Водосрез

Най-накрая зърна мътното примигване на предупредителните лампи на покрива на „Хилтън 6“ и още по-силните светлини на прожекторите на строящата се аркология „Тайян“ — полуживото чудовище, което се извисяваше над всичко друго в града.

В мъглата от вихрещ се прахоляк подпорите на „Тайян“ сияеха като призрачни кости на звяр.

Луси паркира пикапа до онова, което сметна за бордюр, и остави фаровете светнати, а аварийките — мигащи. Грабна челника си от жабката, след това се облегна на вратата и я отвори мъчително срещу напора на вятъра.

Докато напредваше в светлината на фаровете на колата, откри на пътя предупредително осветление. Последва линията примигващи магнезиеви лампи. Пред нея от мрака изникнаха човешки силуети. Мъже и жени в униформи размахваха усилено фенерчета с ярки лъчи. Полицейските коли примигваха с лампи в червено и синьо.

Луси се приближи, всяко вдишване и издишване отекваше силно в ушите ѝ, а маската върху лицето ѝ лепнеше от влагата в дробовете ѝ. Проправи си път покрай ченгета, които напразно се опитваха да овладеят местопрестъпление, което вятърът отнасяше.

По булеварда се смесваха кървави реки и прахоляк — минипустиня на убийство, засипвана от бурята, която я превръщаше в кал и я съсирваше.

Челният фенер на Луси освети чифт трупове. „Просто още няколко тела“, каза си тя, но след това лъчът докачи едно от лицата — почерняло от покрити с кръв натъртвания и почти засипано с пясък.

Тя зяпна.

Около нея гъмжеше от ченгета и техници, но и бездруго бурята им идваше в повече заради мъката да гледат и дишат през правителствения си модел маски и филтри. Луси се приближи още повече в опит да си докаже, че кошмарите ѝ не са истински, не са озъбени и верни. Но нямаше как да сбърка жертвата, нищо че очите бяха избодени.

— О, Джейми! — прошепна. — Как попадна тук? Нечия ръка я стисна за рамото.

— Как попадна тук? — извика ченгето с глас, приглушен от летящия пясък и маската на филтъра.

Задърпа журналистката назад, без да чака отговор.

В първия момент Луси оказа съпротива, а след това се остави да я замъкнат зад предупредителната полицейска лента, която пляскаше и се ветрееше, докато ченгетата я размотаваха:

ВНИМАНИЕ — CUIDADO — 危险 — ВНИМАНИЕ — CUIDADO — 危险 — ВНИМАНИЕ.

Предупреждение, каквото тя се беше опитвала да отправи на Джейми само преди няколко седмици точно тук, в бара на „Хилтън 6“, където де що има народ сега се тъпчеше с лепнати на стъклата лица, за да разгледат по-добре смъртта му навън, на обсипваната с пясък улица.

Той беше така дяволски уверен, че знае какво прави!

Бяха се видели да пийнат в бара на „Хилтън 6“: Луси, клеясала след седмица без душ, и Джейми — така лъснат, че направо светеше на бледата светлина. С поддържани нокти. Чиста руса коса, не мазна на кичури като нейната и без прахоляка от пустинята, дето се носи по тротоарите право зад издигащите се зад гърба им прозорци, които обхващаха цялата стена.

Джейми можеше да си позволи душ всеки път, когато му се прииска. Обичаше да се фука с това.

Барманът разтръскваше нещо студено и зелено в чаша за мартини, сребърният цвят на миксера — в рязък сблъсък с черепите по златните пръстени на кафявите му пръсти…

Черепите се набиваха в очите на Луси, понеже тя бе отклонила поглед от тях, за да пресрещне тъмнокафявия взор на бармана, наясно, че ако не беше лъскавото присъствие на Джейми, този тип щеше да я е изгонил отдавна. Дори хуманитарните работници се сещаха да се поизтъркат, преди да слязат в бара да удавят преживелиците от изминалия ден. Луси досущ приличаше на тексаските бежанци отвън.

Джейми не спираше да говори:

— Така де, още през 1850-а Джон Уесли Пауъл35 е видял, че се задава. Не е да не сме били предупредени. Ако онзи мръсник е могъл да седи на бреговете на Колорадо преди сто и петдесет години и да знае, че водата няма да стигне за всички нужди, би трябвало и ние да сме се сетили.

