Сонети

118

Вкуса си дразним със горчиви билки,

при болест пием същата трева.

От болести се пазиме с горчилки,

нарочно боледувайки с това.

Макар преситен с твоето внимание,

и аз изострих своя глад така.

И сам си причиних едно страдание.

и то бидейки здрав и на крака.

Но бит от мойте собствени коварства

и тая ми измислена беда,

аз заболях и всякакви лекарства

загълтах в своя собствена вреда.

И аз разбрах, че моето лечение

ми носи смърт, но не и облекчение.

119

Сълзи ли пих от морските сирени,

отрова ли, какъв е този ад?

Ту падам в мрак, ту грее лъч във мене,

ту губя пак, преди да съм богат.

Какво сгреших през своите честити,

блажени дни, незнаещи тъга,

та в треската от тъмните орбити

очите ми изскочиха сега?

О, благотворно зло! И най-доброто

във още по-добро превръщаш ти;

И мъртвата любов и тя чрез злото

възкръсва, хубавее и цъфти.

Тъй аз напускам този ад зад мен

не обеднял, а пак обогатен.

120

Че ти бе зъл, туй ползва мен самия.

Веднъж ранен, аз трябва този път

под своята вина да се превия,

ако не съм от камък, а от плът.

И ако като мене те потресе

измяната, то в теб е ад, нали?

Как болката, която ми нанесе,

не ме подсети колко те боли?

Как тази нощ на скръб не ми припомни

какво изстрадах аз, за да ти дам,

тъй както ти, от сълзите си скромни,

лекуващи скръбта като балсам;

Рани ме ти и аз ти отплатих.

Прости сега тъй, както ти простих.

121

На дело грешен! По-добре, нали

и без това те гледат с подозрение:

Но губи радостта ти, ако ли

я съди чуждо, не и твойто мнение.

От блудния не чакам милост аз

за радостната тръпка на телото.

Да, грешен съм, не повече от вас,

шпиони мои, майстори във злото.

Да, аз съм аз. Признавам го без страх.

По вас за мене не съдете вие.

Не злобата ви мнимия ми грях

пред този свят на показ ще разкрие!

За злобния светът е зъл и злобен:

И вижда той във всекиго подобен.

122

Не искам твоите албуми. Във мен,

от паметта ми като в многотомен,

грижливо писан труд си съхранен

и вечно ще пребъдеш там за спомен.

Или додето ум; душа и страст

се противят на идещото тление

и не отстъпят — всяка свойта част

от теб на злото, вечното забвение.

Не албум ще дочака този ден.

На него нищо аз не съм записал.

В кръвта ми и в плътта, дълбоко в мен

запазва своя спомен мойта мисъл.

Да взема тази вещ на съхранение,

ще значи да внеса във мен забвение.

123

Не, време, не! Не ми изменяш ти.

Ти пирамиди пак градиш, но в тях

не виждам нищо ново да блести.

Веднъж те вече са били на прах.

Живеем малко! В този кратък час

светът е нов за младия ни дух.

И мислиме, че е родено с нас

това, което знаеме по слух.

Не давам грош за твойта летопис!

И никога не ще ме удивиш

със твойто днес и вчера; с тоя низ

ти векове наред се суетиш.

А щом не измених до този час,

и занапред ще бъда верен аз.

124

Да беше любовта ми плод на случай,

на времето васал, навярно тя

от него щеше място да получи

в нетрайните треви или цветя.

Но тя не е възникнала случайно,

не страда във студения разкош,

не гине робски, не умира тайно

след спречкване, ударена от нож.

Не трепва даже тя пред тия, дето

под наем взимат щастие на час,

не мре с лъча и бурите в небето

не заглушават мъдрия й глас.

Ти знаеш туй, ти, който в този свят

живя във зло и мреш във благодат.

125

Какво ли да се бях сдобил с честта

да нося във двореца балдахина?

Какво добро? Залог за вечността,

не по-надежден нежели руина.

Но който търси само суета,

изгубва всичко свое във отплата.

От глупост плаща скъпо глупостта,

от простота презира простотата.

Аз търся само твойта благодат.

Вземи дара ми, давам ти го аз

безкористно, без примес; той е свят —

двустранна жертва, само между нас.

Назад, подлец, макар оклеветен,

ти все пак нямаш пълна власт над мен.

126

Ти, момко мой, ти властваш все така

над времето със златен сърп-стрелка

и раснеш с мойте загуби на сили;

стареем ние, ти разцъфваш, мили.

Природата изтребва тоя свят,

но връща вечно твоя ход назад.

Чрез теб доказва своето умение

да ражда и руши за развлечение.

Към нея доверчив недей бъди.

Ласкае тя, но вечно не щади.

Ще дойде ден и ти ще се явиш

да искаш сметка и да заплатиш.

127

Не считал никой черното за цвят

преди и не ценили чернотата.

Ценят я днес; тя шества в този свят,

петни и очернява красотата.

Откак подправят злата грозота

със цветове и багри, взети в заем,

светът, прогонил всяка красота,

е станал груб и зъл, неузнаваем.

И този взор на милата — стъмен —

затуй поглежда със тъга такава

към този, който, сам от чар лишен,

със багри хубостта опорочава

и тъй блести от много тъмнота,

че мракът ни се струва красота.

128

Ти свириш. Моя музика си ти.

Под пръстите, акорди нежни взели,

дървото с топъл, с плътен тон трепти

и очароват сложните му трели.

На струните отдава твойта длан,

а не на мене ласките желани.

Ревнувам аз клавишите, без свян

целуващи изящните ти длани.

Клавиш да бъда често съм желал.

Под пръстите ти, дълги и изкусни,

и този къс дърво не би звучал

така щастливо, както тези устни.

Блажен клавиш! Отдай сега без свян

на мен устата, нему свойта длан.