Баудолино

Само го дръпнах за крака и той се изтресе на земята. Свалих му шлема и му пуснах върху главата един камък…

— Убил си го значи.

— Не, ронлив беше, колкото да го зашемети. Макар че ми се гадеше, защото той започна да повръща някакъв морав бълвоч, му смъкнах ризницата и дрехата, взех му оръжията, яхнах коня и препуснах по улиците; така стигнах до портите на „Света София“ и видях, че вкарват мулетата вътре. Край мен минаха войници, мъкнеха сребърни свещници и вериги колкото ръката ми, и крещяха на ломбардски. Като видях тази разруха, това светотатство, това кощунство, главата ми пламна, защото хората, които ги вършеха, все пак ми бяха сънародници, благочестиви чада на римския папа…

И тъй както си приказваха, тъкмо когато факлите им догаряха, двамата изскочиха от подземните цистерни в напредналата вече нощ и по пустите улички стигнаха къщата на генуезците.

Похлопаха на вратата, някой слезе да им отвори и бяха приютени със сурова сърдечност. Баудолино изглеждаше свой сред тези хора и веднага представи Никита. Един от тях каза:

— Лесна работа, оставете я на нас и вървете да спите.

И го каза с такава увереност, че и Баудолино, и самият Никита прекараха нощта в спокоен сън.

3. Баудолино обяснява на Никита какво е писал като малък

На следната сутрин Баудолино повика най-умелите измежду генуезците — Пиперко, Главореза, Щуреца и Присмехулкото. Никита им обясни къде да намерят семейството му и те тръгнаха с уверението, че няма за какво да се тревожи. Тогава Никита поиска вино и наля чаша на Баудолино.

— Опитай тази рацина. Повечето латинци не я харесват. Казват, че им миришела на мухъл.

Баудолино го увери, че този гръцки нектар му е най-любимото питие, и тогава Никита заяви, че е готов да изслуша повестта му.

Баудолино изглеждаше жаден да говори, сякаш искаше да се освободи от неща, които му бяха тежали от дълго време.

— Ето, господин Никита — започна той, като разтвори кожената торбичка, която висеше на врата му, и извади от нея един пергамент. — Това е началото на моята история.

Никита се опита да разчете написаното, но макар да знаеше да чете латински, нищичко не разбра.

— Какво е това? — запита. — Искам да кажа, на какъв език е написано?

— Не знам на какъв, господин Никита. Да тръгнем оттам: ясно ти е къде са Януа или Генуа, Медиолано или Майланд, както казват тевтонците или германите, или, както вие им викате, „алеманите“. Насред път между тези два града текат две реки — Танаро и Бормида, а между тях двете има една равнина, където, ако не е така горещо, че да опечеш яйце върху камък, е мъгливо, а ако не е мъгливо, вали сняг, ако няма сняг, има лед, а ако лед няма, пак пада голямо мръзнене. Ей там съм роден аз, в една местност, която се нарича Фраскета Маринкана, защото между двете реки е заблатено. Е, не е като бреговете на Пропонтида…

— Представям си.

— Но на мен си ми харесваше. Въздухът там сякаш галеше. Пътувал съм много, господин Никита, може би чак до далечна Индия…

— Не си ли сигурен докъде?

— Не съм. Не зная къде точно съм бил. Но знам, че там живеят рогати хора и едни, дето устата им е на корема. Прекарах седмици из безкрайни пустини, в степи, които се простираха докъдето ти стига погледът, и все се чувствах пленник на нещо, което надхвърляше въображението ми. А пък по нашите места, дори като вървиш в мъгла през гората, се чувстваш като в майчината си утроба, от нищо не те е страх, усещаш се свободен. А когато няма мъгла, пък си жаден, скършваш една ледена висулка от някой клон и после си дъхаш на пръстите, заради плюските…

— За какво плюскане говориш?

— Не казах „плюскане“. Вярно, вие тук тази дума не я знаете. Плюските излизат, когато ти замръзнат пръстите при голям студ, и сърбят, а ако ги разчешеш, боли…

— Говориш за тях, като че ли ти е било приятно…

— Студът е приятно нещо.

— Всеки си обича родното място. Карай нататък.

