Махалото на Фуко

Другите клиенти си бяха тръгнали и аз се чувствувах неловко. После се реших, привлякох вниманието на стареца, като се покашлях, и му казах, че търся един познат, един приятел, който често минава оттам — господин Алие. Погледна ме, сякаш бях събеседникът му по телефона. Може би, продължих аз, да не го познава като Алие, а като Ракоски или Солтиков, или пък… Пак ме изгледа, присвивайки очи, без лицето му да изразява нещо определено, и отбеляза, че приятелите ми били твърде странни, щом имали толкова много имена. Отвърнах му, че не е важно, че съм попитал само ей така. „Почакайте, спря ме той, съдружникът ми ще дойде всеки момент, може би той познава лицето, което търсите. Заповядайте, там, в дъното има стол. Ще се обадя и ще проверя.“ Вдигна слушалката, набра някакъв номер и заговори почти шепнешком.

Казобон, казах си, ти си по-глупав и от Белбо. Какво очакваш да стане сега? Да пристигнат Те и да ти кажат: о, как прекрасно се нарежда всичко, приятелят на Якопо Белбо също е дошъл, заповядайте, заповядайте и вие…

Скочих, казах „довиждане“ и излязох. Бързо стигнах до края на улица Мантикор, свих по други улички и се озовах при Сена. Глупако, повтарях си, какво си въобразяваш? Че ще пристигнеш, ще намериш Алие, ще го хванеш за гушата, а той ще ти се заизвинява, ще казва, че е недоразумение, ето ви вашия приятел, косъм не е паднал от главата му. А сега знаят, че и ти си тук.

Минаваше дванадесет на обяд, а вечерта нещо щеше да се случи в Музея. Как трябваше да постъпя? Бях поел по улица Сен-Жак и през цялото време се озъртах. В един момент ми се стори, че ме следи някакъв арабин. Защо пък да е арабин? — помислих си. Типично за арабите е, че не приличат на араби, поне в Париж, в Стокхолм не е така.

Минавах край някакъв хотел, влязох и попитах за стая. Докато се качвах с ключа в ръка на първия етаж по дървеното стълбище, през перилото, откъдето се виждаше рецепцията, забелязах, че влиза така нареченият арабин. После, в коридора, зърнах и други, които можеха да бъдат араби. Много естествено, в този квартал има само хотели за араби. Какво се чудя толкова?

Влязох в стаята. Прилична беше, дори имаше телефон, жалко само, че не знаех на кого да се обадя.

И се унесох в дрямка, разтревожен, до към три. След това си наплисках лицето и се запътих към Музея. Вече не ми оставаше нищо друго, освен да вляза там, да остана след затварянето и да чакам до полунощ.

Така и направих. И няколко часа преди полунощ аз се намирах в Перископа, очаквайки да се случи нещо.

Нецах е според някои тълкуватели сефирата на Съпротивата, на Устояването, на непоклатимото Търпение. И наистина, очакваше ни едно изпитание. Но според други тълкуватели тя е Победата. Чия победа? В тази история на поражения: с диаболистите, на които Белбо се подиграваше, с Белбо, на когото диаболистите се подиграваха, с Диоталеви, на когото собствените му клетки се подиграваха, за момента навярно аз бях единственият победител. Дебнех от засада в Перископа, знаех за другите, а те не знаеха за мен. Първата част от замисъла ми вървеше по план.

Но втората? Щеше ли и тя да се изпълни според моите планове, или щеше да следва Плана, който вече не беше в мои ръце?

VIII. ОД

112

За нашите Церемонии и Ритуали имаме две дълги и красиви Галерии в Храма на Розенкройцерите. В едната излагаме модели и образци на всички най-редки и съвършени изобретения, а в другата сме издигнали Статуите на Великите Изобретатели.

Вече от доста време се намирах в Перископа. Трябва да е било десет или десет и половина. Ако нещо щеше да се случи, то щеше да се случи в църковния кораб, при Махалото. И следователно трябваше да побързам да сляза, за да си намеря скривалище и добра гледна точка. Ако пристигнех късно, след като са влезли (откъде?), Те щяха да ме открият.

Да сляза. Да се разтъпча… От няколко часа исках само това, но когато имаше вече възможност, когато беше разумно да го направя, се чувствувах парализиран. Трябваше да прекося залите в тъмното, като използувам пестеливо фенерчето. Оскъдна нощна светлина проникваше през големите прозорци. Бях си представял Музея като призрачно място под лунните лъчи, но се бях излъгал. Стъклените шкафове излъчваха неясни отражения от светлината на прозорците. Ако не се движех внимателно, можех да се блъсна в нещо и да се строполя на земята сред трясък на счупени кристали и железа. От време на време палех фенерчето. Чувствувах се като в „Крейзи Хорс“ 417, понякога случаен лъч ми разкриваше някоя голота, но не от плът, а от винтове, зъбци, болтове.

