Бяла смърт

Шейните отново летяха с пълна скорост и вече приближаваха мястото, където зад жълтата лента стояха Остин, Тери и Бен. Водачите подкарваха кучетата със силни крясъци. Поради меката вечер не бяха с дебелите си кожени дрехи, а само по тесни кожени панталони, напъхани в ботушите им. По голите им гърди се стичаше пот.

Шейните бяха модифицирана метална версия на онези, използвани за обучение на кучетата при липса на сняг. Стоманените мрежести платформи с дължина метър и осемдесет и ширина около метър бяха поставени на по четири самолетни колела. Водачите стояха с крака върху тесните странични удължения, привели тела над лостовете за управление, за да намалят съпротивлението на въздуха и да поставят по-ниско центъра на тежестта. Шейните летяха толкова бързо, че лицата им се виждаха като размазани петна.

Когато започнаха третата обиколка, състезателите бяха все още рамо до рамо. Червеният — беше от вътрешната страна — се опита да спечели преднина, като вземе завоя по-рязко. Шейната му силно се наклони и колелата от външната страна се вдигнаха няколко сантиметра. Водачът умело компенсира с тежестта на тялото си и докосване на спирачката и колелата отново опряха земята. Синият състезател се възползва от неуспешния му опит и макар да се намираше от външната страна, взе завоя с възхитителна прецизност и спечели четвърт дължина на правата отсечка.

Тълпата ликуваше и направо полудя, когато синята шейна се откъсна с половин дължина. Още малко и щеше да успее да застане пред червената, като по този начин водачът й на практика щеше да лиши съперника си от възможността да контролира състезанието. Синият водач непрекъснато се озърташе през рамо в очакване на удобен момент, който настъпи на четвъртия и последен завой.

Намиращата се от външната страна водеща шейна започна със съвършено пресметната скорост и под точен ъгъл да се намества пред другия състезател. Внезапно червената шейна рязко се изнесе вдясно и предното й колело докосна задното дясно на водача. Синята шейна поднесе от сблъсъка и водачът се помъчи да я овладее. Кучетата усетиха, че ще последва удар с камшик, и се опитаха да го избегнат, като задърпаха още по-силно, но действащите върху леката шейна центробежни сили се оказаха прекалено големи.

Синята шейна се килна и се преобърна. Водачът излетя във въздуха като изстрелян с оръдие. Падна тежко на земята, претърколи се няколко пъти и остана да лежи неподвижно. Кучетата продължиха да тичат, влачеха шейната, после започнаха да се хапят. Няколко души се мушнаха под жълтата лента и се втурнаха да ги спрат, други затичаха да помогнат на падналия водач.

Червеният състезател продължи с пълна скорост, макар да бе спечелил състезанието, и не забави, докато не премина финалната линия. Скочи в движение от шейната и сграбчи харпун от едно буре. И без да спре, за да се прицели, го запрати към поставената край пистата мишена. Острието се заби точно в центъра й. След това мъжът извади от колана си томахавка и също я метна към мишената. Отново улучи центъра.

Вдигна юмруци във въздуха, нададе смразяващ кръвта победен крясък и закрачи наперено по трасето с разтегната в усмивка широка уста. Арогантното му поведение сложи край на всички съмнения, че сблъсъкът може би е бил случаен. От зашеметената тълпа се чу дюдюкане, присъединиха се и други и се извисиха в гневен хор — зрителите изразяваха неодобрението си към подобна победна тактика. После, отвратени от състезанието, тръгнаха обратно към музея.

Състезателят протегна ръка към отдалечаващите се зрители, сякаш призоваваше някой да се осмели да му се изпречи. Обходи с поглед тълпата, сякаш търсеше някой достатъчно храбър и безразсъден, за да му се противопостави. Видя Остин и тъмните му очи се свиха в цепки. Остин се напрегна. Само на няколко крачки от него стоеше мъжът, който го бе наръгал и бе хвърлил ръчна граната в лодката му при Портата на русалката. Можеше да го познае по горящата в очите му дива омраза, дори да не бяха вертикалните татуировки по бузите и безформената маса, която бе представлявала нос преди първата им среща.

