Бяла смърт

— Вече съм почти на прага. Какво ще кажеш за разходка? Коктейли, вечеря. А после, кой знае?

— Ще трябва да отложим това „кой знае?“ за известно време. Става въпрос за работа. Маркъс иска да говори с теб.

— Наистина почвам да не харесвам приятеля ти. Все пречи на нещо, от което може да излезе любовната връзка на века.

— Важно е, Кърт.

— Добре, ще се срещна с него, но само при едно условие. Уговаряме се за довечера.

— Готово.

Тя му съобщи мястото и времето на срещата. И без да се брои чарът й, Остин щеше да приеме да се види с Райън — беше стигнал до задънена улица и смяташе, че може да научи нещо ново. Затвори, облегна се във въртящия се стол и сплете пръсти на тила си. Замисли се за „Океанус“. Гръдният кош го болеше, когато вдигаше ръка. А болката доста добре помагаше на паметта.

Интересно дали двамата Траут бяха попаднали на нещо. Не се бяха обаждали, след като бяха оставили съобщението. Опита се да ги намери на клетъчните им телефони, но никой не вдигаше. Не се разтревожи. Пол и Гамей бяха напълно способни да се погрижат за себе си. После звънна на помощник-директора на НАМПД Руди Гън и се уговориха да се срещнат на обяд. Може би прословутите аналитични способности на Руди щяха да му дадат някакъв ориентир в плетеницата около загадъчната корпорация.

След разговора с Гън се замисли за Агирес и се запита дали няма някаква връзка между баския тероризъм и агресивното поведение на „Океанус“. Агирес бе споменал прародителя си Диего. Остин си припомни обсебеността на магната от предшественика му и си помисли, че Агирес е на път да открие нещо. От личен опит знаеше, че миналото винаги е ключ към настоящето. Трябваше му човек, който да го води през тези пет века назад. Едно име веднага изскочи в съзнанието му. Остин вдигна телефона и набра номера.

21

Световноизвестният историк на морското дело и чревоугодник Жулиен Перлмутер бе изпаднал в екстаз и агония. Седеше пред тристагодишната тосканска вила, от чиято покрита тераса се разкриваше, завладяваща гледка към покритите с лозя хълмове. В далечината се виждаше прочутата катедрала на Флоренция. Широката дъбова маса пред него се огъваше от италиански ястия, като се започне от домашно приготвените пикантни наденички и се стигне до дебелия бифтек по флорентински. Имаше толкова много прекрасна храна, толкова много прекрасни цветове и аромати, че всъщност му беше трудно да реши откъде точно да започне.

— Стегни се, старче — промърмори той и почеса сивата си брада, докато гледаше трапезата. — Че иначе ще умреш от глад сред това изобилие.

С теглото си от сто и осемдесет килограма Перлмутер изобщо не рискуваше да залинее. Откакто преди десет дни бе пристигнал в Италия, бе проял пътя си по италианския ботуш на рекламна обиколка на едно италиано-американско кулинарно списание. Бе бъхтил из винарски изби, кръчми и рибни ресторанти, бе позирал пред камерите в пълни с пушени бутове хладилни помещения и бе изнасял лекции по история на кулинарията — връщаше се в миналото чак до епохата на етруските. Навсякъде, където спираше, го очакваха разточителни пиршества. Тъкмо претоварването на сетивата му го бе довело до сегашното безизходно положение.

Телефонът в джоба на сакото му иззвъня. Благодарен за разсейването от затрудненото положение, Перлмутер го отвори и каза:

— Говорете сбито и по същество.

— Труден сте за откриване, Сен Жулиен.

Небесносините очи на червендалестото лице се разтопиха от удоволствие при звука на познатия глас на Кърт Остин.

— Тъкмо обратното, момчето ми. Аз съм като Хензел и Гретел. Върви след трохите и ще ме откриеш в сладкишената къща.

— По-лесно ми бе да последвам указанията на икономката. Каза ми, че си в Италия. Как върви обиколката?

Перлмутер потупа огромния си корем.

— Много задоволително, меко казано. Предполагам, че в окръг Колумбия всичко е наред?

— Доколкото ми е известно. Току-що се върнах от Копенхаген.

