Бяла смърт

Забеляза учудено повдигнатата вежда на госта си и обясни:

— Дори малък бизнес като моя трябва да използва последните постижения в областта на комуникациите, за да оцелее на световния пазар. — Седна пред монитора. — Обади се синьора Маджи. Извинява се за забавянето, но търсеният документ трябвало да се открие в Музео Сторико Навале, Военноморския музей. Ето го. — Ночи стана и му отстъпи мястото си.

Здравият дървен стол изпука протестиращо, когато Перлмутер намести туловището си. Той прегледа титулната страница, на която авторът заявяваше, че дневникът е „разказ на наемник, принуден да служи против волята си на испанската инквизиция“.

Перлмутер се наведе напред, впери поглед в екрана и започна да чете написаните преди пет века думи.

22

Камионът с бира взе острия завой и шофьорът наби спирачки, за да не удари катастрофиралата кола. Тя лежеше на една страна на няколко метра от ръба и изглеждаше така, сякаш някой я беше пуснал от огромна височина. Останките на други два автомобила пушеха на дъното на дълбоката десетки метри пропаст. Шофьорът изскочи от кабината и надникна през прозореца на колата. С изненада откри, че хората вътре са живи.

Спасителната група трябваше да разреже автомобила, за да измъкне двамата Траут, след което ги откараха до една малка, но добре екипирана болница. Пол бе със счупена китка, Гамей май имаше мозъчно сътресение и двамата бяха целите в подутини и натъртвания. Прекараха нощта под лекарско наблюдение, на сутринта минаха през още прегледи и лекарите решиха, че могат да ги изпишат. Тъкмо бяха на регистрацията в приемната, когато пристигнаха двама мъже в измачкани костюми, представиха се като полицейски служители и пожелаха да поговорят с тях.

Настаниха се в една празна чакалня и ги помолиха да разкажат какво се е случило. Старшият полицай се казваше Макфарлейн. В класическата постановка добро ченге — лошо ченге той играеше ролята на добродушния тип, докато партньорът му Дъфи бе войнствено настроен и се мъчеше да открие пропуски в историята им.

След като отговори на един особено остър въпрос, Гамей, която изобщо не можеше да се причисли към срамежливите, се обърна към Дъфи и мило му се усмихна.

— Може и да греша, господин полицай, но имам чувството, че ни обвинявате в нещо.

Макфарлейн размърда нервно ръце.

— Не ви обвиняваме, госпожо, но погледнете на нещата от нашата гледна точка. Заедно със съпруга си пристигате отникъде. В рамките на едно денонощие рибарят, с когото сте се срещнали, изчезва заедно с лодката си. След това четирима души умират в наистина много необичайна катастрофа.

— Същински мор, ако питате мен — изръмжа Дъфи.

— Разказахме ви всичко — обади се Пол. — Бяхме на почивка и излязохме с един рибар, Майк Нийл, с когото се запознахме в крайбрежния ресторант. Можете да питате бармана. Господин Нийл търсеше работа и ни предложи да ни вземе на обиколка.

— Доста скъпа обиколка — изсумтя Дъфи. — От дока казаха, че сте платили сметката на Нийл на стойност почти хиляда долара.

— Ние сме океанолози. Когато научихме, че местните рибари имат проблем с намалелия улов, помолихме господин Нийл да ни съдейства за едно малко проучване.

— Какво се случи след това?

— Пренощувахме в един пансион. На следващата сутрин научихме, че господин Нийл и лодката му са изчезнали. Продължихме пътуването си и се озовахме между двама много лоши шофьори, които караха две много големи коли.

— От думите ви излиза, че тези типове са се опитвали да ви избутат от пътя. — Дъфи дори не се опитваше да скрие скептицизма си.

— Така изглежда.

— Точно това не можем да си го обясним — каза Дъфи и почеса четината по брадичката си. — Защо им е било да се опитват да убият невинни туристи?

— Ще трябва да питате тях — каза Пол.

Червеното лице на Дъфи стана още по-червено и той отвори уста, но Макфарлейн вдигна ръка, за да го прекъсне, после каза с усмивка:

— За жалост те не са в състояние да отговарят на въпроси. Но виждате ли, това поражда още един проблем. Младата дама спряла в един смесен магазин и разпитвала за рибна фабрика в градчето. Четиримата загинали господа са били служители на същата фабрика.

