Бяла смърт

— Господин Глисън ми каза, че останалите ескимоси прогонили киолая, защото били крадци и убийци.

— Правели са онова, което е било нужно, за да оцелеят — каза Баркър.

— Много бих искал да остана, но ще се наложи да ме извините — каза Глисън. — Господин Остин, обадете ми се някой пък и ще поговорим надълго и нашироко.

Когато Глисън си тръгна, Остин се обърна към събеседника си.

— Кажете, доктор Баркър, с какъв точно бизнес се занимава „Океанус“, че се нуждае от услугите на генетик?

Замръзналата усмивка изчезна.

— Стига, Остин. Сами сме и вече не е нужно да разиграваме това представление. Много добре знаете с какво се занимава „Океанус“. Проникнахте във фермата на Фарьорските острови, причинихте куп щети и убихте един от хората ми. Няма да го забравя.

— Гледай ти! — възкликна Остин. — Е, сега вече съм съвсем смаян. Явно ме бъркате с някой друг.

— Не мисля. Датската преса публикува навсякъде снимката ви. Нали се сещате, станахте истински герой в Дания заради спасяването на моряците след онзи сблъсък.

— Сблъсък, устроен от вашата компания — отвърна Остин, отказал се от всякакви опити да се преструва.

— И който щеше да изпълни задачата си, ако не си бяхте напъхали носа, където не трябва. — Мекият и възпитан глас се бе превърнал в ръмжене. — Е, това вече свършва. За последен път се месите в бизнеса ми.

— Във вашия бизнес? Мислех, че сте скромен служител на „Океанус“, доктор Баркър… или да ви наричам Тунук?

Баркър свали очилата си и бледосивите му очи се впериха в Остин. Движещите се цветове танцуваха върху пепелявите му черти като върху екран.

— Не е важно кой съм. Това какво съм има пряка връзка с бъдещето ви. Аз съм твоята смърт. Обърни се.

Остин хвърли поглед през рамо. Зад него стояха двама набити мъже и му препречваха пътя. Бяха затворили вратата, за да не влезе някой неканен гост. Остин се зачуди кое ще му даде по-добър шанс — да блъсне Баркър през витрината или да си пробие път през мъжете към изхода. Тъкмо реши, че не му харесва нито една от възможностите, когато на вратата се почука и вътре надзърна Макдъгъл.

— Здрасти, Кърт. Търся Чарли Глисън. Извинявай за безпокойството.

— Няма проблем — каза Остин. Макдъгъл не бе тежката артилерия, но все пак щеше да свърши работа.

Стражите погледнаха Баркър, който отново си сложи тъмните очила и дари Остин с ледена усмивка.

— До следващата ни среща — каза сухо и тръгна към вратата. Стражите отстъпиха, за да му направят път, и секунда по-късно тримата мъже изчезнаха сред посетителите.

Остин и Макдъгъл не останаха дълго заедно: Мак забеляза някакъв сенатор, който бе приятел на Смитсъновия институт, и се втурна към него с надеждата да изкопчи допълнителни средства. Остин се помота сред останалите гости и когато обявиха, че започват състезанията с кучешки шейни, тръгна обратно към ротондата. Зърна познати кестеняви коси, спускащи се до голи рамене. Тери явно усети погледа му, обърна се и го изгледа яростно. После се усмихна.

— Кърт, каква приятна изненада. — Докато се ръкуваха, го изгледа от глава до пети. — Изглеждаш доста представително в смокинг.

Остин не очакваше такава дружелюбна реакция след размяната на хапливите реплики на излизане от мемориала на Рузвелт.

— Благодаря. Надявам се да не мирише прекалено силно на нафталин.

Тя оправи ревера му, сякаш бяха на танцова забава по случай края на учебната година.

— Всъщност миришеш доста приятно.

— Ти също. Тази цветиста размяна на комплименти означава ли, че сме отново приятели?

— Никога не съм ти била сърдита. Може би по-скоро обезсърчена. — Тери се нацупи, но очите й проблеснаха чувствено.

— Тогава да обявим примирие и да започнем отново.

— С удоволствие — каза тя и огледа тълпата. — Какво те е довело на този прием?

— Същото, което и теб. Сигурен съм, че не ти е убягнало от вниманието, че изложбата е дело на „Океанус“.