— А, градът на Ханс Кристиан Андерсен и Малката русалка. Бях там преди няколко години, вечерях в един ресторант и…

Остин го прекъсна, преди да започне да изрежда най-подробно менюто.

— С удоволствие бих изслушал разказа ти. Но точно в момента се нуждая от историческата ти експертиза.

— Винаги съм готов да говоря за историята на кулинарията. Давай.

От НАМПД често използваха услугите на Перлмутер.

— Някога да си попадал на баски мореплавател на име Диего Агирес? Петнадесети или шестнадесети век.

Перлмутер се зарови в енциклопедичния си ум.

— А, да, нещо свързано с „Песен за Роланд“, епичната френска поема.

— „Шансон дьо Роланд“? Борих се с нея на уроците по френски в гимназията.

— Значи легендата ти е позната. Роланд бил племенник на Карл Велики. Задържал сарацините при Ронцесвал благодарение на вълшебния си меч Дурендал. Преди да умре, започнал да удря меча си в скалата, за да не попадне в ръцете на враговете му, но Дурендал не се счупил. Надул рога, за да призове помощ. Карл Велики го чул и пристигнал с армиите си, но било късно. Роланд бил мъртъв. През вековете се превърнал в баски герой и символ на упорития им характер.

— И как стигаме от Роланд до Агирес?

— Спомням си едно споменаване на фамилията Агирес в трактат от осемнадесети век за пътуванията до Новия свят преди Колумб. В него се казва, че Агирес предприемал многократни риболовни плавания във водите на Северна Америка десетилетия преди Колумб. За съжаление, влязъл в конфликт с испанската инквизиция. Имало непотвърдени сведения, че у него били реликвите на Роланд.

— От казаното от теб излиза, че историята за Роланд не е просто легенда. Мечът и рогът наистина са съществували.

— Явно Инквизицията си е мислела така. Страхували са се, че реликвите могат да се използват да вдигнат баските на въстание.

— Какво станало с Агирес и реликвите?

— Изчезнали. Доколкото си спомням, няма споменаване за корабокрушение. Мога ли да те попитам какво поражда този интерес?

— Срещнах потомък на Диего Агирес. В момента върви по следите на отдавна изчезналия си предшественик. Но не ми спомена нищо за свещени реликви.

— Не се изненадвам. Баските сепаратисти продължават да взривяват бомби в Испания. Бог знае какво ще се случи, ако се доберат до подобни символи.

— Спомняш ли си нещо друго за Агирес?

— В момента — нищо конкретно. Ще се поровя в книгите си, като се прибера. — Перлмутер бе собственик на една от най-богатите библиотеки, свързани с мореплаването. — Пътувам за Джорджтаун след няколко дни, имам още една спирка в Милано.

— Оказа ми огромна помощ, както обикновено. Ще поговорим отново. Buon Appetito.

— Grazie — отвърна Перлмутер, прекъсна връзката и пак насочи вниманието си към масата. Тъкмо се канеше да забоде вилица в подноса с маринован артишок, когато домакинът му, който притежаваше вилата и лозята наоколо, се появи с дългоочакваната бутилка вино.

Изглеждаше потресен.

— Не сте докоснали храната си! Да не сте болен?

— О, не, сеньор Ночи. Бях разсеян от телефонно обаждане във връзка с един исторически въпрос.

Побелелият италианец кимна.

— Може би вкусът на глиганското чингали ще помогне на паметта ви. Сосът е от трюфели, събрани в моята гора.

— Превъзходно предложение, приятелю.

Дигата бе разбита и Перлмутер се нахвърли върху храната с обичайния си жар. Ночи любезно не даде воля на любопитството си, докато гостът му поглъщаше ястията. Но когато Перлмутер избърса малката си уста и остави салфетката, каза:

— Аз съм любител историк. Невъзможно е да не станеш такъв, когато живееш в страна, пълна с останки от безброй цивилизации. Може би ще мога да ви помогна по вашия въпрос.

Перлмутер си наля още една чаша кианти, реколта 1997, и предаде разговора си с Остин. Италианецът наклони глава на една страна.

— Не зная нищо за този баск, но разказът ви ме подсеща за нещо, на което попаднах, докато правех едно проучване в Biblioteca Lurenziana.