Сонети

106

Когато в древни свитъци чета

за устни днес отдавна вече нями,

за пишещата песни красота

във чест на знатни рицари и дами,

по всяка неподправена черта,

ръце и устни, поглед, свежест, сили

аз виждам: в древността са доловили

каква ще бъде твойта красота.

Със поглед на пророк тук всеки ред

се е опитал да те предусети.

Но все пак твоя истински портрет

не са създали древните поети.

А ние днес и в твоя век живеем,

но нямаме перо да те възпеем.

107

Ни моя страх, ни тая звездна твърд,

погълната в грядущето, не знае

дали и колко мойта страст ще трае,

обречена като че ли на смърт.

Луната блесна не след дълъг мрак

напук на предвещаните кончини.

Надеждата е увенчана пак

и мир вещаят белите маслини.

Не те очакват мрак и тъмнина,

а аз ще дишам вечно в тези песни.

Заплашва смърт ония племена,

които са неуки, безсловесни.

Но с теб ще надживеем тук вдълбани

царе от бронз и лаври на тирани.

108

Какво ли тоя мозък ти е дал,

което ти си нямал дотогава?

Какво ли ново, друго бих изпял

за мойта обич или в твоя слава?

Не, нищо, друже. Но пък всеки ден

като молитва аз повтарям вечно,

че ти си мой, и тоя стих за мен

звучи тъй ново и така сърдечно.

Безсмъртната любов не се мени,

не вижда и в любимия промена.

Не знаят бръчки нейните страни,

и старостта е нейна подчинена.

И тя внезапно разцъфтява цяла,

когато се твърди, че е умряла.

109

Лъжец не ме наричай! Но кажи

кога съм бил лъжец или изменник?

Как бих могъл? В гърдите ти лежи

сърцето ми като залог и пленник.

Ти мой приют! Изчезвах без следа,

завръщах се след хиляди скитания

и носех с мен от живата вода,

която мие тия злодеяния.

Кръвта ми тъне в грехове; все пак

не съм достигнал до това падение,

завинаги да скъсам с твоя праг

и с извора на всяко утешение.

Какво бих правил аз без тебе тук?

Аз имам теб, аз нямам никой друг.

110

Да, вярно е: къде ли аз не бях

и като шут не се опозорих.

Как много драгоценности пилях

и много стари рани съживих.

Да, вярно е: изкосо гледах аз

на истината, но от тоя ден

отново младостта стои пред нас,

и само ти си щастие за мен.

Но всичко свърши. Моят дух е нов.

Аз вече не изострям своя глад,

не проверявам твоята любов —

ти мой си бог и всичко в тоя свят.

В небето си приют ми отреди

до тия чисти любещи гърди.

111

За злите ми дела не ме хули.

Хули за туй виновната богиня —

съдбата ми, която повели

до днес да се прехранвам с милостиня.

Беляза ме позорният печат.

Като мазач и аз съм цял във тия

петна на моя долен занаят,

о, помогни ми ти да ги измия.

Настойки от целебни семена

от тебе ще приема без роптание,

горчилките ти — без горчивина,

лекуващата болка — без страдание.

Ти само можеш да ме облекчиш:

достатъчно е да ме съжалиш.

112

Но твоята любов и доброта

запълниха завинаги следата,

която злата хорска клевета

във тъмните ми бръчки отпечата.

И само ти си радост или страх,

голяма болка и душевна рана.

За всеки друг съм мъртъв: оковах

сърцето си в невидима стомана.

В такава бездна запокитих аз

и страх, и нужда от човешка близост,

че днес едвам долавям този глас

на хули, на хвалебствия и низост.

Аз чувам само твоя дъх до мен.

Светът без теб е глух, опустошен.

113

Едното ми око се взира в мен,

откакто те напуснах, а това,

което гледа, гасне всеки ден,

изглежда зрящо, вижда, но едва.

Не виждат нищо моите очи

и до сърцето дневния светлик

не стига с птици, багри и лъчи,

и всичко в тях живее само миг.

Изящни, груби, приказни неща

обличат те във твоите черти.

Гугутка, врана, слънцето, нощта,

върхът, морето — всичко туй си ти.

Тъй моят поглед, моят взор нелеп,

лишен от тебе, вижда само теб.

114

Нима, откакто ме възвеличи,

като тщестлавен крал съм упоен?

О, или лъжат моите очи,

или ти правиш алхимик от мен,

та моят взор в чудовища наглед

открива сходства с тебе, друже мой,

и прави ярък тъмния предмет

в мига, във който спре на него той?

Но аз виня очите си в това.

Вкуса на своя крал познават те

и знаят лицемерните каква

напитка кралят ще предпочете.

И нека те отрова в нея стрият.

От чашата ми първи те ще пият!

115

О, как те лъжех, като писах там:

„Не мога да обичам аз по-жарко.“

Но не допусках аз, че този плам

е можел да гори от туй по-ярко.

Но като имах времето пред вид,

разколебало клетви и стремления,

изменящо закони, в чийто щит

се притъпяват твърдите решения,

уверен само в днешния си ден,

недоверчив към всеки по-далечен,

защо те лъгах: „Тоя порив в мен?

Нима той може да е по-сърдечен?“

За възрастен аз взех едно дете,

а любовта е детство: ще расте.

116

Да не издигам пречки и стени

пред брака на сърцата. Обич не е

това, което времето мени

или със остарелия старее.

Любов — това е в бури греещ знак,

негаснещ и в мъглите, вечно зрима

звезда е тя за бродещия в мрак,

чиято стойност е неизмерима.

На времето не е играчка тя.

И нека то коси със сърп цветята

от нашите чела, страни, уста —

тя трае вечно, преко времената.

Ако това тъй само ми се струва,

ни моят стих, ни обич съществува.

117

Вини ме в туй: че бях скъперник пак

и пак останах задължен безкрайно.

Забравих те, напусках твоя праг,

със който съм обвързан всеотдайно.

На друг отдавах твоите часове,

лишавах те от моята сърдечност

и тласкан от насрещни ветрове,

изчезвах без следа за цяла вечност.

На блюдо греховете ми сложи

и моите неволни грешки; с оглед

на сторения грях ме накажи.

Не ме убивай само с този поглед!

Виновен съм. Грехът ми е безмерен.

Но той показва колко ти си верен.