Махалото на Фуко

— В момента обясняваш защо се чувствуваш зле…

— В момента казвам това, защото най-сетне разбрах какво става в моето тяло. Изследвам го ден по ден, зная какво се случва в него, само че не мога да се намеся, клетките вече не ми се подчиняват. Умирам, защото убедих своите клетки, че правила не съществуват и че всеки текст може да се превърне в нещо друго. Пропилях целия си живот, за да убеждавам себе си и мозъка си в това. И мозъкът ми вероятно е предал посланието на тях. Защо да смятам, че те са по-благоразумни от мозъка ми? Умирам, защото надхвърлихме всякакви граници с нашите измислици.

— Виж какво, това, което става с теб, няма нищо общо с нашия План…

— Няма ли? А защо на теб ти се случва това, което ти се случва? Със света става същото, каквото става с моите клетки.

Отпуснал се на леглото изтощен, влязъл лекарят и шепнешком смъмрил Белбо, че е подложил на стрес човек, който умира.

Белбо излязъл. Това била последната му среща с Диоталеви.

Добре, пишеше той, мен ме търси полицията по същата причина, поради която Диоталеви е болен от рак. Нещастният ми приятел, той умира, но аз, който нямам рак, аз какво да правя? Да отида в Париж да търся правилата на неоплазията 416ли?

Не се е предал веднага. Затворил се в апартамента си и в продължение на четири дни е подреждал файловете си изречение по изречение, за да открие някакво обяснение. След това е написал своя разказ — като завещание, разказвайки го на себе си, на Абулафия, на мен или на всеки, който е можел да го прочете. И накрая, във вторник, е заминал.

Според мен Белбо е заминал за Париж с намерението да им каже истината, че не съществува никаква тайна, че истинската тайна е човек да остави клетките да действуват сами, според тяхната инстинктивна мъдрост, че който търси тайни под повърхността, ще превърне света в един ужасяващ тумор. И че няма по-отвратителен и по-глупав човек от него, защото той не е знаел нищо, а всичко си е измислил. И това трябва да му е струвало много, но вече от доста време явно е живеел с мисълта, че е страхливец. Де Анджелис му бе доказал, че герои могат да бъдат твърде малко хора.

В Париж вероятно е влязъл във връзка с Тях и е установил, че Те не му вярват. Обясненията му са изглеждали твърде прости, а Те вече са очаквали разкритието, в противен случай са щели да го убият. Белбо е нямал какво да разкрие и, последната му подлост, се е уплашил от смъртта. Тогава именно се е опитал да им се измъкне и ми се беше обадил. Но го бяха заловили.

111

И поуката е следната. Когато вашият враг отново се появи, защото това няма да е последното му превъплъщение, отпратете го рязко и най-вече не отивайте да го търсите в пещерите.

А сега какво да правя? — питах се аз в апартамента на Белбо, след като бях приключил с четенето на неговите изповеди. Няма смисъл да ходя при Гарамонд, Де Анджелис е заминал, Диоталеви е казал каквото е имал да казва. Лия е далече и няма телефон. Часът е шест сутринта, денят — 23 юни, и ако нещо трябва да се случи, то ще се случи тази нощ в Музея на Уменията и Занаятите в Париж.

Бързо трябваше да взема решение. Онази нощ в Перископа се запитах: „Защо не се престори, че няма нищо? Пред очите ти бяха писанията на един луд, който разказваше за сношенията си с други луди и за последния си разговор с един свръхвъзбуден или свръхдепресиран умирающ. Нямаше никакви доказателства, че Белбо ти се е обадил от Париж, може да е звънял от околностите на Милано, а може би дори от автомата на ъгъла. Защо ти трябваше да се набъркваш в една въображаема история, която не те засяга?“

Но тези въпроси си ги задавах в Перископа, докато краката ми бяха изтръпнали, светлината гаснеше и изпитвах неестествен и в същото време най-естествен страх, какъвто всяко човешко същество навярно изпитва нощем, когато е само в един пуст музей. Онази сутрин обаче не изпитвах страх. Само любопитство. И може би чувство за дълг, за приятелство.

