Страница 59 из 78
— Ето това е начинът да се справиш с една жена — каза присмехулно и веднага отново стана сериозен. — Мисля, че е време да се размърдаме.
Дзавала вдигна ръка и прочисти гърлото си.
— Мястото е доста сурово. Ако приемем, че открием онези типове без никакъв проблем, какво правим? Просто ще се отбием при тях ли?
Сандекър го изгледа, сякаш въпросът го изненада.
— Имаш някакво предложение?
— Да. Да се обадим ли на Канадската конна полиция?
— Убеден съм, че ще се справите и без тяхната помощ — отвърна Сандекър с крокодилска усмивка. — Имате картбланш.
— Бих предпочел да имам на разположение и полицията — каза Дзавала. — А ако са прекалено заети, един контингент от Специалните части също би свършил работа.
— Не мога да виня Джо, че се колебае — притече се Остин на помощ на партньора си. — Както знаем със семейство Траут, от „Океанус“ първо стрелят и после задават въпроси.
— Много време ще е нужно да се мине през цялата бюрокрация, необходима за включването на канадски военни или полицейски сили. Що се касае до Специалните части, ще ни трябва президентско разрешение да навлезем в канадска територия. Не виждам как можем да го получим.
— В такъв случай бих искал да направя едно предложение — каза Остин и предаде накратко разговора си с Агирес.
Сандекър замислено запафка пурата си.
— Да видим. Искаш да използваш ресурсите на един баск, който може да е, а може и да не е терорист, за да изпълниш мисия на НАМПД в чужда страна?
— Щом не можем да използваме американски морски пехотинци или канадската полиция, той може да се окаже единственото нещо, с което разполагаме.
— Хммм — изсумтя Сандекър. — Може ли да му се има доверие?
— Можем да сме сигурни, че ще направи всичко възможно, за да открие реликвите, които търси. Оттам нататък не мога да кажа нищо, освен да напомня, че на два пъти спаси живота ми.
Сандекър подръпна грижливо подстриганата си брада. Идеята да използват баска се струваше привлекателна за по-нестандартната му половина, но не му се искаше ситуацията да излезе извън контрол. От друга страна, имаше пълно доверие на Остин и екипа му.
— Най-добре да решиш ти — накрая отсече Сандекър.
— Има и още нещо — каза Остин и разказа за внезапното среднощно закриване на изложбата и инцидента със сенатор Греъм.
— Но аз познавам много добре Греъм — каза Сандекър.
— А знаете ли с какво се е занимавал в последно време? — обади се Гън. — Участвал е в комисия, опитваща се да запуши законовите дупки, които биха позволили пускането на генетично модифицирана риба на американския пазар.
— Страхотно съвпадение, нали? — каза Остин. — Особено като се има предвид, че се е връщал от организирано от „Океанус“ парти.
— Да не искате да кажете, че изложбата е била сложен параван за убийците? — попита Сандекър.
— Напълно възможно. Без намесата на Греъм вратичките в закона могат да си останат завинаги отворени.
— Съгласен. Определено има достатъчно партийни продажници, готови да лапнат някой подкуп. — Сандекър никога не бе имал високо мнение за Конгреса.
— „Океанус“ е разчистил сериозно препятствие — каза Остин. — Мисля, че са на път да направят своя ход.
Сандекър стана, изгледа присъстващите със студените си сини очи и отсече:
— Значи е дошло времето за нашия ход.
След срещата Остин се върна в кабинета си и намери съобщение от капитана на изследователския кораб на НАМПД „Уилям Бийб“, който работеше заедно с датчаните на Фарьорските острови. „Обадете се незабавно“ — гласеше съобщението. Следваше телефонен номер.
— Реших, че ще искате да знаете — каза капитанът, когато Остин се свърза с него. — Имаше инцидент. Изследователски кораб, на който работеше някакъв датски учен, Йоргенсен, се взривил. Изгубили осем души, в това число и професора.
Остин бе забравил за плановете на Йоргенсен да продължи проучванията си в съседство с рибарника на „Океанус“. Сега си припомни как го бе предупредил да внимава.
— Благодаря, капитане. Някаква представа каква е причината за експлозията?
