Бяла смърт

— Много добре, благодарение на бдителността на хората ви.

— Значи не се сърдите, че ви следих?

— В никакъв случай. Но не бих желал това да ви се превръща в навик.

— Разбирам. — Агирес замълча и се замисли за нещо. — Мога ли да приема, че нападателите ви са били от „Океанус“?

— Изглежда напълно основателно заключение. Приличаха на хората от охраната, с които се сблъсках в рибарника на Фарьорските острови.

— Значи от „Океанус“ са се помъчили да ви убият два пъти. Внимавайте, приятелю, могат да опитат отново.

— Вече опитаха.

Агирес не се поинтересува от подробностите — личеше си, че умът му е зает с други неща. Той стана от стола си и закрачи из стаята, стиснал ръкописа на Блекторн. Накрая навъсено изсумтя:

— Хората тук не трябва да научават за този материал. Без реликвите испанското правителство няма да има стимул да работи в полза на автономия на баските. Но това надхвърля политическите въпроси. Аз провалих прародителя си Диего с неспособността си да открия реликвите.

— Възможно е все още да има начин.

Агирес спря да обикаля и прониза Остин с погледа си.

— Какво имате предвид?

— И двамата имаме интерес да изправим „Океанус“ до стената. Нека поговорим за това, като имаме предвид, както сам се изразихте преди малко, взаимните си интереси.

Агирес вдигна гъстите си вежди, но лицето му си остана непроницаемо. След това отиде до барчето и извади две малки чаши и бутилка зеленикавожълто питие. Наля и подаде едната чаша на Остин — той разпозна характерния аромат на изара.

Час по-късно Остин се пъхна зад волана на колата си. Питаше се дали не е сключил сделка, която няма да му дава мира, но все пак се довери на инстинктите си — а за момента можеше да направи единствено това. Усещаше, че Агирес е неискрен, но принципен, и тъй като двамата споделяха една и съща цел, щеше да е глупаво да го изгуби като съюзник.

Провери телефона си. Имаше две пропуснати обаждания. Първото бе от Траут. Изпита облекчение. От съвместната им работа в Специалния отряд знаеше, че Пол и Гамей са в състояние да се погрижат за себе си, но същевременно бяха тръгнали да търсят „Океанус“, без да подозират колко опасна може да се окаже мисията им.

Обади се на Гамей. С Пол се бяха върнали от Канада преди няколко часа и сега бяха в централата на НАМПД при Дзавала, който в момента им съобщаваше новините.

— Успяхте ли да влезете във фабриката? — попита Остин.

— Не, но за сметка на това се сблъскахме с неколцина от хората им — отвърна Гамей.

Небрежният й тон бе малко пресилен.

— От личен опит научих, че когато се сблъскаш с „Океанус“, той също те блъска в отговор. Добре ли сте?

— Добре сме. Леко мозъчно сътресение за мен и счупена китка за Пол. Порязванията и цицините заздравяват бързо.

Остин тихо изруга. Яд го беше, че е изложил партньорите си на такава опасност.

— Не знаех с какво се заемам. Съжалявам.

— Недей. Ти просто ни помоли да се опитаме да научим нещо за „Океанус“. Наше си беше решението да летим до Канада и да си пъхаме носа, където не ни е работа. Все пак разходката си заслужаваше. Иначе нямаше да научим за дяволската риба.

Единствената дяволска риба, за която бе чувал Остин, бе мантата, или морският дявол.

— Сигурна ли си, че се възстановяваш от мозъчното сътресение?

— Никога не съм била с по-ясно съзнание, Кърт. През всичките си години като морски биолог никога не се бях сблъсквала с подобно нещо. Пол го нарича „бяла смърт“.

Остин го побиха тръпки — спомни си кратката среща с голямото зъбато същество в резервоара на „Океанус“.

— Ще ми разкажете, като дойда.

Прекъсна, набра номера на Гън и като спести обичайната размяна на любезности, каза само:

— Здрасти, Руди. Мисля, че е време да се срещнем със Сандекър.

