Бяла смърт

— Може и да се наложи да го направиш. — Остин си погледна часовника. — Самолетът ни ще е готов след два часа. По-добре да си оправим багажа.

— Аз съм лесен — не съм разопаковал моя от последното пътуване — каза Дзавала. — Ще се видим на летището.

Щом се прибра, Остин видя мигащата светлина на телефонния секретар. След минута вече говореше с Бен Найтхоук, който му бе оставил телефонен номер.

— Добре, че се обади — каза Найтхоук. — Стоях до телефона с надеждата да звъннеш.

— Опитах се на няколко пъти да се свържа с теб.

— Съжалявам, че се държах като мижитурка. Онзи тип щеше да ме убие, ако не се беше намесил. Отидох при едни приятелчета. Самосъжалявах се. Когато се прибрах, имах съобщение от Тери. Казва, че SOS тръгват на своя глава. Предполагам, че Райън е взел и нея.

— Пълни идиоти. Това си е чисто самоубийство.

— И аз така мисля. Страхувам се и за семейството си. Трябва да ги спрем.

— С удоволствие бих опитал, но се нуждая от помощта ти.

— Имаш я.

— След колко време можеш да тръгнеш?

— Когато поискаш.

— Какво ще кажеш за веднага? Ще те взема по пътя към летището.

— Ще те чакам.

След като излезе от сградата на НАМПД, Дзавала подкара своя корвет модел 1961 към дома си в Арлингтън, Вирджиния. Докато горният етаж бе безупречно чист, както всъщност може да се очаква от човек, който ежедневно се занимава с детайли, изискващи микроскопична точност, приземният приличаше на смесица между работилницата на капитан Немо и селска бензиностанция. Беше претъпкан с модели на подводни апарати, металорежещи машинки и купища чертежи, покрити с мазни отпечатъци от пръсти.

Изключение от цялата тази неразбория бе един заключен метален шкаф, в който Дзавала държеше оръжейната си колекция. Технически погледнато той бе инженер, но задълженията му като член на Специалния отряд понякога изискваха и употребата на огнестрелно оръжие. За разлика от Остин, който предпочиташе един допълнително пригоден револвер „Бауен“, Дзавала използваше всичко, което му бе подръка — обикновено със смъртоносна ефективност. Огледа колекцията си, запита се какво ли — с изключение на ядрена бомба — би било ефективно срещу безскрупулна мултинационална организация със собствена частна армия и посегна към пушката „Итака“ модел 37 — основното оръжие, използвано от тюлените във Виетнам. Харесваше му, че с нея може да стреля почти като с автомат.

Грижливо опакова оръжието, прибави щедро количество боеприпаси и скоро пътуваше към летище „Дълес“. Караше със свален гюрук и се наслаждаваше на возенето — знаеше, че ще му е последното с корвета, докато мисията не приключи. Отби до хангара в далечния край на летището — екипът механици правеше последни проверки на машината на НАМПД, — целуна калника на автомобила, каза му едно тъжно „довиждане“ и се качи в самолета.

След малко пристигна Остин, водеше Найтхоук. Запозна го с Дзавала. Младият индианец се огледа, сякаш търсеше нещо.

— Не се безпокой — каза Остин, разбрал неувереността на Найтхоук. — Джо само изглежда като бандит. Иначе знае как да кара самолет.

— Така си е. — Дзавала вдигна очи от планшета. — Минах дистанционния курс. Всичко без кацането.

Последното, което искаше Остин, бе индианецът да си плюе на петите от ужас, така че каза:

— Джо много обича да се майтапи.

— Не ме притесняваше това, а… това ли сме всички? Имам предвид, само ние?

Устните на Дзавала се извиха в усмивка.

— Редовно чуваме подобни неща. — Спомни си скептичната реакция на Бекер, когато двамата с Остин бяха пристигнали да спасят датските моряци. — Започвам да развивам комплекс за малоценност.

— Не сме самоубийствен взвод — каза Остин. — Ще съберем допълнително мускули по пътя. Настанявай се. В онзи термос има кафе. Аз ще помагам на Джо в кабината.