— Аз съм морски биолог. В интереса ми към рибата няма нищо чудно. Нямам намерение да ви уча как да си вършите работата — тонът на Гамей даваше ясно да се разбере, че прави точно това, — но може би няма да е зле да поговорите с някого от въпросната фабрика.

— И тук опираме до другия странен момент — каза Дъфи. — Фабриката е затворена.

Гамей прикри изненадата си със свиване на рамене и се приготви за още разпити, но точно тогава клетъчният телефон на Макфарлейн иззвъня и ги спаси от поредната серия въпроси. Той се извини, стана и се отдалечи, за да не го чуват. След няколко минути се върна.

— Благодаря ви за отделеното време. Свободни сте.

— Не че искам да се натрапвам, господин полицай, но бихте ли ни казали какво става? — попита Пол. — Само допреди малко бяхме обществени врагове номер едно и две.

Разтревоженото изражение на Макфарлейн се бе сменило с дружелюбна усмивка.

— Обадиха се от управлението. Направихме някои проучвания, когато видяхме личните ви карти в портфейлите ви. Току-що получихме обаждане от Вашингтон. Май вие двамата сте доста важни клечки в НАМПД. Ще приготвим показанията ви и ще ви ги предоставим за допълнения и подпис. Да ви откараме донякъде?

Полицаят изглеждаше облекчен от решаването на трудната ситуация.

— Някоя фирма за коли под наем би била добро начало — каза Гамей.

— А някоя кръчма — добър край — допълни Пол.

По пътя към фирмата Дъфи свали маската на лошото ченге и им обясни как да стигнат до една кръчма, където бирата и храната били добри и евтини. Полицаите — смяната им свършваше — се самопоканиха. Още на втората бира и двамата станаха доста общителни. Бяха проследили стъпките на Траут и бяха разговаряли със собствениците на пансиона и с някои редовни посетители на ресторанта. Фабриката на „Океанус“ нямаше телефонен номер. Все още се опитваха да се свържат с международния офис на корпорацията, но безуспешно.

След като полицаите си тръгнаха, Гамей поръча по още една бира, издуха пяната и заяви с обвинителен тон:

— За последен път пътувам с теб извън града.

— Поне ти нямаш нищо счупено. А аз трябва да си държа бирата с лявата ръка. А и как ще си връзвам папийонките?

— Пази боже да използваш папийонки на ластик. Горкото момче. Да си забелязал тъмния кръг под окото ми?

Пол се наведе и я целуна по бузата.

— Много ти отива.

— Естествено — каза Гамей със снизходителна усмивка. — И сега какво ще правим? Не можем да се върнем във Вашингтон, без да покажем нищо, освен няколко цицини и сметка за ремонт на несъществуваща лодка.

Пол отпи от бирата си.

— Как се казваше онзи учен, с когото се опитвал да се свърже Майк Нийл?

— Трокмортън. Нийл каза, че бил от университета „Макгил“.

— Това е в Монреал! Защо не се отбием да го видим? Така и така сме наблизо.

— Чудесна идея! — каза Гамей. — Пий си бирата, Левчо. Ще се обадя на Кърт да му кажа какви са ни плановете.

Гамей отиде в един сравнително тих ъгъл на кръчмата и се обади в НАМПД. Остин го нямаше, така че остави съобщение, че са по следите на „Океанус“ в Квебек и ще поддържат контакт. Помоли секретарката да открие телефона на Трокмортън и да провери дали може да уреди полет до Монреал. След няколко минути секретарката се обади с телефонния номер и с две резервации за полет по-късно през деня.

Гамей звънна на Трокмортън. Представи се като морски биолог от НАМПД и се поинтересува дали не могат да се срещнат по работа. Той отвърна, че е много поласкан и приятно изненадан, и че ще бъде свободен след лекции. Полетът на „Еър Канада“ кацна на летище „Дорвал“ следобед. Оставиха багажа си в хотел „Кралица Елизабет“ и взеха такси до кампуса на университета „Макгил“ — група стари сиви гранитни сгради и по-нови постройки по склона на Монт Роял.