Бяла смърт

Остин благодари и тръгна заедно с останалите гости към изложбената зала. Добре осветените витрини бяха пълни с ескимоски произведения на изкуството, гравюри върху кост, оръжия за лов и риболов, хитроумно скроени кожени костюми и ботуши, които биха държали топло на собствениците им и при най-ниските арктически температури, дървени шейни, каяци и китоловни лодки. От пръснатите из залата тонколони се разнасяше печално припяване, съпроводено от ритмични удари на някакъв вид барабан.

Бърборещата тълпа се състоеше от обичайната комбинация от политици, бюрократи и журналисти. Въпреки огромната си важност за целия свят Вашингтон си оставаше малък град и Остин срещна доста познати лица. Тъкмо разговаряше с един историк от Военноморския музей, който беше запален гребец на каяк, когато чу някой да го вика. Ангъс Макдъгъл от Музея на авиацията и космонавтиката си пробиваше път към него през мотаещата се тълпа.

— Ела, Кърт, искам да те запозная с един човек.

Заведе Остин при един достолепно изглеждащ сивокос мъж и го представи като Чарлз Глисън, куратор на изложбата.

— Разказах на Чък, че се интересуваш от ескимосите — каза Макдъгъл.

— Всъщност те предпочитат да бъдат наричани „инуити“, което означава „хората“. „Ескимоси“ е името, дадено им от индианците. То означава „суровоядци“. А името, с което наричали самите себе си, било „накурук“, което означава „добър“ — каза Глисън и се усмихна. — Извинявайте за лекцията. Преподавах много години в колеж и явно професионалното изкривяване понякога надделява.

— Не е нужно да се извинявате — каза Остин. — Винаги съм се радвал на всяка възможност да науча нещо ново.

— Много мило от ваша страна. Имате ли въпроси относно изложбата?

— Питах се за спонсора — каза Остин. Прочете табелката, която уведомяваше, че предметите във витрината са взети назаем от „Океанус“, и реши да стреля напосоки. — Чух, че шефът на „Океанус“ се казва Тунук.

— Тунук ли?

— Точно така.

Глисън го изгледа внимателно.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Бих желал да се срещна с този господин.

Глисън отвърна със странна полуусмивка и издаде звук, който бе някаква смес между хихикане и пръхтене. Накрая не успя да се сдържи и избухна в смях.

— Извинете, но едва ли бих нарекъл Тунук „господин“. Това е инуитското име на зъл дух. Смята се едновременно за създател и разрушител.

— Искате да кажете, че Тунук е име от митологията?

— Точно така. Инуитите казват, че той се намира в морето, земята и въздуха. Всеки път, когато има неочакван шум, като например от пукащ се под краката ти лед, това е Тунук, който дебне жертвата си. Когато вятърът вие като глутница гладни вълци, това също е Тунук.

Остин беше объркан. Тунук бе името, което Тери му бе дала за шефа на „Океанус“.

— Разбирам защо въпросът ми така ви разсмя — каза той със смутена усмивка. — Явно съм разбрал нещо погрешно.

— Не и доколкото са замесени инуитите — каза Глисън. — Когато пътуват сами, те винаги са нащрек за Тунук. Носят костен нож и го размахват около себе си, за да го държат настрана.

Погледът на Остин се отмести към витрината.

— Нещо като онова във витрината ли?

Глисън почука стъклото пред богато украсеното бяло острие.

— Това е много рядък и необикновен екземпляр.

— В какъв смисъл?

— Повечето инуитски ножове са инструменти, използвани предимно за дране. А този е създаден с една-единствена цел — да убива човешки същества.

— Странно — каза Остин. — Винаги съм имал впечатлението, че ескимосите са миролюбив и дружелюбен народ.

— И това е самата истина. Живеят в теснотия, в сурова и неприветлива обстановка, в която разпалените страсти лесно могат да доведат до насилие. Знаят, че взаимопомощта е жизненоважна за оцеляването, и затова са развили цяла серия ритуали и обичаи, предназначени да разсеят агресивността.

— Този нож изглежда толкова агресивен, колкото си е в действителност.

