Бяла смърт

Гамей зяпна Гън, сякаш му бяха поникнали рога.

— Защо му е на някого да рискува измирането на цели видове? Това е ужасно!

— Не за всеки — поклати глава Гън.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сандекър.

— Че рибата ще изчезне отморете, но не и от рибарниците на „Океанус“. Компанията се е сдобила с международни патенти за генетичните промени. Видовете биха могли да се запазят в ДНК банките на „Океанус“.

— Много хитро, Руди — каза Сандекър. — Така „Океанус“ ще си осигури монопол върху един от основните източници на протеини в света.

— Монопол, който ще носи милиарди долари — отбеляза Пол.

— Много повече — и не в смисъл на пари — каза Сандекър.

— Рибните протеини са основен хранителен продукт за голяма част от света. А храната е власт.

— Това обяснява защо „Океанус“ толкова лесно скача на бой — обади се Остин. — Ако се разчуе, че са на път да опразнят океаните, враждебното обществено мнение ще ги съсипе.

— Хитро — каза Гън. — Установяваш люпилни за генетично модифицирана риба по целия свят. В състояние си да я пуснеш в основните рибодобивни райони за нула време.

— А и не ти трябват много риби — допълни Гамей. — Всеки мъжки екземпляр може да оплоди десетки женски. Бих искала обаче да отбележа, че в пускането на риби в морето няма нищо незаконно.

— Но са отговорни за загубата на два кораба и смъртта на няколко души, докато са се опитвали да опазят мръсната си тайна — каза Остин. — Държат в плен цяло индианско село. Последния път, когато правих справка със закона, убийството и отвличането бяха престъпления.

— Но тъй като първо трябва да докажем, че убийствата и останалите престъпления са дело на „Океанус“, ще се наложи да действаме внимателно — каза Сандекър. — Не можем да използваме обичайните канали. Дори канадското правителство не бива да знае за действията ни. „Океанус“ може да използва срещу нас силата на закона. Специалният отряд бе сформиран за изпълняването на мисии далеч от погледа на официалните власти, така че е идеалното средство за осъществяването на плана ни.

— Не знаех, че имаме план — обади се Дзавала.

— На мен ми се струва очевиден — каза адмиралът. — Пращаме „Океанус“ и гадния му замисъл на дъното, както се прави с пирати. Разбирам, че няма да е лесно. Възможно е семейството и роднините на Найтхоук да бъдат изложени на риск. Фактът, че внезапно сме се озовали на сцената, може да ги накара да се разбързат.

— Има и друг фактор, който трябва да имаме предвид — каза Остин. — Маркъс Райън е твърдо решен да въвлече и SOS. Това може да компрометира плана ни и да изложи пленниците на съвсем истинска опасност.

— Е, тогава е ясно — каза Сандекър. — Действаме незабавно. Трябва да ударим в сърцето им, в онази база в канадската гора. Кърт, онзи индианец спомена ли къде се намира селото?

— Райън го държеше изкъсо. Бен като че ли е изчезнал, но ще продължа да се опитвам да го открия.

— Не можем да чакаме толкова дълго. — Сандекър се обърна към един развлечено изглеждащ мъж, който се бе вмъкнал безшумно в стаята по време на дискусията и се бе настанил в ъгъла. — Хайрам, имаш ли нещо за нас?

Хайрам Йегър бе директорът на огромната компютърна мрежа, която покриваше целия десети етаж на сградата на НАМПД. Центърът обработваше и съхраняваше най-голямото количество дигитални данни за океаните, събирани някога под един покрив. Мозъкът зад това невероятно изложение на информационна техника бе облечен в обичайната си униформа — джинси „Левис“ и яке върху чисто бяла тениска. Краката му бяха натъпкани в каубойски ботуши, които изглеждаха тъй, сякаш са изминали пътя от Тексас дотук пеша. Дългата му коса бе вързана на опашка, а сивите му очи се взираха в света през дебели очила в телени рамки.

— Руди ме помоли да видя дали Макс може да събере списък с места, където рибата е намаляла внезапно, и да провери дали наблизо няма фабрики за обработка на риба или рибарници.