Ами ако изведнъж осветях някое живо същество, нечие лице, изпратено от Властелините, което повтаря огледално моето придвижване? Кой щеше да извика пръв? Целият бях в слух. За кой дявол? Аз не вдигах шум, вървях на пръсти. Следователно и той.

Следобеда бях изследвал внимателно разположението на залите и бях убеден, че и в тъмнината ще намеря стълбището. Вместо това блуждаех почти опипом, загубил ориентация.

Може би минавах през някоя зала за втори път, имах чувството, че никога няма да се измъкна, а може би тъкмо в това безсмислено лутане между машините се състоеше ритуалът.

В действителност не желаех да сляза, всъщност исках да отложа срещата.

Бях излязъл от Перископа след дълга и безмилостна преоценка на собствената си съвест, в продължение на часове бях анализирал нашата грешка от последните години, опитвайки се да си дам сметка защо без никаква основателна причина се намирах тук, търсейки Белбо, който бе попаднал на това място по още по-неоснователни причини. Но щом прекрачих прага на Перископа, всичко се промени. Докато се придвижвах, мислех с глава, която сякаш не беше моята. Бях се превърнал в Белбо. И също като Белбо, вече в края на неговото дълго пътуване към озарението, знаех, че всеки земен предмет, дори най-нищожният, трябва да се чете като символ на нещо друго. А нищо друго не беше по-реално от Плана. О, аз бях хитър, достатъчен ми беше един проблясък, един поглед в осветено от лъч пространство, за да разбера всичко. Нямаше да позволя да ме излъжат.

… Двигателят на Фроман: отвесна конструкция с ромбоидна основа, ограждаща като анатомичен модел от восък, който изважда на показ изкуствените си ребра, поредица от бобини, батерии и знам ли там, клапи, прекъсвачи, както ги наричат в учебниците, задвижвани от един трансмисионен ремък, свързан с пиньон посредством зъбчато колело… За какво ли е служел? Отговор: за да измерва подземните токове, естествено.

Акумулатори. Какво ли са акумулирали? Много близко до ума беше, че Тридесет и шестимата Невидими, упорити и тайнствени пазители на тайната, нощем чукат на клавиатурата си, пишейки позивните, за да изтръгнат един звук, една искра, сигнала, и напрегнато следят диалога между противоположните страни, между бездната и повърхността, между Мачу Пикчу и Авалон, пиу, пиу, пиу, тук Памерсиел, тук Памерсиел, засякох трептенето, тока Му 36, който брамините почитат като блед дъх на Бог, сега включвам колектора, микромакрокосмическата верига е затворена, трептят под земната кора всички корени на мандрагората, чуй Песента на Вселенската Сим-патия. Минавам на приемане.

Боже Господи, войски проливат кървища по полята на Европа, папи анатемосват, императори хемофилици се срещат в ловната хижа на Палатинските Градини, за да изработят прикритие, пищен параван за действията на онези, които в Соломоновия храм се вслушвали в едва доловимите команди на Umbilicus Mundi 418.

И Те бяха тук, за да пускат в действие тези псевдотермични хексатетраграматични електрокапилатори, така би се изразил Гарамонд, нали? — и от време на време някой ще изобрети, знам ли там, някаква ваксина или пък лампичка, за да оправдае чудесното приключение на металите, макар че целта е съвсем друга, ето ги тук, посред нощ, всички събрани и движат прозрачното колело на електростатичната машина на Дюкрете 419, а зад нея — две вибриращи топчета накрая на дъговидни пластинки (може би тогава са се допирали и са сипели искри, Франкенщайн се е надявал по този начин да вдъхне живот на своя Голем, но не, очакваният сигнал: на работа, мой ум, я гледай старият му кърт как бърже ровел! 420…

417

„Крейзи Хорс“ — скъп нощен локал със стриптийз в Париж.

418

Umbilicus Mundi (лат.) — пъпът на света.

419

Йожен Дюкрете (1844–1915) — френски учен и индустриалец, изработил първия френски радиопредавател, изобретател на радиотелефонията и на безжичния подземен телефон.

420

… на работа, мой ум… — комбиниран цитат от две действия на „Хамлет“.