— Добре, значи някога там са били римляните, римляните от Рим, дето говорят латински, а не римляните, които вие сега казвате, че сте вие, които говорите гръцки, и които ние наричаме ромеи, или гърчоля, извинявай за думата. След това империята на тези римляни изчезва и в Рим остава само папата, и по цяла Италия се навъждат най-различни племена, които говорят различни езици. Хората от Фраскета говорят един, а съвсем наблизо, в Тердона, говорят друг. Когато пътувах с Фридрих из Италия, съм чувал много сладки езици, с които, ако направиш сравнение, нашият от Фраскета дори не е език, а мяза повече на кучешки лай, и никой не пише на него, защото там се пише още на латински. И затова, когато драсках този пергамент, бях може би първият, който се е опитвал да пише, както говорим ние. След това станах образован човек и започнах да пиша на латински.

— И какво си написал тук?

— Както виждаш, понеже живеех сред учени хора, знаех и коя година сме. Беше през месец декември на 1155-о лето Господне. Не знаех на каква възраст съм, баща ми казваше на дванайсет, майка ми — че съм на тринайсет, може би заради усилията да ме направи богобоязлив човек са й се видели повече. Във всеки случай, когато съм писал, трябва вече да съм наближавал четиринайсетте. От април до декември се бях научил да пиша. Стараех се много, с настървление, след като императорът ме взе със себе си, като се упражнявах при всички условия — на полето, в шатрата, облегнат на някоя разрушена стена. Най-често на дъсчици, а не върху пергамент. Вече бях свикнал да живея като Фридрих, който прекарваше най-много някой и друг месец на едно място, и то само през зимата, а през останалото време на годината беше все на път и всяка вечер преспиваше на ново място.

— Добре, но за какво си писал?

— В началото на онази година живеех още с баща си и майка си, няколко крави и една зеленчукова градина. Един тамошен монах ме беше научил да чета. Скитах се из гората и по полето, бях дете с богато въображение, виждах еднорози и в мъглата ми се явяваше — поне така казвах — свети Баудолино…

— Никога не съм чувал за такъв светец. Наистина ли ти се е явявал?

— Той е нашенски светец, бил е епископ на Вила дел Форо. А дали съм го виждал е друг въпрос. Господин Никита, големият проблем на живота ми е, че непрекъснато смесвам това, което виждам, с това, което искам да видя…

— Е, на мнозина се случва…

— Да, но при мен щом кажех, че съм видял еди-какво си или съм намерил писмо, в което е написано това и това (а можеше и сам да съм го написал), хората сякаш само това чакаха. Разбираш ли, господин Никита, когато кажеш нещо, което си си измислил, и хората те уверяват, че е точно така, в крайна сметка и ти започваш да му вярваш. И така, аз се скитах из Фраскета и виждах светци и еднорози в гората, и когато срещнах императора, без да знам кой е, и му заговорих на неговия език, му заявих, че свети Баудолино ми е казал, че той ще завладее Тердона. Казах го, за да му доставя удоволствие, но на него му изнасяше да го разкажа на всички, и най-вече на пратениците от Тердона, и така те се убедиха, че и светците са срещу тях, и затова той ме откупи от баща ми, който беше доволен не толкова заради дребните пари, които получи, колкото за това, че ще храни една уста по-малко. И така животът ми се промени.

— Станал си негов прислужник?

— Не, негов син. По онова време Фридрих още не беше станал баща. Мисля, че се привърза към мен, защото му казвах неща, които другите премълчаваха от уважение. Отнасяше се към мен като към своя рожба, радваше се на моите драскулки, на задачите, които решавах на пръсти, на историите, които бях научил за баща му и за бащата на баща му… Понякога — може би си мислеше, че не го разбирам — ми се доверяваше.

— Изглежда, си го обикнал повече от родния си баща, или пък величието му те е замаяло?

— Господин Никита, дотогава никога не се бях питал дали обичам баща си Галяудо. Внимавах само да съм по-далечко от ритниците или тоягата му и това ми се струваше естествено за един син. Разбрах, че съм го обичал, едва когато умря. Преди това не си спомням да съм прегръщал баща си. По-скоро отивах да плача в скута на майка ми, но и тя, горката, имаше толкова добичета на главата, че нямаше време да ме утешава. Фридрих беше красив, с бяло лице и румени бузи, а не с цвят на гьон като на сънародниците ми, косите и брадата му бяха огненочервени, ръцете му — дълги, с тънки пръсти и поддържани нокти, беше самоуверен и внушаваше увереност у околните, беше весел и решителен и внушаваше веселост и решителност, беше смел и внушаваше смелост… Аз бях лъвче, а той беше лъв. Можеше да бъде и жесток, но с хората, които обичаше, беше извънредно нежен. Аз го обичах. Беше първият, който се вслушваше в това, което казвах.