— Искаш да се преместим в изчислителния център ли? — попита Сандекър.

Момчешкото лице на Йегър светна от вълнение.

— Останете си тук. Тъкмо ще видите демонстрация на Преносима Макс.

Сандекър се намръщи. Изгаряше от нетърпение да задейства войската си и не се интересуваше от експериментите на Йегър, а единствено от резултатите. Но уважението му към компютърния гений се прояви със същото нехарактерно търпение, с което позволяваше на Йегър да пренебрегва изискванията към облеклото в НАМПД.

Йегър свърза един лаптоп с различни контакти и с видеоекрана и натисна копчето за включване. Всеки, който би очаквал обикновена презентация, просто не познаваше Хайрам Йегър. На екрана се появи изображение на жена. Очите й бяха топазени, кестенявата й коса блестеше, а раменете й бяха оголени до първия намек за гърди.

Трудно бе да се повярва, че привлекателната жена на екрана е изкуствен интелект, крайният продукт на един невъобразимо сложен компютърен проект. Йегър бе записал своя глас, бе го променил, за да му придаде женски тембър, и бе вкарал в системата лицето на съпругата си, която бе доста известна актриса. Самата Макс бе точно толкова раздразнителна и капризна, колкото и половинката й.

Когато работеше в изчислителния център, Йегър седеше зад една огромна конзола, а Макс се прожектираше на огромен триизмерен монитор.

— При наличието на Преносимата Макс не е нужно да ходиш до центъра. Лаптопът се свързва с централния компютър, така че мога да я нося със себе си, където реша. Нали така, Макс?

При обичайни обстоятелства Макс реагираше на началния въпрос с ослепителна усмивка, но този път изглеждаше така, сякаш току-що е смукала лимон. Йегър провери връзката и опита отново.

— Макс? Добре ли си?

Очите погледнаха към долната част на екрана.

— Чувствам се доста… плоска.

— Изглеждаш доста добре оттук — каза Йегър.

— Добре?

— Не — изглеждаш великолепно!

Търпението на Сандекър свърши.

— Може би трябва да изпратиш на младата дама букет рози.

— При мен това винаги действа — обади се Дзавала.

Сандекър го изгледа изпепеляващо.

— Благодаря, че споделяш с нас изключително богатия си опит на експерт, Джо. Убеден съм, че можеш да го отразиш в мемоарите си. Хайрам, би ли минал направо към въпроса, ако обичаш?

Макс се усмихна.

— Здравейте, адмирал Сандекър.

— Здрасти, Макс. Хайрам е прав, че изглеждаш великолепно. Но си мисля, че трябва да прекратим този експеримент с Преносимата Макс. Занапред ще те посещаваме в изчислителния център.

— Благодаря за разбирането, господин адмирал. С какво мога да ви бъда полезна?

— Моля, покажи данните, които поиска Хайрам.

Лицето моментално изчезна. Вместо него се появи карта на света. Гласът на Макс заговори на заден план:

— Тази карта показва местата на рязко намаляване на количеството риба в близост до рибни предприятия. Мога да ви дам конкретни данни за всяко от тях.

— Засега не си прави труда. Покажи ни само предприятията, които са собственост на „Океанус“.

Някои от кръговете изчезнаха, но значителна част останаха да светят.

— А сега се насочи към Канада — каза Сандекър.

Картината се увеличи и показа Кейп Бретан.

— Бинго! — обади се Пол Траут. — Точно там двамата с Гамей имахме вземане-даване с „Океанус“.

— Макс, би ли начертала права линия от това място до най-близкото езеро в Северна Канада? — обади се Остин.

На картата се появи линия, свързваща фабриката с вътрешността, но езерото беше прекалено малко и прекалено близко до цивилизацията. След няколко опита Макс свърза крайбрежното предприятие с единственото езеро, което изглеждаше достатъчно голямо и отдалечено, за да съответства на описанието на Найтхоук.

— Можем да направим сателитни снимки на мястото, но инстинктът ми подсказва, че не грешим — каза Остин.

— Благодаря, Макс. Можеш да се изключиш — каза Сандекър.

Екранът почерня. Сандекър, който очевидно бе доволен от себе си, се обърна към Дзавала.