И тогава си казах, че и аз трябва да отида в Париж, не знаех точно какво ще направя, но не можех да оставя Белбо сам. Може би той очакваше тъкмо това от мен, само това — да проникна вечерта в пещерата на тугите, и докато Суйодана се готви да забие жертвения нож в сърцето му, аз да се втурна под сводовете на храма със своите сипаи и със заредена пушка да го изведа оттам жив и здрав.

За щастие имах в себе си малко пари. В Париж взех такси и казах на шофьора да ме закара на улица Мантикор. Шофьорът дълго руга, защото не намери такава улица дори в справочника на такситата, и наистина тя се оказа не по-широка от влаков коридор, в квартала около река Биевр, зад „Сен Жюлиен-льо-Повр“. Таксито дори не можеше да влезе и ме остави на ъгъла.

Тръгнах разколебан по уличката, по която не се виждаше нито една врата, но в един момент тя се разширяваше малко и там именно се намираше книжарницата. Не зная защо на сградата пишеше номер 3, след като наоколо нямаше нито номер 1, нито номер 2, нито какъвто и да било друг номер. Книжарницата представляваше нещо като дюкянче с една-единствена лампа, а за витрина й служеше половината на самата врата. По рафтовете бяха наредени няколко десетки книги, но достатъчно, за да се разбере от какъв род са. Под тях се виждаше поредица инструменти за екстрасензорни сеанси, пресовани пръчици от тамян, древни ориенталски или южноамерикански амулети, както и множество тестета карти за тарок, различни по стил и направа.

Вътрешността не беше по-уютна. Купища книги по стените и по земята, малка маса в дъното и един книжар, който сякаш беше поставен там нарочно, за да предизвика някой писател да напише, че е по-стар от своите книги. Ровеше се в огромна тетрадка, изписана на ръка, и изобщо не се интересуваше от клиентите. От друга страна, в този момент имаше само двама посетители, които вдигаха облаци прах, изваждайки от разклатени етажерки стари томове, почти всички без корици, и се зачитаха явно без да имат намерение да купуват.

В единственото пространство, незаето от шкафове, висеше плакат. Крещящи цветове, поредица от портрети в двойни овални рамки като в афишите на фокусника Худини. „Малкият Цирк на Невероятното. Мадам Олкот и нейните Връзки с Невидимото.“ Мургаво грубо лице, коса, разделена на прав път и събрана в кок на тила — сякаш бях виждал вече тази жена. „Ревящите Дервиши и техният Свещен Танц. Малките Чудаци или Внуците на Фортунио Личети.“ Букет от патетично отблъскващи уродчета. „Алекс и Денис, Великаните от Авалон. Тео, Лео и Гео Фокс — Владетелите на Ектоплазмата…“ Книжарница „Слоан“ наистина предлагаше всичко, от люлката до гроба, всякакви невинни вечерни развлечения, на които да водите дори децата, преди да ги счукате в хавана. Чух телефонен звън и видях как книжарят отмества купчина книжа, за да стигне до слушалката. „Да, господине, говореше той, точно за това става дума.“ Мълча няколко минути заслушан, после каза „да“, след това лицето му доби смаян вид, но, почти съм сигурен, предназначен за присъствуващите, сякаш всички можеха да чуят това, което чуваше, а той не желаеше да поема някаква отговорност. После зае позата на възмутен парижки търговец, от когото искат нещо, което той няма в магазина си, или пък на хотелски портиер, който е принуден да ви съобщи, че няма свободни стаи. „Е, не, господине, съжалявам… Не, с такива неща не се занимаваме, господине. При нас се продават книги, можем, разбира се, да ви направим справка, но само толкова… Това са твърде лични проблеми, а ние… Е, знам ли, може би някой свещеник или… ако щете… екзорцист. Да, разбирам, има колеги, които… Но ние не. Не, разберете, описанието не е достатъчно, пък и… Съжалявам, господине. Моля? Да, щом желаете… Е, да, това е известно място, но не искайте мнението ми… Точно така, нали разбирате, в тези случаи най-важно е доверието. Всичко хубаво, господине.“

416

Неоплазия (мед.) — образуване на злокачествени тумори.