Махалото на Фуко

Белбо излязъл от кабинета. Госпожа Грация не била в секретарската стая и той забелязал, че червената лампичка на директната линия на Гарамонд светнала, явно Гарамонд търсел някого. Не устоял (мисля, че за пръв път в живота си е извършил подобно нещо). Вдигнал слушалката и подслушал разговора. Гарамонд говорел на някого:

— Не се безпокойте. Смятам, че успях да го убедя. Ще дойде в Париж… Мой дълг беше. Не случайно принадлежим към една и съща духовна общност.

Значи и Гарамонд е замесен в тайната, казал си Белбо. Но в коя тайна? В тази, която вече само той, Белбо, можел да разкрие. И която не съществувала.

Било се стъмнило. Отишъл в „Пилад“, разменил няколко думи с разни хора, попрекалил с алкохола. А на сутринта потърсил единствения приятел, който му бил останал. Отишъл при Диоталеви. Отишъл да търси помощ от човек на смъртно легло.

От този техен последен разговор Белбо е оставил в Абулафия един трескав преразказ, в който не успях да определя кои са думите на Диоталеви и кои — на Белбо, защото и двамата явно са шепнели като хора, които изричат истината, знаейки, че вече е минало времето да се залъгват с илюзии.

110

И така се случило с Раби Исмаел бен Елиша и с неговите ученици, че като изучавали книгата „Йецира“, сбъркали направленията и тръгнали назад, докато потънали сами до пъпа в земята поради силата на буквите.

Никога не му бил приличал толкова на албинос, макар че вече нямал никакви косми — нито коса, нито вежди, нито мигли. Същинска билярдна топка.

— Извинявай, казал му, мога ли да поговоря с теб по един личен въпрос?

— Разбира се, аз самият вече си нямам такива. Имам си само Отговори.

— Чух, че били открили ново лечение. Тия неща довършват двадесетгодишните, при петдесетгодишните се развиват по-бавно. И междувременно ще успеят да намерят разрешение за теб.

— Говори за себе си. Аз още не съм на петдесет. Организмът ми е още млад. Имам предимството да умра по-бързо от теб. Не виждаш ли, че говоря трудно. Разкажи ми историята си, тъкмо ще си почина.

От уважение Белбо послушно му разказал цялата си история.

И тогава Диоталеви заговорил, дишайки като Нещото от научнофантастичните филми. И наистина приличал на това Нещо по всичко. По прозрачността си, по размитите граници между външност и вътрешност, между кожа и плът, между лекия рус мъх по корема, незакрит от разкопчаната пижама, и лабиринта на вътрешностите, които само рентгеновият лъч или болестта в напреднал стадий успяват да очертаят.

— Якопо, тук съм на легло, не мога да виждам какво се случва навън. Доколкото разбирам, това, което ми разказваш, се развива или в теб, или вън от теб. И в двата случая е все едно кой е подлудял — ти или светът. Така или иначе, някой е изтълкувал, размесил и разбъркал думите на Книгата повече от нужното.

— Какво искаш да кажеш?

— Съгрешили сме против Словото, което е създало и крепи света. Ти сега си наказан също като мен. Няма разлика между двама ни. В този момент се появила някаква сестра, дала му нещо, за да си накваси устните, и казала на Белбо да не го уморява, но Диоталеви се възпротивил:

— Оставете ни, трябва да му разкрия Истината. Вие знаете ли Истината?

— Ами аз… Не разбирам за каква истина ме питате…

— Тогава си вървете. Трябва да кажа на приятеля си нещо важно. Слушай, Якопо, както в човешкото тяло има части, връзки и органи, така ги има и в Тората, разбираш ли? И както в Тората има части, връзки и органи, така ги има и в човешкото тяло, разбираш ли?

— Разбирам.

— А Раби Меир, когато се учел при Раби Акиба, наливал витриол в мастилото и учителят не казвал нищо. Но когато Раби Меир запитал Раби Исмаел дали постъпва правилно, той му рекъл: „Синко, внимавай какво вършиш, защото трудът ти е труд за Бога, и ако пропуснеш или прибавиш една буква, ще разрушиш целия свят…“ Ние се опитахме да пренапишем Тората, но може да сме прибавили или изпуснали някоя буква.

— Ами шегувахме се.

— С Тората шега не бива.

— Но ние се шегувахме с историята, с написаното от другите.

