Водосрез

— Какво се очаква да значи това?

— Да се видим след час. И за бога, не казвай на никого, че имаме среща!

Което даде на Луси време да се притеснява и измъчва, преди да подкара към центъра очукания метрокар, взет назаем от Шарлийн, и през целия път всички я гледаха мръсно заради тексаските номера.

В бара на „Хилтън 6“ цареше сумрак, а пустинното слънце нахлуваше през автощорите и те потапяха заведението в тих кехлибар.

Тимо вече чакаше в сепарето до прозореца, седнал с лаптопа на Ратан, нереален на вид под филтрираната светлина. Все едно всичко в бара беше глазирано от вечен залез.

Забеляза Луси, но при приближаването ѝ устните му останаха стиснати в плътна линия.

— Какво има? — попита тя, когато се намести срещу него. — Какво откри?

— Отдавна се познаваме, нали така?

— Ами да, Тимо. Какво има?

Той потупа лаптопа на Ратан:

— Това е грозна работа, момиче.

Тя го погледна объркана:

— Какво е станало?

— Когато каза, че искаш да погледна вътре, помислих, че… — той понижи глас. — Не ми каза, че ще се пънем срещу Калифорния.

— Има ли значение?

— Знаеш ли какво? Бих казал, че няма — само дето тая заран ме посетиха едни типове, които размахваха срещу ми визитки на „Проучвания Ибис“. Симпатични момчета, нали така? Просто чифт симпатични момчета, които искаха да знаят дали планирам да живея още дълго във Финикс. Истински шибаняци — plata o plomo, така стоят нещата.

— „Ибис“ ли? — ледена тръпка се спусна по гърба на Луси. — От „Ибис“ са дошли при теб?

— Ако знаех, че се занимаваш с водни щуротии, да съм използвал някой друг. Мислех, че е свързано с нарковците.

— От „Ибис“ са разбрали, че лаптопът е в теб?

Тимо я изгледа измъчено:

— Всъщност знаят, че е в теб — той бутна компютъра към нея и се изправи.

— Наистина ли си ме предал? — изсъска Луси.

— Заплашиха ме, Луси. Мен и Ампаро. Как би трябвало да постъпя? — той се поколеба. — Просто искат да поговорят с теб.

И след това стана и се отдалечи — крачеше бързо и я остави седнала в сепарето.

Беше я предал.

Над масата ѝ се спусна сянка — изтупан тип седна удобно на мястото на Тимо, разхлаби си връзката и си разкопча сакото.

Луси го разпозна още със сядането. Беше същият оперативен агент, който я загради преди години. Онзи тип от „Ибис“. Мъжът от едно време, който беше заключил: „Пишеш много статии, които критикуват Калифорния“.

Тя си спомни как той бута кървавкото вестниче към нея заедно с купчина китайски банкноти. Даваше ѝ да разбере правилата на играта, които щяха да ѝ позволят да остане да работи във Финикс.

След като превзе сепарето, мъжът се усмихна. Изглеждаше почти на същата възраст. Луси се опита да си спомни името му.

— Кота — каза. — Ти си Дейвид Кота.

— Много добре — отвърна Кота с усмивка. — Винаги сме смятали, че си добра в работата си. Имаш способността да помниш правилните имена. Държиш сметка на хората в главата си, без помощта на устройства. Знак за добър ум е. Трудно е да се разбере понякога с какво се занимаваш, когато държиш толкова много неща заключени в главата си… — той почука очилата си със стъкла, глазирани от данни — мътен прозорец към ума му. — Повечето хора имат нужда от помощ за спомените си.

Зад дигиталните очила очите на Кота бяха странни и воднисти. Почти течни. Бледосини воднисти очи, очертани в червено. Бяха толкова неестествени, че Луси се почуди дали не са нагласени. Малки точици в черно насред бледосин ирис. Той явно забеляза интереса ѝ.

— Страдам от алергии — обясни. — Този прах… — сви рамене. — Не е лесно да намериш облекчение тук наоколо дори с всичките филтри в „Тайян“. Всички гледат да минават тънко. В Калифорния не биха се разминали с калпава работа като тук. Но всъщност никой не инвестира дългосрочно. Дори китайците. Не и тук във всеки случай. Мястото в крайна сметка е обречено.

— Няма да приема пари — прошепна Луси. — Не ви искам парите.

— Хубаво — съгласи се Кота. — Защото вече ти платих.

