Бяла смърт

— Посещавал съм Лаврентинската библиотека преди много години. Бях запленен от ръкописите.

— Повече от десет хиляди шедьовъра — съгласи се Ночи. — Както знаете, библиотеката е основана от фамилията Медичи, с цел да съхранява безценната им колекция книги. Пишех студия за Лоренцо Великолепни. Надявам се да я публикувам някой ден, макар да се съмнявам, че някой ще я прочете.

— Бъдете сигурен, че аз ще я прочета — тържествено заяви Перлмутер.

— В такъв случай трудът си заслужава — каза Ночи. — Както и да е, един от рисковете на изследването е изкушението да се отклониш от основната магистрала и докато бях в библиотеката, тръгнах по една отбивка, която ме отведе до папа Лъв X от рода Медичи. След смъртта на крал Фердинанд през 1516 година седемнадесетгодишният му приемник Карл V бил подложен на натиск да ограничи властта на Инквизицията. В силната хуманистка традиция на рода Медичи, Лъв желаел съкращаването на броя инквизитори. Но съветниците на Карл убедили младия владетел, че Инквизицията е жизненоважна за запазването на трона, и гоненията продължили още цели три столетия.

— Тъжна глава в човешката история. Приятно е да научиш, че Агирес е имал смелостта да надигне глас. Но мрачните сили са били могъщи.

— И никой не е бил по-мрачен от един испанец на име Мартинес. Той изпраща писмо до краля, в което го увещава да подкрепи Инквизицията и да разшири властта й. Доколкото мога да преценя, писмото било препратено на Лъв за коментар и така се озовало в библиотеката с останалите книжа на папата. — Ночи поклати глава. — Фанатично бълнуване на чудовище. Мартинес мразел баските, направо искал да ги изтрие от лицето на земята. Спомням си, че в писмото се споменаваше Роланд, което ми се стори необичайно в подобен контекст.

— От какво естество бе това споменаване?

Ночи въздъхна дълбоко и почука главата си с пръст.

— Не се сещам. Една от последиците от остаряването.

— Може би ще се сетите след още малко вино.

— Вярвам на виното повече, отколкото на паметта си. — Ночи се усмихна. — Помощник-библиотекарката ме е приятелка. Моля изчакайте, ще й звънна.

Върна се след няколко минути.

— Каза, че с удоволствие ще извади писмото по всяко време, по което ни е удобно.

Перлмутер отмести огромното си туловище от масата и се надигна.

— Може би малко упражнения няма да ми навредят.

Пътуването до Флоренция продължи по-малко от четвърт час. Обикновено Ночи караше фиат, но в очакване на посещението на Перлмутер бе взел под наем мерцедес, който по-лесно побираше едрия му гост. Паркираха до многобройните сергии за кожа и сувенири на площад „Сан Лоренцо“ и влязоха през входа вляво от старата енорийска черква на Медичи.

Минаха по притихналата галерия и се изкачиха по стълбището на Микеланджело до читалнята. Якият скелет, който издържаше едрата фигура на Перлмутер, му позволяваше по-голяма подвижност, отколкото изглеждаше възможно според закона за гравитацията. Въпреки това той пуфтеше от изтощение след изкачването и с радост се съгласи да изчака, когато Ночи каза, че ще иде да потърси познатата си. Разходи се покрай редовете резбовани пейки с прави облегалки, облени от проникващата през високите прозорци светлина, и дълбоко вдиша плесенясалия аромат на миналото.

След минута Ночи се върна с една красива жена на средна възраст, която му бе представена като помощник-библиотекар Мара Маджи. Тя имаше червеникаворуса коса и типичната за флорентинките светла кожа, която така често може да се види в картините на Ботичели.

— Благодаря ви, че така бързо се отзовахте, синьора Маджи.

Тя му отвърна с ослепителна усмивка.

— Няма за какво. Удоволствие е да отворим нашата колекция за човек с такава репутация. Моля, елате. Писмото, което желаете да видите, е в кабинета ми.

Отведе ги до помещение, чийто прозорец гледаше към вътрешната градина, и настани Перлмутер в малка чакалня със свободно бюро и два стола. В опакована в тънка кожа отворена кутия лежаха няколко смачкани парчета пергамент. После каза дай се обадят, ако имат нужда от помощ, и излезе.