— Има ли нещо написано, върху което да се основава светът и което да не е Книгата? Дай ми малко вода. Не, не от чашата. Намокри кърпата. Благодаря. Сега слушай. Който размесва буквите на Книгата, размесва света. Неизбежно е. На всяка книга, дори на буквара. Нали тези типове от рода на твоя доктор Вагнер казват, че който си играе с думите, комбинира анаграми и обръща наопаки речника, има лоши неща в душата и мрази баща си.

— Не е точно така. Онези са психоаналитици и говорят тези неща, за да печелят пари. Това не са ти равините.

— Всички са равини. Всички говорят за едно и също. Мислиш ли, че равините, които са говорели за Тората, са имали предвид един свитък? Говорели са за нас, които се мъчим да променим тялото си чрез езика. За да се управляват буквите на Книгата, се изисква много смирение, а на нас смирението ни липсваше. Във всяка книга е втъкано Божието име, а ние преиначихме всички исторически книги, без да се молим. Мълчи и слушай. Който се занимава с Тората, поддържа движението на света и също така поддържа движението на тялото си, когато чете или преписва, защото всяка част на тялото си има съответствие в света… Намокри ми кърпата. Благодаря. Ако промениш Книгата, променяш света, ако промениш света, променяш тялото си. Това ние не го разбрахме. Тората пропуска една дума от скрина си, която се мярва за миг и веднага пак се прибира. И то появява се само на този, който я обича. Тя е като прекрасна жена, която се скрива в една стаичка на двореца си. Има един-единствен любовник, за чието съществуване никой не знае. И ако някой друг поиска да я насили и да я сграбчи с мръсните си ръце, тя го отблъсква. Познава любовника си, открехва една вратичка и му се показва за миг. После веднага се скрива. Словото на Тората се явява само на този, който я обича. А ние се опитахме да говорим за книги без любов и с подигравка…

Белбо му намокрил отново устните с кърпата.

— И какво от това?

— Това, че се опитахме да правим нещо, което ни беше забранено и за което не бяхме готови. Боравейки с думите на Книгата, поискахме да сътворим Голема.

— Не разбирам.

— Не можеш да разбереш. Ти си пленник на своето създание. Но твоята история се развива още във външния свят. Не зная как, но засега можеш да излезеш от нея. Моят случай е друг. Аз изпробвам в моето тяло това, което направихме на шега в Плана.

— Не говори глупости, това е въпрос на клетки…

— А какво са клетките? В продължение на месеци като най-ревностни равини изричахме с устни най-различни комбинации от буквите на Книгата. ГЦЦ, ЦГЦ, ГЦГ, ЦГГ. 415Това, което нашите устни са изричали, клетките ни са го научавали. Какво са направили моите клетки? Измислили са си един различен План и сега действуват самостоятелно. Моите клетки измислят една история, която е различна от другите. Моите клетки вече са научили, че може да се ругае, като се разместват буквите на Книгата и на всички книги в света. По същия начин са се научили да действуват и с тялото ми. Преобръщат, пренасят, редуват, разместват, създават клетки, невероятни и без смисъл или пък със смисъл, обратен на правилния. Сигурно има правилен смисъл и грешен смисъл, иначе човек умира, но те си играят без определена цел, на сляпо. Якопо, докато можех още да чета, през тези месеци изчетох множество речници, изучавах историята на думите, за да разбера какво става в моето тяло. Ние, равините, постъпваме така. Нали не си се замислял, че реторичният термин „метатеза“ много прилича на онкологичния „метастаза“? Какво е метатезата? „Леворвел“ вместо „револвер“. И вместо „риба“ — „бира“. Това е Темурата. В речника пише, че „метатеза“ означавало „изместване, промяна“, а „метастаза“ означавало „промяна и изместване“. Глупави са тези речници. Коренът е един и същ — или е глаголът „метатитеми“, или е глаголът „метистеми“. Но „метатитеми“ означава „слагам вътре, пренасям, прехвърлям, замествам, отменям закона, променям смисъла“. А „метистеми“? Абсолютно същото — „премествам, преправям, прехвърлям, променям общественото мнение, губя разсъдък“. Ние, както всеки, който търси някакъв таен смисъл отвъд буквата, си изгубихме разсъдъка. Така са постъпили и моите послушни клетки. Затова умирам, Якопо, и ти го знаеш.

415

ГЦЦ, ЦГЦ, ГЦГ, ЦГГ — триплети от генетичния код.