— Тогава не е имало толкова хора.

Джейми я погледна, а сините му очи бяха ледени.

— Сега пак ще намалеят доста.

Зад тях ниското мърморене на разговори на хуманитарните работници и умиротворителите от ООН се смесваше със сюрреалистичните отгласи на финландската погребална музика. ААМР36. Армията на спасението. Специалисти по засухата от Червения полумесец. Доктори без граници. Червен кръст. Имаше и всякакви други типове: китайски инвестиционни банкери от „Тайян“, излезли от аркологията си да навестят бедняците. Мениджъри от „Халибъртън“ и „Ибис“, които проучваха водните резерви и се кълняха, че могат чрез фракинг да превърнат водните хоризонти в рогове на изобилието, стига само Финикс да кихне достатъчно кинти. Частни охранители на служба и в свободното им време. Наркодилъри от висшия ешелон. Няколко пери-веселяци с по-тлъсти портфейли, които беседват тихичко с койотите, дето ще ги прекарат през последните граници и ще ги отведат на север. Странна смес от пречупени души, кървящи сърца и хищници, които са се настанили в процепите в строшения свят. Човешки хоросан, запълващ пукнатините от катастрофата.

Джейми все едно прочете мислите на Луси.

— Всичките са лешояди. До един.

Тя отпи от бирата си. Притисна халбата до оцапаната си с прахоляк буза, наслаждаваше се на хладината.

— Преди няколко години щеше да твърдиш същото и за мен.

— Не — Джейми все още съзерцаваше лешоядите. — Твоето място беше тук. Ти си една от нас. Точно като всички други глупаци, които отказват да видят накъде се насочват нещата… — той вдигна за наздраве чашата си с водка.

— О, аз знам накъде вървят нещата.

— Тогава защо остана?

— Тук има повече живот.

При тези ѝ думи Джейми се разсмя — пълното му с циничен хумор излайване разпука приглушения сумрак в бара и стресна посетителите, които само се преструваха, че разпускат.

— Хората живеят истински само когато са напът да умрат — каза той. — Преди това всичко е пепел по вятъра. Човек не оценява колко му е готино, докато наистина не нагази в лайната.

Помълчаха известно време, после той се обади:

— Знаехме, че светът се е запътил по дяволите, но просто стояхме и гледахме как се случва всичко това. За глупост с подобни размери сигурно се връчва някаква награда.

— Може да сме знаели, но не сме имали понятие как да повярваме — предположи Луси.

— Вяра — той изсумтя. — Мога да целуна хиляда кръста. Проклета вяра… — И след малко добави горчиво: — Вярата е за Бога. Касае любовта. И доверието. Вярвам, че мога да ти се доверя. Вярвам, че ме обичаш… — той вдигна вежда. — Вярвам, че господ ни гледа отгоре и се къса от смях… — Отпи от водката си, стиснал столчето на чашата между пръстите си и я завъртя на бара, загледан как се кълбичкат маслинките вътре. — В случая никога не е ставало дума за вяра. Да не смяташ, че хора като Кейтрин Кейс там, горе, във Вегас, вярват в разни неща? За тях важното е да гледаш и да виждаш. Чисти данни. Човек не вярва в данните, подлага ги на тестове… — той направи гримаса. — Ако можех да определя точния момент на същинското ни прецакване, то това ще да е решението, че данните са нещо, което може да се ползва заедно с думи от рода на „вярвам“ и „не вярвам“.

Джейми махна към прашната улица зад прозорците — тексаски момичета чукалки страстно ръкомахаха на бавно отминаващите коли, калифорнийски купонджии копторджии и скъпари от аркологията подбираха най-отчаяните.

— Би трябвало да се занимаваме с тестване и потвърждения, а сме го обърнали на въпрос на вяра. Шибаните пери-веселяци се молят за дъжд… — той изсумтя. — Нищо чудно, че китайците ни ритат цялата страна като спукана топка… — Джейми помълча малко, после добави: — Писна ми да се преструвам, че имаме изход. Писна ми да съдя тлъсти водни кърлежи, задето помпят нашите подземни води, и ми писна да защитавам проклетите глупаци.

35

Американски геолог и пътешественик. — Б.пр.

36

Американска агенция за международно развитие (USAID) — координира невоенната хуманитарна помощ по света, често е обвинявана, че защитава политически интереси. — Б.пр.