Сонети

129

Развратен дух в пустиня от безсрамие —

това е поход в действие, това

е мрачно, грубо, яростно желание,

жестоко, алчно, сдържано едва.

Задоволено, то влече презрение;

стремящо се, то все ламти — безспир,

постигащо, намразва с упоение,

измамено, измамващо, без мир.

Безумно и в копнеж, и в обладание

то има, властва, спори за права.

Очаква рай, намира пак страдание,

мечта преди и сън подир това.

Но кой е съумял да не изстрада

това небе, което води в ада.

130

Очите й не са звезди, не може

устата й с корал да се сравнят.

Тя няма бяла като перла кожа,

а гарванови плитки, смугла гръд.

Не бели рози — пищни и богати —

не алени са нейните страни,

ухае тя, но с нежни аромати

едва ли би могла да се сравни.

Страните й не са като жасмини,

не бих сравнил челото й с цветя.

Не знам как шестват нежните богини,

но знам, че стъпва по земята тя

и буди по-сърдечни възхищения

от много други, лъгани в сравнения.

131

Ти притежаваш тиранична власт.

Красива си и затова надменна.

И знаеш, че за сляпата ми страст

ти грееш като перла драгоценна.

Лицето ти — твърди една мълва —

не можело да причини страдание.

Но аз не споря с нея, знам това

от спора с мойто собствено стенание.

И с цел да убедя това сърце

и да отхвърля тези празни басни,

твърдя до сълзи: смуглото лице,

чело, ръце и скули са прекрасни.

Не е бедата в смуглото чело.

Беда е, че сърцето ти е зло.

132

Очите ти обичам. Гледат те

отвергнатия с обич и утеха.

Тъгуват те и болка се чете

във мрака им — жалейна, черна дреха.

И не подхожда първата бразда

на изгрева така на небесата,

и тази ранна, вечерна звезда

едва ли по отива на луната

от този взор на милото лице,

така лъчист, тъй нежен и прощален…

Да бе и твойто ледено сърце

във този траур нежен и печален,

аз бих се клел, че в мрака грее зрак,

че красотата е бездънен мрак.

133

Бъди проклета ти, душа, задето

другаря ми рани, измъчи мен.

Не стига, дето аз изстрадах, ето,

и той е роб на страшния ти плен.

Жестокият ти поглед ме потресе,

Донесе ми три загуби поне.

Три тежки, черни рани ми нанесе —

от теб, от мен, от него ме отне.

Пусни го ти от твоя плен злокобен

и ако искаш, ще го пазя сам.

Ще бъда страж, бидейки сам поробен,

и във залог сърцето си ще дам.

Но ти не чуваш! Мра във твоя плен

и всичко мое мре и чезне с мен.

134

Признавам, твой е. Но от този час

и аз съм твой — заложен като дреха.

Така ти него — мойто второ аз,

ще пуснеш ли за мен да е утеха?

И ти, и той не искате това.

Не го отстъпваш от суетна слава.

Той в робството ми сам се окова

и мой гарант — в залог у теб остава.

Ти! Ти постъпваш като зъл лихвар.

Изстискваш всяка радост от сърцата.

Преследваш вместо мен един другар —

но пак не ми възвръщаш свободата.

Той себе си заложи вместо мен,

но пак съм аз завинаги във плен.

Този сонет и следващият са построени върху игра на думи.

Името на поета Will (съкратено от William)

на английски значи още воля или желание.

135

Желание — това е мойто име!

Ти много си желала, пожелай

и мен — едно желание, вземи ме,

в желанията място ми отдай!

О, ти, чиято воля е безбрежна,

нима не ще да ми дадеш приют?

Към чуждите желания си нежна,

а само аз от теб не бивам чут.

Но както в тия пълни океани

приют намира онзи скитник дъжд,

сред другите неща, така желани,

ти приюти и мен, поне веднъж.

Не ме заставяй твърде да те моля,

а дай простор на страшната си воля.

136

Душата ти таи едно признание.

Кажи й кой съм аз — тя няма слух.

Аз имам странно прозвище: „желание“,

приют ми е желаещият дух.

И ти, така с желания богата,

вземи и мен със другите ведно.

За щедрите богатства на сърцата

не значи нищо този знак „едно“.

И нищо във безбройната редица,

за теб един, единствен, аз почти

приемам да остана единица,

но стига ти, да ме обикнеш ти.

Влюби се първо в моето название,

а после в мене. Аз съм цял Желание.

137

Ти сляпа си, любов, слепиш и нас.

Не виждам туй, което виждам ясно.

Не знам, не различавам вече аз

кое е грозно и кое прекрасно.

Окото може да се заблуди.

То — кораб следва другите в морето.

Но ти закотвяш в гибелни води

с неистини и със лъжи сърцето.

Защо аз сметнах за отделен двор

това, което е всеобща нива?

Но как отрича всичко моят взор

и във лъжите истини открива.

Любов, ти в мрак превърна светлината

и като чума ме обзе лъжата.

138

Когато се кълнеш с престорен глас,

че ти си само вярност, лъжеш пак.

Но въпреки това ти вярвам аз,

за да ме взимаш за незрял хлапак.

Лаская се, че ти изглеждам млад

и пак ти вярвам аз, макар да знам,

че мойта младост е обрулен цвят,

и лъжеш ти, и аз се лъжа сам.

Не ще признаеш своите лъжи,

а аз пък мойто мнимо лековерие.

О, любовта е цяло лицемерие

и възрастта безкрайно й тежи.

Лъжите в теб са с цел, във мен — неволни,

но двамата еднакво сме доволни.

139

Да оправдавам твоите лъжи

не искам аз и ти не ме заставяй,

Със сила по-добре си послужи,

но с хитрости, о, не, не ме ранявай.

Обичаш друг! Добре, пред мен поне

не хвърляй бегли погледи към оня.

От хитрости не се нуждаеш, не!

Сърцето ми не е обвито в броня.

Ти знаеш най-добре от всички тук,

че погледите могат да убият.

И затова поглеждаш ти към друг,

за да не падна мъртъв аз самият.

Но ти към мен добра недей бъди!

Убий ме с поглед, о, не ме щади!