— Единствената оцеляла спомена нещо за хеликоптер в района непосредствено преди взрива, но не му обърнала внимание. Всъщност именно тя предложи да ви се обадим. Явно е била на борда като гостенка на професора. Казва се Пиа, не си спомням фамилното й име.
— Познавам я. Как е тя?
— Няколко счупвания и изгаряния, но докторите смятат, че ще се справи. Изглежда здрава дама.
— Да, такава е. Бихте ли й предали едно съобщение?
— Разбира се.
— Кажете й, че ще намина да я видя веднага щом се почувства по-добре.
— Щей предам.
Остин благодари, затвори и стисна зъби. Синьо-зелените му очи бяха станали твърди като топаз. Мислеше си за конската усмивка на Йоргенсен и добрината на Пиа. Баркър, Тунук или както там се казваше, бе направил грешката на живота си. С убийството на професора и нараняването на Пиа нещата ставаха лични.
30
Едномоторният хидроплан летеше ниско и изглеждаше като играчка на фона на безкрайната канадска пустош. Тери Уелд седеше до пилота.
Първата част от полета премина в ужас и стискане на палци до последно, понеже й се струваше, че върховете на дърветата всеки миг ще разпорят фюзелажа. Не я успокояваха особено и двата мъхнати зара, окачени в пилотската кабина за късмет. Но след като полетът продължи съвсем гладко, реши, че пилотът — огромен побелял мъж с подходящия прякор Мечката — все пак знае какво точно прави.
— Не идвам насам много често. Прекалено е далеч за повечето „спортисти“, които идват на лов и риболов. Тяхната представа за понасяне на лишения е да стоят в хижа с вътрешен водопровод — надвика Мечката шума на двигателя и посочи през предното стъкло еднообразния терен. — Наближаваме Огледалното езеро. Всъщност това са две езера, свързани с тесен канал. Местните му викат Близнаците, макар едното да е по-голямо от другото. Ще се отбием до Малкия близнак за няколко минути.
— Виждам единствено дървета и само дървета — обади се Маркъс Райън, който седеше зад пилота.
— Да, човек само дървета среща в тоя край — каза Мечката с бодра усмивка и се обърна да види дали Тери е схванала шегата за сметка на Райън. Тя се усмихна палаво, но всъщност изобщо ней беше до шеги. Щеше да се чувства много по-уверена, ако Бен Найтхоук бе с тях. Никой обаче не отговаряше на телефонните обаждания в квартирата му. Искаше да продължи да го търси, но Маркъс я бе накарал да побързат.
— Можеш да се откажеш, ако искаш. Двамата с Чък можем да идем сами, но трябва да действаме бързо, защото ни чака самолет — беше й казал. Тери едва успя да си събере багажа, преди Райън да мине да я вземе. След това се качиха в служебния самолет на SOS заедно с Чък Мърсър, бившия първи помощник-капитан на „Морски страж“. Останал без кораб, Мърсър жадуваше за действие.
Тери щеше да е по-ентусиазирана, ако не мислеше, че Райън изработва стратегията си в движение. Знаеше накъде да се насочи благодарение на информацията от Бен. Индианецът им бе казал името и мястото на езерото. Пак той им бе дал името на Мечката.
Местният пилот се занимавал навремето с контрабанда на дрога и бил известен като човек, който работи, без да задава въпроси, стига парите да са достатъчно. Дори не мигна, когато Маркъс му надрънка врели-некипели за снимането на документален филм за местната култура и желанието си да наблюдава селото на Бен, без да бъде забелязан.
Обикновено Мечката бе дискретен, но животът в среда, в която всички знаеха за миналото му, го бе направил нехаен. Беше споменал, че ще работи за SOS, докато зареждаше самолета. Нямаше как да знае, че го подслушват, нито пък че зложелателни очи гледат как самолетът му излита и се насочва към вътрешността.
Езерото се появи неочаквано. Изведнъж Тери видя водата — блестеше под косите лъчи на следобедното слънце. Секунди по-късно самолетът се спусна надолу, сякаш бе попаднал във въздушна яма. Тери усети как сърцето й се качва в гърлото, но после самолетът изравни и започна да се спуска под по-плавен ъгъл. Плъзгачите докоснаха повърхността на езерото и самолетът бързо забави скорост.