Бързо получиха разрешение за излитане и поеха на север. Със скорост 800 километра в час стигнаха до залива Сейнт Лорънс за малко повече от три часа. Кацнаха на малко крайбрежно летище. Руди Гън бе направил проверка и бе установил, че в района работи изследователски кораб на НАМПД. Минаха без проблеми през митницата и след малко бяха на борда на кораба, който бе дошъл в пристанището. Предварително бе уговорено „Навара“ да ги чака на десет мили навътре в морето.

Когато наближи яхтата, Дзавала я прецени с опитно око и каза:

— Красива е. А и по очертанията й личи, че е и бърза. Но не изглежда достатъчно яка, за да се справи с „Океанус“.

— Почакай и ще видиш — каза Остин с многозначителна усмивка.

„Навара“ изпрати скутер, за да ги вземе. Агирес ги чакаше на палубата. Както обикновено, черната му барета бе килната на главата му под опасен ъгъл. До него стояха двамата мускулести мъже, които бяха ескортирали Остин след спасяването му пред Портата на русалката.

— Приятно ми е да ви видя пак, господин Остин — каза Агирес и се ръкува енергично с Кърт. — Радвам се, че успяхте да дойдете с приятелите си. Това са двамата ми синове, Диего и Пабло.

Остин за първи път видя двамата да се усмихват и едва сега забеляза приликата с баща им. Представи Дзавала и Найтхоук. Междувременно яхтата вече бе потеглила и всички последваха Агирес в големия салон. Агирес им направи знак да се настанят. Появи се стюардът с топли напитки и сандвичи. Агирес се поинтересува как е минало пътуването им и изчака търпеливо да завършат обяда си, преди да вземе дистанционното. С едно натискане на бутона част от стената се плъзна настрани и се видя гигантски екран. При второто натискане на екрана се появи въздушна снимка, на която се виждаше гора и вода.

Найтхоук рязко пое дъх.

— Това е езерото и моето село!

— Използвах координатите, които ми даде господин Остин, и ги въведох в сателит — обясни Агирес. — Все пак съм объркан. Както можете да се убедите, няма и следа от хангара, за който споменавате.

— Имахме същия проблем със сателитните снимки, които разглеждахме — каза Остин. — Но компютърният ни модел показва, че мястото е точно това.

Найтхоук стана, отиде до екрана и посочи един участък от гората в близост до езерото.

— Тук е, сигурен съм. Ето, можете да видите мястото, където са разчистени дърветата, а ето там е кеят. — Объркването му бе очевидно. — Но там, където би трябвало да е хангарът, има само дървета.

— Разкажи ни отново какво видяхте онази нощ — каза Остин.

— Куполът беше огромен, но го видяхме едва след като се появи цепелинът. Повърхността му беше покрита с панели.

— Панели? — повтори Дзавала.

— Да, като на геодезически купол. Като онзи, който построиха за Олимпиадата в Монреал. Стотици панели.

Дзавала кимна и каза:

— Не предполагах, че технологията на адаптивен камуфлаж е напреднала толкова.

— По-скоро говорим за същинска невидимост. — Остин посочи екрана.

— Добро предположение. Адаптивният камуфлаж е нова техника. Повърхността, която искаш да скриеш, се покрива с плоски панели, които усещат околното пространство и променящата се светлина. След това сензорите прожектират върху панелите онова, което са видели. Ако стоиш на земята и гледаш подобно нещо, ще видиш единствено дървета — затова куполът се е слял с гората. Очевидно някой се е сетил и за сателитните снимки. Не е особено трудно върху панелите на покрива да се прожектират върховете на дърветата.

— Джо, така и няма да престанеш да ме изненадваш с тайните си познания. — Остин поклати глава.

— Мисля, че го четох в „Популярна механика“.

— Въпреки това може би разрешихте загадката — каза Агирес. — Нощем панелите, за които спомена господин Дзавала, биха могли да се програмират за разсеяна тъмнина. Господин Найтхоук е успял да види сградата едва след като куполът се е отворил за цепелина. Има и още нещо, което би могло да ви заинтересува: направените по-рано фотографии. — Агирес включи друга въздушна снимка. — Тази е направена вчера. В ъгъла виждате очертанията на малък самолет. Ще увелича тази част.