29

Огромният видеоекран в конферентната зала светна за миг в синьо, след което се появи образ. В мрежата проблеснаха сребристобели люспи и гласът на Майк Нийл извика: „Стойте настрана!“ Последва размазано изображение на мятащата се по палубата риба и близък кадър на зъбатата паст, прехапваща на две дървена дръжка. На заден план се чуваха изумените възгласи на двамата Траут.

Пол Траут натисна дистанционното и картината замръзна. Лампите светнаха отново.

— Май „Челюсти“ имат сериозна конкуренция — разнесе се отсечен властен глас.

Гласът бе на адмирал Джеймс Сандекър, движещата сила зад НАМПД. Главата му се губеше в теменужения облак от дебелата пура в ръката му.

— Това нещо на екрана няма равно на себе си, господин адмирал — каза Гамей. — Голямата бяла акула напада, когато е гладна или е в опасност. Докато това създание е по-скоро като Мики Ножа — чисто зло.

Сандекър пусна нов облак дим и огледа присъстващите.

— Е, след като предизвикахте вниманието ми с най-късометражния филм за чудовища на света, бъдете така добри да ми кажете какво става, по дяволите, и какво общо има това чудо на екрана с китката на Пол.

Гамей и Пол разказаха за канадското си приключение — от посещението в рибната фабрика на „Океанус“ до разговора с генетиците в „Макгил“.

— Фредерик Баркър ли казахте? — прекъсна ги Остин.

— Да — отвърна Гамей. — Да не би да го познаваш?

— Не много отблизо. Снощи хората му се опитаха да ме убият.

Остин набързо разказа за срещата си с Баркър и за лудата надпревара с кучешки шейни из мемориалния комплекс.

— Браво, Кърт. Предизвиканата от теб бъркотия в движението се появи на първа страница на „Уошингтън Поуст“. — Сандекър замълча замислено. — Да видим дали съм разбрал историята до момента. Смятате, че „Океанус“ е режисирал потъването на двата кораба във водите на Фарьорските острови, за да отвлече вниманието от таен проект, ръководен от въпросния Баркър, свързан с отглеждането на риба мутант. — Той посочи екрана. — Риба, подобна на видяната от Пол и Гамей в Канада. И хората от разбойническо ескимоско племе са се опитали да те убият на островите, в Копенхаген и във Вашингтон.

— Звучи невероятно, когато го чуеш от друга уста. — Остин поклати глава.

— И барон Мюнхаузен не би се справил по-добре. За твой късмет, Пол и Гамей потвърдиха съществуването на ескимосите убийци. — Сандекър се обърна към Гън. — Какви изводи направи от тази фантастична история, Руди?

— Преди да отговоря, искам да попитам Гамей какво би се случило, ако тези изкуствено мутирали суперриби се озоват в морето и започнат да се размножават.

— Според колегата на Баркър доктор Трокмортън при достатъчно количество ще създадат биологична бомба — газа Гамей. — В състояние са да изместят естествените видове в рамките само на няколко поколения.

— И какъв е проблемът? — запита Сандекър, приел ролята на адвокат на дявола. — Рибарите ще са принудени да ловят по-малко и по-едри парчета, вместо повече и по-дребни.

— Така е, но не знаем достатъчно за дългосрочните ефекти. Какво ще стане, ако тези франкенриби имат някакво свойство, което ги прави негодни за консумация? Ако се появи някакъв непредвиден мутант? Ако потомството на суперрибите не е в състояние да оцелее в естествени условия? Тогава няма да имаме нито естествени видове, нито мутанти. Екосистемата в океана ще се наруши. Рибарите, занимаващите се с обработка на рибата и търговците по цял свят ще останат без работа. Това ще рефлектира върху цели общества, за които рибата е основна храна. Индустриалните държави също ще бъдат засегнати.

— Доста мрачна прогноза — отбеляза Сандекър.

— При това твърденията ми са консервативни. Има много неизвестни. Знаем, че над двадесет и пет вида риба са обект на генетично модифициране. Изпускането им в морето може да се окаже трагедия с невъобразими размери.

— Приемаме, че онова чудовище е избягало от лабораторията — каза Руди. — А ако предположим, че то и други като него са били пуснати преднамерено?