Водосрез

Точно сега ѝ се струваше идеално балансиран. Седнал с разбития езиков таблет, изглеждаше по-млад. Когато се усмихваше на нещо, случващо се на екрана, все едно ѝ позволяваше да надникне покрай белезите в някаква друга негова версия. По-невинна. Момчето преди водосреза.

Луси се сви на матрака до Анхела. Христе. Поредният епизод на „Неустрашим“.

— Все още ли го гледаш?

— Харесват ми тези ранни епизоди — отвърна той. — Най-хубавите са. Когато всичко е още загадка.

На екрана камара пери-веселяци се молеха на господ и се приготвяха да прекосят реката към Невада. Молеха се бог да разтвори сърцата на опълченията „Пустинни кучета“, които ги причакваха от другата страна и които досега им бяха пречили да преминат.

— Никой не е толкова глупав — промърмори Луси.

— Ще се изненадаш колко са тъпи пери-веселяците.

И хоп, просто изведнъж момчето изчезна. Тя беше сгушена до убиец, който изпълняваше волята на Кейтрин Кейс.

— Познаваш ли ги?

— Кого? Пери-веселяците ли?

— Ти за кого мислиш? Не, другите. „Пустинните кучета“.

Той направи гримаса:

— Те самите не се наричат така.

— Знаеш какво имам предвид. Работил си с тях, нали?

Анхела спря филма и я погледна.

— Правя това, от което Кейс има нужда. Това е всичко.

— Тези хора са гадняри.

Той се намръщи, после поклати глава.

— Не, просто са изплашени.

— Те скалпират бежанците — посочи Луси.

Анхела сви рамене:

— Понякога му изтърват юздите. Не е по тяхна вина… — и пусна отново серията.

Журналистката с голямо усилие овладя гласа си.

— Не е по тяхна вина ли? Ходила съм на границата. Виждала съм какво правят… — тя сложи длан пред екрана в опит да привлече вниманието на Анхела. — Виждала съм скалповете.

Той пак сложи на пауза видеострийма и пресрещна погледа ѝ.

— Чувала ли си някога за онзи психологически експеримент, когато един тип кара хората да си представят, че са или затворници, или тъмничари и всички започват да се държат точно като истинските затворници и пазачите им? Виждала ли си го?

— Ами да, станфърдският затворнически експеримент.

Анхела отново пусна епизода на „Неустрашим“ и го посочи. На екрана „Пустинните кучета“ бяха започнали да колят пери-веселяците.

— Това е същото. Даваш на хората нещо за вършене и те стават такива. Хора… — той сви рамене. — Това е работа, която дърпа конците на хората, не обратното. Сложи ги на границата и им кажи да държат бежанците навън, и се превръщат в гранични патрули. Сложи ги от другата страна — ще се молят за милост и ще се оставят да ги скалпират и да ги изчукват отзад точно като пери-веселяците. И двете групи не си избират задълженията. Просто се озовават на това място. Някои хора са родени в Невада, така че играят „Пустинни кучета“, другите… те са родени в Тексас и се научават да пълзят по корем и да се молят. Пери-веселяците с молитви пресичат реката като овце и „Пустинните кучета“, те просто ги накъсват като плячка. Ако са били родени от другата страна, пак щеше да е същото.

— И ти ли?

— С всички до един е така — увери я Анхела. — Ти живееш в хубава къща и си добър човек. Ако живееше в барио, щеше да движиш с банда. Да идеш в затвора, да мислиш като престъпник. Записваш се в гвардията — играеш го войник.

— А ако те подбере Кейтрин Кейс?

— Режеш онова, което има нужда от срязване.

— Значи не смяташ, че хората имат нещо свое, наследствено? Не смяташ, че човек може да стане по-добър, отколкото по рождение?

— Мамка му, нямам представа — той се разсмя. — Не съм толкова навътре в нещата.

— Не прави така.

— Как?

— Да се преструваш на неграмотен.

За момент Анхела стисна устни и показа искрица раздразнение. Нуждата да воюва с нея. Луси почти очакваше да ѝ избухне, да я нападне, но след това мигът отмина и той отново се успокои.