— Искате ли да спра да пиша за нещо? — тя посочи компютъра. — Заради него ли е? За водните права? Племето пима? Не може ли просто да се откажете?

Той се усмихна.

— Този път не ни тревожи това, което пишеш… — И двамата огледаха лаптопа пред тях. — Заради компютъра е.

— При вас е. Вземете си го.

— На него няма нищо.

Това изненада Луси:

— Няма ли?

— Е, това е лаптоп на компанията ни. Би трябвало да знаем доста добре какво съдържа.

— Да, но нали правата са в него?

Кота вдигна свития си показалец.

— Не си играй с нас! — и се взря в нея. — Къде са ни водните права? Платихме за тях. Искаме си ги. Ратан е купил нещо, след това заяви, че бил измамен, но вече знаем, че не е така. Знаем, че правата са били в него. Къде са?

— Аз… — тя се втренчи в лаптопа и преглътна. — Мислех, че са на компютъра… — пак преглътна. — Всички така мислехме.

Кота изкриви лице в гримаса. Наведе се напред.

— Изгубих хора заради тази работа — изсъска той. — Добри хора. Няма как да очакваш да ти повярвам, че не са в теб.

— Не са!

— И какво… правата са се изпарили, така ли? Пуф? И са изчезнали в нищото? — той примигна със зачервените си очи. — Давам ти един шанс, Луси, и искам да го вземеш на сериозно. Не искаш последните ти снимки да щракне точно приятелчето ти Тимо, нали? Долу в някой плувен басейн, сам-самичка? Не искаш всичко да свърши по този начин, нали?

— Ти си звяр.

Кота се престори на шокиран:

— Да не смяташ, че това ми харесва? Искам само онова, което Джеймс Сандерсън ни продаде.

— Казах ти, че не е в мен.

— Ами водосреза? Анхела Веласкес. В него ли са? В него са, нали? Някак си ги е взел.

— Щеше да се върне в Лас Вегас, ако бяха.

— Освен ако не върти същия номер, който Сандерсън врътна на Финикс, а Ратан — на нас. Забелязахме смущаваща тенденция с тези права — когато някой ги докопа, опитва се да ги продаде и сам да бележи точка.

— Казвам ти, че не са в мен.

Кота се накани да каже нещо, после замълча. Докосна връзката си и я помилва, плъзна пръсти от гърлото чак до гърдите си в размисъл.

„Получава инструкции“ — осъзна Луси. Четеше информация, която пристигаше по очилата за данни. В сепарето заедно с тях слушаха разговора и други хора.

— Аха — каза той. — Така, значи. Може би ти вярвам.

Но не спря да я зяпа. Притеснението внезапно заля Луси. „Би трябвало да стана и да си тръгна.“ Калито се канеше да каже нещо, а тя беше сигурна, че ще е отвратително.

„Трябва да си ида. Да бягам.“

Но все пак остана вцепенена, неспособна да устои на копнежа на журналиста да научи докъде се простира тази история.

„Какво обаче искаш? Какво целиш?“

Твърде заинтригувана беше. Още откакто Джейми спомена за плана си, я беше окачил на кукичката. Колкото и да се лъжеше, че винаги би могла да си иде — или дори да избяга — просто трябваше да узнае как свършва всичко това.

— Какво искаш? — попита накрая Луси.

Калито докосна дигиталните очила. Тя се зачуди какво ли вижда и какви ли хора държат каишката на чудовище като Дейвид Кота.

Той каза:

— Да приемем, че определени хора, за които работя, знаят ужасно много за теб. Един вид като съсед, който наглежда дома ти, храни кучето ти, докато те няма, и те предупреждава, когато си в опасност.

Съни.

— Това поредната заплаха ли е?

Кота я награди с рязко, отрицателно поклащане на главата.

— Да приемем, че този съсед е добронамерен. Някой, който просто иска да те наглежда.

Последва пауза.

— Този водосрез с теб. Съседът ти смята, че би било хубаво да го доведеш на определено място в определен момент…

— Няма да го направя.

Кота продължи, все едно не го е прекъсвала:

— Има една бензиностанция точно в края на тъмната зона. Ще я познаеш по издигнатата на ъгъла пери-веселяшка шатра. Същински цирк. С всичките му тексасци. Всички местни, които са покръстили във Финикс, до един пеят и тропат с крака и търсят любовта на своя бог.