Дебелите устни на тъмното широко лице оформиха беззвучна дума. „Остин“.

Остин остана поразен, че мъжът знае името му, но скри изненадата си и каза подигравателно:

— Отдавна не сме се виждали, Нанук. Длъжник си ми за пластичната операция, която направих на хубавото ти личице.

Водачът пристъпи напред, докато помежду им не остана само педя разстояние. Разделяше ги единствено жълтата полицейска лента. Остин усети зловонния му дъх.

— Казвам се Умейлик — изръмжа. — Искам да ме викаш по име, когато ме молиш за милост.

— Не те виня, че не си доволен от работата ми върху носа ти — спокойно отвърна Остин. — Не ми даде кой знае колко материал. Плати ми за лодката, която съсипа, и ще смятам сметките за уредени.

— Единствената отплата, която ще получиш, е смъртта — изръмжа мъжът.

Дебелите му пръсти се спуснаха към колана и започнаха да измъкват костения нож от канията. Макар повечето зрители да си бяха тръгнали, наоколо все още имаше хора. Остин обаче усети, че това не означава безопасност и че този мъж няма да се поколебае да го убие дори пред десетки свидетели. Сви десния си юмрук, готов да го стовари върху счупения му нос — именно там щеше да нанесе най-много и най-болезнени поражения.

С крайчеца на окото си забеляза внезапно движение. Бен Найтхоук се бе втурнал срещу водача. Индианецът бе прекалено лек и атаката му — прекалено неумела, за да бъде успешна. Водачът изсумтя и набитото му тяло леко потрепери от сблъсъка, но се удържа на крака и силният му удар запрати Найтхоук настрани.

Ръката му отново посегна към ножа и мъжът направи крачка напред, но замръзна от внезапно разнеслите се гневни възгласи. Водачът на синята шейна тичаше към тях, следван от няколко души. Лицето му бе изцапано с прах и кръв. Умейлик рязко се извъртя към новодошлите. Размениха гневни думи, очевидно във връзка с тактиката на състезанието. Червеният водач хвърли бърз поглед през рамо към Остин, разбута останалите и тръгна към камионите.

Тери бе коленичила до Найтхоук. Остин приклекна до нея. Индианецът се бе отървал само със синина под окото.

— Този човек уби братовчед ми — каза той, докато се изправяше.

— Сигурен ли си? — попита Тери.

Найтхоук само кимна. Замаяният му поглед се закова във вървящия през тревата Умейлик и той понечи да тръгне след него. Остин му препречи пътя.

— Той ще те убие.

— Не ми пука.

— Сега не е времето — каза Остин с тон, ясно даващ да се разбере, че няма да отстъпи.

Найтхоук разбра, че решимостта му не е достатъчно силна, за да му помогне да преодолее широките рамене на Кърт, изруга и закрачи към музея.

— Благодаря, че го спря — каза Тери. — Трябва да се обадим на полицията.

— Добра идея. Но май ще ни е трудно да я осъществим.

От музея към тях идваха хора. Най-отпред крачеше високият доктор Баркър. Щом се приближи, поздрави Остин като отдавна изчезнал приятел.

— Радвам се да те видя, Остин. Тръгвах си и се отбих да ти кажа сбогом.

— Благодаря. Лично аз не съм тръгнал наникъде.

— О, може, но ние сме тръгнали. Умейлик те очаква с приятелката ти. Скоро ще научиш защо е кръстен на кремъчното копие, с което инуитите ловят тюлени.

Баркър посочи към средата на трасето за надбягване — там стоеше Белязаната мутра. След това продължи към очакващата го лимузина, съпровождан само от двама телохранители: другите му хора останаха на тревата.

Откъм камионите към тях затичаха още. Остин набързо прецени, че са поне двадесет. Двамата с Тери нямаха кой знае какви шансове. Изгледите им за спасение намаляха още повече, когато двама мъже изтичаха до преносимите прожектори, осветяващи трасето, и започнаха да ги изключват.

Най-близкото ченге се намираше на Медисън Авеню и спираше движението, за да могат гостите да се върнат в музея, а минувачите да продължат разходките си. Острият поглед на Остин проследи сенките, които се плъзнаха по тревата в типичната маневра за заобикаляне.