— Добре — сви рамене. — Може хората да имат избор. Но през повечето време правят онова, за което ги притиска някой друг. Ти буташ, те тъпчат — той кимна към екрана и рестартира филма. — И когато всичко около тях наистина започне да се разпада? Ами да, хората си сътрудничат известно време, но не и когато ситуацията наистина се влоши. Четох една статия за африканските страни — Конго или Уганда, все тая. Та четях и си мислех колко зле се отнасят хората едни с други, и тогава стигнах до онази част с войниците, дето… — той погледна към Луси и отклони очи. Сви рамене. — Големи гадости направили в едно село. И било точно като онова, което едни опълченци, с които работех, направиха на камара пери-веселяци, опитващи се да преплуват реката към Невада. И това беше съвсем същото като онова, което стана, когато Картелите превзеха Чиуауа завинаги. Същото е всеки път. С всичките тези изнасилвания. Всичките отрязани пишки, натикани в устите на мъжете, и с труповете, обгорени с киселина или подпалени с бензин и гуми. Същата гадост отново и отново…

На Луси ѝ призля само да го слуша. Беше гледка към свят, в който от хората се очакваше зло просто понеже винаги оправдаваха очакванията. И най-лошата част беше, че не можеше да спори с Анхела.

— Все едно има нещо такова в самото ни ДНК — промърмори тя, — че ни превръща в чудовища.

— Аха. А сме едни и същи чудовища до един — съгласи се Анхела. — И само случайността ни обръща на едната или на другата страна, но скапем ли се веднъж, ни отнема много време да се постараем да бъдем различни.

— Смяташ ли, че има и друга наша версия?

— Имаш предвид сякаш все едно ние сме дяволите, а можем да бъдем и ангели? — той се тупна по гърдите, посочвайки себе си.

Луси не можа да сдържи усмивката си:

— Вероятно не си най-добрият пример.

— Сигурно не съм.

На екрана Тау Окс се опитваше да убеди някакви други пери-веселяци да не вярват на койотите, които се канеха да ги преведат през границата. Никой не го слушаше.

Анхела въздъхна звучно и посочи към екрана. Каза:

— Мисля, че все пак копнеем да сме добри. Най-малкото е приятно усещане да ни се ще да сме добри като него.

Луси погледна телевизионното предаване, след това отново се обърна към Анхела и пак я порази обезпокояващото впечатление за наивност.

В един момент ѝ се струваше толкова корав, все едно е ваяние от касапница и гранит. Но след това, докато гледаше как Релик Джоунс залага тайните си капани за човешките трафиканти, Анхела добиваше почти съвършена невинност.

Захласнат.

Непокварен.

Възкликна:

— Ох, как ще ги опраска койотите!

На Луси ѝ заприлича на ококорено хлапе, хипнотизирано от подвизите на своя герой. Тя не успя да сдържи смеха си.

— Сериозно ли ти харесва този сериал?

— Аха. Супер е. Защо?

— Това е пропаганда. Повече от половината средства на шоуто идват от Главния комисариат по бежанците на Обединените нации.

Анхела ѝ се стори изненадан.

— Така ли?

— Не знаеше ли? — Луси поклати глава, изумена. — Те искат да накарат американците в Северните щати да съчувстват повече на тексаските бежанци. Правих профил на продуцентите. Повече от половината сериал е субсидиран. Ама наистина ли не знаеше? — тя отново се разсмя, а след това се засмя още по-силно на съкрушеното изражение на Анхела. — Съжалявам — изпъшка. — Мислех, че знаеш. Големият корав водосрез. Мислех, че вие, хора, винаги сте в течение… — тя поклати глава, задавена за въздух в опит да потисне смеха си.

Той гледаше към екрана с наранено изражение.

— Въпреки това сериалът ми харесва — каза. — Независимо от това е готин.

Толкова тъжен изглеждаше, че Луси се смили над него. Преглътна смеха си.

— Аха — съгласи се. — Въпреки това е добър… — сви се до Анхела и положи глава на рамото му. — Какви други епизоди имаш тук?

Тимо се обади след час.

— Е, имам каквото искаше. Да се видим в „Хилтън“. На бара.

— Сериозно? — попита Луси. — Кракна ли го?

— Аха, кракнах го — той се поколеба. — Но няма да ти хареса онова, което намерих.