказа.

Тери прехапа безпомощно устна. Беше много лоялна към Райън, но това не означаваше, че е и безкритична.

— Не замесвай Кърт. Ако не беше той, щеше да нагъваш сардини в някоя датска килия.

Райън й се усмихна ослепително.

— Права си. Грешката е моя. Но все пак има достатъчно време да се обадим на Мечката да се върне и да те прибере.

— Не си познал, Райън.

Мърсър бе приключил с оправянето на раниците. Препаса един кобур и подаде втори на Райън. Тери отказа да вземе оръжие. Събраха багажа в лодката, избутаха я във водата и пуснаха двигателя. Той заработи с тихо бръмчене и ги понесе по езерото с не много висока, но все пак задоволителна скорост. Следваха плътно бреговата линия дори след като влязоха по тесния канал в по-голямото езеро.

Райън се ориентираше по топографската карта и описанията на Бен. В един момент спря лодката и насочи бинокъла към отсрещния бряг. Различаваше кея и няколко лодки, но не и сграда, отговаряща на описанието на Найтхоук.

— Странна работа, не виждам никакъв купол. Бен каза, че се издигал над дърветата.

— Какво ще правим? — попита Тери.

— Ще идем до селото на Бен и ще изчакаме там. После ще пресечем езерото, ще оставим визитките си там, където ще са най-полезни, и ще нагласим часовниците им за утре преди обед, когато ще се намираме далеч оттук.

Отново потеглиха. Слънцето вече се спускаше зад дърветата, когато видяха поляната и десетината къщи на селото. Цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от слабото шумолене на дърветата и плясъка на вълните. Спряха на петдесетина метра от брега и един по един провериха селото с очилата за нощно виждане. Не различиха нищо, продължиха право към него, изтеглиха лодката и слязоха на сушата.

Райън бе предпазлив и настоя да проверят къщите и магазина. Селото бе опустяло, точно както го описваше Бен. Седнаха да похапнат. Когато приключиха, тъмнината бе пълна, като се изключеха синьо-черните отблясъци на езерото и ярките светлини от отсрещната страна. Спаха на смени. Към полунощ станаха и се приготвиха да потеглят. Спуснаха лодката във водата и включиха двигателя.

Някъде по средата на езерото Райън възкликна:

— Господи!

Небето пред тях светеше. Райън подаде бинокъла на Тери, но дори и с просто око тя можеше да различи слабо осветената зеленикавосиня постройка, която се издигаше над дърветата. Приличаше на извънземна.

Райън каза на Мърсър да отбие встрани. Щом стигнаха брега, издърпаха лодката, натрупаха отгоре й клони и продължиха към кея пеша. На стотина метра от него завиха към сушата и излязоха на пътя, по който Бен и Джош бяха стигнали до хангара. Калните коловози, за които бе говорил Бен, вече бяха изравнени и асфалтирани.

Търсеха точно определена сграда и я откриха — постройка, от която се разнасяше бръмченето на помпи. Мърсър бързо се справи с ключалките и влязоха.

От единия до другия край на сградата бяха подредени големи стъклени резервоари; и във въздуха се носеше тежката миризма на риба и шум на двигатели. Помещението бе полутъмно, но зад стъклата можеха да се различат големите бледи сенки. Мърсър веднага почна работа. Постави блокчета С–4 на стратегически места, като закрепваше подобния на пластилин експлозив около помпи и електрически проводници, където щеше да нанесе най-големи щети. Останалото залепи за резервоарите.

Работеха бързо — поставиха детонаторите, нагласиха таймерите и след половин час бяха приключили. Единствените хора, които бяха видели, бяха далеко, но Райън нямаше намерение да рискува. Върнаха се до брега на езерото, без да срещнат никого. Ако всичко вървеше според плана, Мечката щеше да ги вземе точно преди голямото „бум“.

За съжаление не всичко вървеше според плана. Като за начало, лодката им я нямаше. Райън реши, че са се объркали в тъмното, и прати Тери и Мърсър да я потърсят надолу по брега, а самият той остана на стража. Когато след пет минути те не се върнаха, тръгна след тях и ги откри — стояха един до друг и гледаха към езерото.

— Намерихте ли я? — попита той.

Отговор не последва. Двамата стояха неподвижно. Щом ги приближи, той разбра защо. Китките им бяха вързани отзад, а на устите им имаше лейкопласт. В следващия миг от храстите изскочиха десетина яки мъже.

Един взе оръжието на Райън, друг включи фенерче. Лъчът освети ръката му. Държеше един от зарядите, които бяха поставили в сградата. Мъжът хвърли експлозива в езерото и насочи лъча към собственото си лице, за да може Райън да види червения като на клоун нос и жестоката му усмивка.

После извади нож с бяло острие и го опра под брадичката на Райън, така че върхът проби кожата му и пусна капчица кръв. След това каза нещо на странен език и прибра ножа в канията.

Поведоха ги към хангара.

31

Остин изучи сателитната снимка с лупата и поклати глава. Плъзна изображението и лупата към Дзавала. След няколко минути взиране помощникът му изсумтя:

— Виждам езеро с поляна и няколко къщи от едната страна. Възможно е да е селото на Найтхоук. От другата страна има кей и няколко лодки, но не и хангар. Може и да е скрит.

— А може и да си разкарваме задниците напразно.

— Няма да ни е за първи път. Погледни го от друга страна — Макс твърди, че това е езерото, а аз съм готов дай доверя и живота си.