Глисън кимна.

— Инуитите са подвластни на същите тъмни страсти като останалите хора. Онези, които са създали това оръжие, са били от племе, което е нарушило мирния модел. Предполагаме, че са дошли от Сибир в праисторически времена и са се заселили в Северен Квебек. Били склонни към изнасилвания, обири, човешки жертвоприношения… всякакви ужасни неща. Преди много години останалите общности се обединили и ги прогонили. Наричали ги „киолая“.

— Нищо не ми говори.

— Това е инуитското име за северното сияние, което се смята за проява на злото. Никой не знае какво е било истинското име на племето.

— И какво се случило с киолая?

— Пръснали се из цяла Канада. Много от тях се установили в градовете и потомците им започнали да се занимават с престъпна дейност. Най-често от тях излизали наемни убийци и изнудвачи. Някои запазили старите си племенни обичаи като вертикалните татуировки на скулите, докато не установили, че така полицията ги разпознава по-лесно.

— Любопитно ми е… как се събира изложба като тази?

— По много различни начини. Специално за този случай с музея се свърза рекламна фирма на „Океанус“ и ни запита дали ще проявим интерес към организирането на това събитие. Казаха, че спонсорът е силно заинтересован да запознае хората с инуитската култура, че ще организира изложбата и ще плати всички разноски. Е, не можехме да откажем. Представлението наистина е вълнуващо, не мислите ли?

Остин впери поглед в ножа на киолая — бе абсолютно същият като онзи, който бе разсякъл гърдите му на Фарьорските острови. Припомни си и вертикалните татуировки по лицето на мъжа, който размахваше ножа.

— Да, наистина е вълнуващо.

— Тъй като не мога да ви представя на Тунук, може би ще се съгласите да се запознаете с представителя на „Океанус“.

— Тук ли е?

— Говорих с него преди няколко минути в панорамната зала. Елате.

Осветлението в панорамната зала бе приглушено, за да се постигне ефектът на арктическа нощ. Лазери имитираха движещите се северни светлини на тавана. Пред пълномащабното изображение на лов на тюлен бе застанал висок добре сложен мъж с бръсната глава. Очите му бяха скрити зад тъмни очила.

Глисън пристъпи към него.

— Доктор Баркър, това е господин Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело. Несъмнено сте чували за нея.

— Щях да съм извънземен, ако не бях чувал за НАМПД.

Ръкуваха се. Остин изпита чувството, че докосва не пръсти, а замразено телешко.

— Надявам се да нямате нищо против, ако споделя нашата малка шега — обърна се Глисън към Кърт. — Господин Остин си мислел, че шефът на „Океанус“ се нарича Тунук.

— А господин Глисън ми обясни, че Тунук не е човек, а зъл дух — добави Остин.

Баркър го погледна през тъмните стъкла и каза:

— Доста по-сложно е. В инуитската култура Тунук наистина се смята за зло. Той е въплъщение на това хитроумно светлинно шоу на тавана. Но подобно на други народи в човешката история, хората от Севера са почитали онова, от което са се страхували най-много.

— Значи Тунук е божество?

— Понякога. Все пак мога да ви уверя, че шефът на „Океанус“ си е съвсем истински човек.

— Признавам си грешката. Щом не е Тунук, какво е истинското му име?

— Той предпочита да пази самоличността си в тайна. Ако ви харесва да го наричате Тунук — моля. Бил е наричан и с много по-лоши имена от конкурентите си. Стои далеч от светлините на прожекторите и на нас, неговите служители, се пада участта да го представляваме. Лично аз работя за „Аврора“, която е дъщерна фирма на „Океанус“.

— Каква точно е работата ви в „Аврора“?

— Аз съм генетик.

Остин огледа стаята.

— Това тук ми се вижда доста далеч от генетиката.

— Обичам понякога да излизам от лабораторията. Аз предложих „Океанус“ да спонсорира изложбата. Имам пряк интерес към киолая. Дядото на моя дядо е бил капитан на китоловен кораб от Нова Англия. Живял е с племето и се е опитал да спре лова на моржове, който довел до изчезването им.