— Това е основната причина да сме тук.

Тери кимна към дъното на ротондата, където стоеше Бен Найтхоук. Изглеждаше неловко в черния си смокинг, не знаеше къде да си дене ръцете и пристъпваше нервно от крак на крак. Тери му махна с ръка да се приближи.

— Радвам се да се видим — каза Остин, докато се ръкуваха. — Хубав смокинг.

— Благодаря — без никакъв ентусиазъм отвърна Найтхоук. — Взех го под наем. Много е неудобен, а и… тук не се чувствам в свои води.

— Не се безпокой — каза Остин. — Повечето от редовните посетители на подобни приеми идват единствено заради храната и клюките.

— Бен се съгласи да ме придружи — каза Тери. — Маркъс реши, че може да се сети още нещо, като види изложбата.

— И така ли е?

— Все още не — каза Тери. — А ти? Научи ли нещо?

— Да — с напрегната усмивка отвърна Остин. — Научих, че не се вслушваш в предупрежденията за евентуална опасност.

— Нищо ново — каза Тери, сякаш се опитваше да запази търпение в присъствието на досадно хлапе. Остин издържа предизвикателния й поглед и реши, че си губи времето с опитите си да я накара да размисли.

— Отивам да погледам състезанието с шейни — каза той. — Ще дойдете ли и вие?

— С удоволствие — каза тя и хвана Найтхоук под ръка. — И ние се бяхме запътили натам.

Един от разпоредителите ги насочи. Движението по Медисън Авеню бе спряно, за да могат наблюдателите да пресекат до Пешеходната алея. Нощта беше прекрасна. Осветени от лъчите на прожекторите, кулите от червен пясъчник на Смитсъновия замък ясно се виждаха от другата страна на широката 240 метра тревна площ. В посока към Потомак в нощното небе се издигаше изчистената бяла стрела на монумента на Вашингтон.

Голяма част от откритата тревна площ бе оградена с жълта полицейска лента и ярко осветена от преносими прожектори. Вътре бяха наредени оранжеви пилони във формата на правоъгълник. Наоколо се тълпяха стотици гости в официално вечерно облекло и привлечени от светлините и тълпата минувачи. Виждаха се съвсем малко униформени служители от Националния парк. От другата страна на трасето, където бяха паркирани няколко камиона, се разнасяше звук като от кучкарник по време на хранене. После възбуденото скимтене и лай бяха заглушени от мъжкия глас, който се разнесе от високоговорителите:

— Добре дошли на „Жителите на ледения Север“, дами и господа. Предстои ви да видите най-вълнуващата част на представлението — състезанието с кучешки шейни. Това е нещо повече от обикновено състезание. Участниците, които са от две различни инуитски общности в Канада, ще демонстрират уменията, необходими за оцеляване в Арктика. Ловецът трябва бързо да приближи жертвата си и да използва харпуна си с безупречна точност. Както знаете, по това време на годината във Вашингтон не вали много сняг — водещият направи пауза, докато смехът утихна. — Затова вместо с плазове, шейните на състезателите са с колела. Приятно гледане!

Около камионите се раздвижиха някакви фигури, след което се разделиха на две групи — бутаха две шейни към ограденото пространство. Шейните — яркосиня и огненочервена — спряха една до друга. После изведоха кучетата и ги впрегнаха в ремъците.

Хъскитата се развълнуваха още повече от предстоящото тичане. Лаят се извиси в кресчендо и нетърпеливите кучета опънаха ремъците. Двата отбора от по девет кучета, разделени на четири двойки и един водач, упражняваха огромно количество мускулна сила, когато бяха впрегнати заедно. Макар да бяха сложили спирачките и да държаха ремъците с всички сили, кучкарите едва удържаха шейните на място.

Двама мъже, очевидно водачите, се отделиха от останалите и се настаниха в шейните. Секунда по-късно изстрел оповести началото на състезанието. Кучетата се втурнаха и шейните полетяха напред като ракети. Животните моментално се затичаха с всички сили. Несигурни в тревното трасе, водачите леко намалиха при наближаването на първия завой. Шейните малко поднесоха, но се върнаха в трасето и останаха една до друга до следващия завой, който също бе взет успешно.