Ночи внимателно вдигна първия лист и го задържа за ръбовете.

— Знам испански доста добре. Ако ми позволите…

Перлмутер кимна и Ночи започна да чете. Докато слушаше, Перлмутер реши, че рядко му се е случвало да попада на писание, напоено с толкова много отрова и кръвожадна ненавист. Филипиката представляваше порой обвинения срещу баските, най-вече за ширещите се сред тях сатанизъм и магьосничество. Като доказателство се сочеше дори уникалният им език. Нямаше съмнение, че Мартинес е бил побъркан. Но зад бръщолевенето му можеше да се различи хитроумното послание до младия крал — ограничаването на Инквизицията означаваше отслабване на властта на короната.

— А — каза Ночи и оправи очилата си, — стигнахме и до откъса, за който ви говорих. Ето какво пише Мартинес: „Но най-много се боя от възможността от въстание. Те са привързани към реликви. Те притежават Меча и Рога, на които приписват такава огромна мощ. Това им дава сила да се разбунтуват, а това ще застраши авторитета на църквата и на вашето кралство, господарю. Сред тях има един мъж на име Агирес, който е в сърцето на тези размирици. Заклех се да го преследвам до края на света, за да се сдобия с тези реликви. Сир, боя се, че ако на нашата Света мисия ней бъде позволено да продължи да действа до изкореняването на ереста, звукът на Рога на Роланд ще призове враговете ни на бой, а Мечът му ще съсипе всичко, което ни е скъпо“.

— Интересно — каза Перлмутер и свъси вежди. — Първо, той явно твърди, че реликвите са истински. И второ, че се намират у Агирес. Това несъмнено подкрепя легендарните сведения за смъртта на Роланд.

Синьора Маджи надникна през вратата и попита дали се нуждаят от нещо. Ночи й благодари.

— Изумителен документ — каза той. — Имате ли още документи от този Мартинес?

— Много съжалявам, но не мога да се сетя.

— Мартинес се изявява като човек с огромно его — замислено се обади Перлмутер. — Бих се учудил, ако не е водил подробен дневник за всичко, което е правел. Би било чудесно, ако подобна книга съществуваше и можехме да се доберем до нея. Може би си заслужава да се поразтърсим в Държавния архив в Севиля.

Синьора Маджи го слушаше с половин ухо. Четеше листа, който бе пъхнат в кутията заедно с другите документи.

— Това е списъкът на всички ръкописи в тази кутия. Явно предишният библиотекар е извадил от папката един от документите и го е изпратил в Държавния архив във Венеция.

— За какъв документ става въпрос? — попита Перлмутер.

— Описан е като „Оправдание на един моряк“, написан от англичанин — капитан Ричард Блекторн. Би трябвало да го върнат, но има повече от деветдесет километра архиви, покриващи хиляда години история. Затова понякога се случва нещо да пропадне в цепнатините, както казвате вие американците.

— Бих искал да прочета разказа на Блекторн — каза Перлмутер. — Утре пътувам за Милано, но може би ще успея да прескоча до Венеция.

— Може и да не е необходимо. — Библиотекарката отнесе папката в кабинета си и двамата мъже чуха тихото потракване на компютърна клавиатура. След минутка се появи отново. — Свързах се с Държавния архив във Венеция и помолих за претърсване на записите. Щом бъде намерен, документът може да бъде копиран и пратен по интернет.

— Чудесно! — каза Перлмутер. — Моите най-сърдечни благодарности.

Синьора Маджи го разцелува по пълните бузи и след малко Перлмутер и Ночи пътуваха през предградията на Флоренция. Изтощен от натоварения ден, Перлмутер дремна и се събуди точно за вечеря. Двамата с Ночи се храниха на терасата. Перлмутер беше възвърнал вкусовото си равновесие и сега без никакъв проблем унищожаваше телешкото и пастата. След като завършиха със спаначна салата и долчи от пресни плодове, двамата загледаха залеза, като отпиваха в мълчание от чашите с лиманчело.

Телефонът иззвъня и Ночи отиде да отговори. Перлмутер остана в мрака, наслаждаваше се на аромата на земя и лозя, донесен до чувствителния му нос от лекия вечерен ветрец. След няколко минути Ночи дойде и покани Перлмутер в малка компютърна стая, обзаведена по последната дума на техниката.